Александра Маринина
Седмата жертва (34)

Ирина

Денят от сутринта тръгна объркано и наопаки. Гришенка още през нощта започна да капризничи и Татяна, преди да тръгне на работа, помоли Ирочка непременно да заведе детето в поликлиниката. Ира се засуети: планът, който си бе съставила предната вечер, не предвиждаше поликлиника, защото още преди два дни за тази сутрин беше извикан майстор за поставяне на сателитна телевизионна антена, после трябваше да отиде на пазара за зеленчуци и прясна риба. От девет часа тя се опитваше да намери диспечера по телефона, за да отложи посещението на майстора за друг час, но когато най-сетне успя, беше почти десет и майсторът вече бе тръгнал. Гриша продължаваше да е все така кисел и Ира извика лекар вкъщи.

С телевизионния майстор също се отвориха цял куп проблеми — той трябваше да прекара антената през всички етажи над апартамента на Стасов, но на някои имаше метални врати, ограждащи апартаментите от асансьора, и нямаше кой да отвори една от тях: хората бяха на работа. Наложи се да чакат да се появи някой — или да си дойде за обяд, или деца да се върнат от училище, или домакиня или пенсионер да се приберат от пазар. Майсторът беше весел и приказлив човек, Ира го черпеше с чай и го развличаше със светски разговор, но същевременно страшно се притесняваше, защото времето минаваше, а тя още не беше ходила на пазар, да не говорим за готвенето на обяда и вечерята.

Детската лекарка, която дойде, изрази острото си недоволство, че са я накарали да се разкарва за дреболии, детето било абсолютно здраво, а в участъка й имало истински болни деца и вместо да се заеме с тях, тя била принудена да си губи времето за нервни мамички, които ги мързи сами да отидат до поликлиниката.

— Няма да ви дам болничен — строго каза лекарката. — Не разчитайте на това.

— Аз и не искам — сопна се Ирочка. — Аз не работя.

— А, естествено — върна й същия тон и въздъхна лекарката.

И с тази въздишка изрази всичко, което мисли за такива като Ира. Не работят, увиснали са на врата на мъжете си, главите им са заети само с дрешки и дрънкулки, достатъчно е детето да кихне — и вече викат най-добрите професори по медицина на консилиум, нямат капчица съвест.

Поведението на лекарката се видя на Ира обидно и тя се разстрои. Майсторът продължаваше да седи в кухнята, като периодично проверяваше горните етажи, Ира беснееше, но нищо не можеше да направи.

И точно тогава се обади Татяна и й стовари новината, че в седем часа у тях ще дойде журналист да вземе интервю. Това означаваше, че жилището трябва да бъде в идеално състояние. Господи, но откъде да намери време за всичко това!

— Просто не знам как да постъпя — съкрушено каза Ирочка на майстора. — Чака ме толкова работа, нямам време за нищо, а ние с вас седим тук и си бъбрим.

— Няма проблеми — весело отвърна майсторът, — аз ще си тръгвам, а вие довечера разпитайте съседите кой кога си е вкъщи или се разберете утре да не излизат, тогава се обадете във фирмата. Аз ще отбележа, че работата не е свършена, и ще дойда, когато ми кажете. Винаги така правим, вечно имаме проблеми с горните етажи. Вие сте пак добре, живеете нависоко, над вас има само пет етажа, но се случва да поставяме антени на обитатели на първия или втория етаж в осемнайсететажна кула, където на всеки етаж има врата. Там да видите какво става! Налагало се е да ходя по три-четири пъти.

Вариантът напълно задоволи Ира, но й беше много досадно, задето той не предложи това просто решение още в началото и тя напразно загуби толкова много време. Настани хленчещото момченце в количката и хукна към пазара. Отдавна беше минало обяд и на щанда, откъдето тя винаги купуваше прясна риба, не беше останало нищо интересно. Наложи се да променя в движение кулинарния си план, при това установи, че всички продукти, необходими за рибното ястие, вече са набавени, а за променената програма на обяда и вечерята трябва да се купят съвсем други неща, за които парите явно няма да стигнат. След неприятния инцидент на пазара за дрехи благоразумната Ирочка започна да носи със себе си пари точно колкото да й стигнат за набелязаното, та ако нещо се случи, да изгуби по-малко. Като мърмореше шепнешком за този лош ден, тя купи каквото можа и едва ли не на бегом се прибра. И добре че побърза: днес бе тъкмо такъв рядък ден, когато Стасов бе обещал да се прибере за обяд.

Разбира се, той вече си беше вкъщи и доста огорчено обикаляше из празната кухня. Ирочка виновно започна да обяснява, но забелязала, че Владислав няколко пъти погледна часовника си, млъкна и приготви нещо на бърза ръка.

Уф! Да направим равносметката: Гришенка е нахранен, сложен да спи, пералнята е пусната, обядът мина, антената не е поставена. Какво друго? Да разтреби апартамента и да приготви вечерята, като има предвид и журналиста, когото вероятно също ще трябва да поканят на масата. А колко време остава? За всичко това — два часа.

Ирина подготви някои неща за вечерята и се зае с разтребването, но и тук лошият късмет я преследваше. Отначало установи, че превъзходната течност „Мистър Мускуло“, с която тя бършеше огледалата и стъклата на библиотеката, се е свършила. Хем още сутринта, когато мислеше за пазаруването, Ира си знаеше, че трябва да купи, но после в бързината и ядовете забрави. Наложи се да използва стария начин със смачкан вестник, но това отне десет пъти повече време. После, докато оправяше банята, телефонът звънна и като се втурна към него, тя стъпи накриво и счупи високата стъклена чаша за четки за зъби, която в този момент беше извадила от кръглата й поставка. Понеже беше наясно с общата тенденция на деня, Ирина дори не се учуди, когато, събирайки парчетата, усети остра болка в ръката. Абе просто щеше да е странно, ако не беше се порязала. От звъна на стъклото, строшено върху теракотения под, се събуди Гришенка и първата му работа беше да се втурне да търси Ира „за водичка“. Щом видя порязания пръст и бликналата кръв, той се разрева от страх. Ирочка просто се вцепени: от една страна, ревналото хлапе, което трябваше да успокоява и забавлява; от друга — порязаният пръст, от който силно течеше кръв и който трябваше спешно да бинтова, ако не и направо да се шие в поликлиниката; от трета — незавършеното чистене, което просто задължително трябваше да се довърши, защото съвсем скоро щеше да дойде журналистът. Всичко това беше наложително. А й се искаше съвсем друго, искаше й се да зарови лице в нечие стабилно рамо и да си поплаче.

Но Ира Милованова успя да надвие това неправилно желание. Тя преглътна сълзите, проми порязаното с кислородна вода, щедро го заля с йод, бинтова го, навлече върху превързаната си ръка гумена ръкавица и продължи с чистенето. Когато приключи с банята, извади прахосмукачката, но и тук лошият ден не отстъпи от задачата, която си бе поставил още от сутринта. Две минути след като тя го включи, уредът замлъкна и в отговор на всички опити на Ирочка да го съживи упорито се правеше, че не разбира какво искат от него. С една дума, повреди се.

Отново й се доплака, но тя отново надви себе си и се втурна да звъни на съседа.

— Андрей Тимофеевич, миличък, спасете ме, само на вас се надявам — примоли се тя.

— Какво се е случило, миличка? — избоботи в слушалката басът на Котофеич.

— Прахосмукачката… Не знам какво й стана, както си работеше, се изключи и не иска да тръгне. А аз трябва бързо да почистя, всеки момент очаквам гости.

След три минути съседът пристигна със собствената си прахосмукачка в ръце.

— Както разбирам, няма време за поправяне, засега използвайте моята, а аз ще взема вашата и когато имам време, ще я погледна. Може сам да успея да я поправя.

— Задължена съм ви — горещо благодари Ирочка и веднага се захвана за работа.

— Какви гости очаквате? — поинтересува се съседът.

— Ами някакъв журналист трябва да дойде, ще взема интервю от Таня. В седем часа. А сега е вече без двайсет — извика тя, за да заглуши бученето на прахосмукачката.

— Нима Татяна Григоревна си е вкъщи? — учуди се той.

— Но къде е?

— Още е на работа, трябва да…

Оказа се, че не трябвало. В същия миг телефонът звънна и сложи край на илюзиите на Ирочка. Следователят Образцова била на следствен експеримент, който се проточил много по-дълго от очакваното, така че щяла да се освободи най-рано след час и да си бъде вкъщи едва след два часа.

— Извини ме пред журналиста — помоли тя Ирочка. — Ако иска, да почака, ако не — да дойде утре.

Ирочка затвори телефона и объркано погледна Андрей Тимофеевич.

— Ето на… Сега и това… Таня ще закъснее, ще трябва аз да се разправям с журналиста, а ако той реши да я чака, да го забавлявам поне два часа.

— А Владислав Николаевич скоро ли ще се прибере? — попита съседът.

— Не, днес е зает до късно.

Андрей Тимофеевич се намръщи, но Ирочка не забеляза неговата угриженост, защото съсредоточено търкаше някакво петънце на пода.

— Ира, вие знаете ли името на този журналист?

— Не, защо? За какво ви трябва името му?

— Трябва не на мен, а на вас. Татяна Григоревна не ви ли каза името му и от кой вестник е?

— Не ми каза.

— Можете ли да й се обадите и да я попитате?

— Не, тя не е на работното си място, навън е. Защо, защо трябва да я питам?

Беше принудена да вика, защото отново работеше с прахосмукачката. На Андрей Тимофеевич обаче този шум сякаш изобщо не му пречеше, във всеки случай той говореше почти без да напряга гласните си струни. Басът му наистина беше мощен.

— Скъпа моя — строго каза съседът, — просто съм смаян от лекомислието ви. Колко пъти съм ви повтарял, че в създалата се ситуация трябва да проявявате максимална предпазливост, а вие сте готова да пуснете в жилището първия срещнат, и то когато сте сама. Е, на какво прилича това? Някакъв непознат ще позвъни на вратата ви…

— Но нали е журналист — упорито възрази Ира. — Таня има уговорка с него. И специално ме предупреди. Значи не е непознат. Андрей Тимофеевич, мисля, че правите от мухата слон.

— А на вас не ви ли хрумва, че може Татяна Григоревна да има уговорка с един човек, а у вас да дойде не той, а убиецът? И изобщо, Ира, няма какво да обсъждаме. Довършете си чистенето, а аз ще остана с вас. Не мога да допусна да оставате насаме с непознат човек. Разбирате ли? Между другото, за какво ще бъде интервюто?

— Струва ми се, че за тези убийства…

— Какви убийства? Свързано ли е с онова телевизионно предаване, в което заплашиха Татяна Григоревна?

— Ами да.

Най-сетне чистенето приключи. Андрей Тимофеевич отнесе прахосмукачката си, а когато се върна, Ирочка вече се бе преоблякла и пудреше нослето си пред огледалото в антрето.

— А, чудесно — добродушно избоботи той, — успели сте с всичко. А се тревожехте.

Журналистът на име Георгий Меншов дойде точно в определеното време и беше доста огорчен, задето Татяна я няма и нямаше да се прибере скоро. Но щом срещна доброжелателната усмивка на Ирочка, се ободри.

— Разбирате ли, аз искам да направя материал за това как се чувства човек, когато над него надвисва някаква абстрактна заплаха. Видях с очите си онова предаване по телевизията, когато се заканиха на Татяна Григоревна и нейната колежка, и ми е интересно, първо, въплътила ли се е тази закана в някакви реални действия, и второ, как реагира на това Татяна Григоревна. И как реагират членовете на нейното семейство. Затова засега можем да започнем разговора с вас, ако нямате нищо против.

Ирочка нямаше абсолютно нищо против, защото за пръв път някой искаше да интервюира лично нея — обикновено журналистите се интересуваха само от Татяна като авторка на популярни романи. Някои наистина се опитваха да вземат интервю от Стасов, като му задаваха абсолютно идиотски въпроси за това как се чувства като съпруг на известна писателка, но Стасов, който не беше твърде деликатен, интелигентно грубиянстваше и бягаше от отговор. На Ирина обаче никой не обръщаше внимание, понеже вероятно я смятаха за домашна помощница.

— И тъй — подзе Меншов, като включи диктофона, — доколкото знам, вече са убити двама души…

— Трима — веднага го поправи Андрей Тимофеевич.

— Наистина ли трима? — учуди се журналистът. — На мен пък ми казаха, че са двама. Сигурно сведенията ми са остарели. Извинете, а вие какъв сте на Татяна Григоревна? Баща?

— Съсед съм, живея в съседния апартамент. Третото убийство е извършено съвсем наскоро.

Ира изненадано погледна Андрей Тимофеевич. Каква памет, а! Вярно, вкъщи обсъждаха с Таня всяко убийство, но в присъствието на съседа това бяха само мимолетни недомлъвки. Виж го ти, как запомнял всичко!

— И тъй, извършени са три убийства. Знаете ли кои са жертвите, защо и при какви обстоятелства са били убити?

— Татяна ще ви разкаже всичко, което сметне за нужно — уклончиво отговори Ирочка, която беше инструктирана много отдавна и веднъж завинаги. — Не мога да обсъждам с вас неща, свързани с материали от следствието.

— Един момент. — Меншов вдигна ръка. — Доколкото ми е известно, Татяна Григоревна Образцова не е следователят, който води това дело. Така че забраната не се отнася за нея и за нейните близки.

Ирочка обаче остана непреклонна. Въпреки своята общителност и лек характер, тя изобщо не беше бъбрива.

— И въпреки това… — отговори твърдо.

— Но нали Татяна Григоревна обсъжда тези въпроси с вас?

— Да, разбира се. И с мен, и със съпруга си.

— Ас вас? — обърна се журналистът към съседа.

— Отчасти — усмихна се той. — Но Ирина Павловна е права — без Татяна Григоревна ние не можем да говорим за тези неща.

— Кажете, не ви ли е страх? — рязко смени темата Меншов.

За миг Ирочка се смути.

— Мен ли? Ами не знам…

— За съжаление Ирина Павловна изобщо не се страхува — отново се намеси съседът. — Аз смятам, че това е неправилно и че тя се държи неправилно, и изобщо отношението й към цялата тази история е абсолютно неправилно. Доколкото съм разбрал от разказите на Татяна Григоревна, става дума за страшен човек, който не би се спрял пред нищо и е способен да причини вреда дори и на някого от членовете на семейството. Това изисква всички да спазват определено поведение и на първо място — Ирина Павловна, която по цял ден е сама с малко дете. Но Ирина Павловна проявява поразително безгрижие и никакви мои съвети и увещания не помагат.

— Кажете… — Меншов замлъкна и въпросително погледна Андрей Тимофеевич.

Той отгатна неизречения въпрос:

— Казвам се Андрей Тимофеевич.

— Да, благодаря. Кажете, Андрей Тимофеевич, ето, вие сте съсед, живеете наблизо… — Отново замълча, защото очевидно не знаеше точно на този етаж ли живее съседът или на друг. — На този етаж ли живеете?

— През една стена — потвърди съседът. — Вратите ни са една до друга.

— Тоест е напълно възможно да сте подложен на не по-малка опасност от съседите ви. Още повече че сте приятели и вие често идвате тук. Вас самия не ви ли е страх?

— Мен ли? — Съседът сякаш бе искрено изненадан. — Мен не, аз мога да се защитя. Ирина Павловна обаче не може, камо ли детето.

— Вие гледахте ли онова телевизионно предаване?

— Разбира се, нали в него участваше моята съседка, която познавам. Беше ми любопитно.

— И какво почувствахте, когато видяхте на екрана плаката със заканата?

Ира очакваше Андрей Тимофеевич да започне да обяснява как се е разтревожил за Татяна, колко неприятно се е развълнувал, но си спомни, че той не си беше вкъщи по време на телевизионния мост. Тя си спомняше това много добре, защото по време на предаването беше вкъщи сама, ужасно се уплаши и притесни, когато видя плаката, и веднага се втурна да звъни на съседа, за да сподели вълненията си. Никой не вдигна телефона, той не отвори и вратата. Защо тогава сега каза, че е гледал предаването? Тя си спомни също, че в деня на телевизионния мост съседът дойде у тях вечерта, както сам се изрази, да „окаже морална подкрепа“, но тогава сред бурното семейно обсъждане Ира не се сети, че по време на предаването той не си бе вкъщи. Излиза, че съседът беше излъгал? Защо?