Александра Маринина
Седмата жертва (17)

Каменская

Денят беше облачен и поради това тъмен и някак тъжно тих. Като да беше неработен — толкова малко хора се виждаха по улиците, разположени между Казанската гара и Елоховската черква. Трупът на мъж без документи бил намерен на малката уличка „Вторая Басманная“, на около пет метра от завоя към „Новорязанская“. Уличката според Настя беше просто великолепна от гледна точка на удобство за престъпници. В края й се намираше тролейбусно депо и неизлезлите по маршрут коли, вместо да спят кротко на територията на парка, незнайно защо се бяха наредили покрай тротоара, създавайки своеобразни барикади от двете страни на платното. Така хората, минаващи по „Новорязанская“, не можеха да видят почти нищо от случващото се на „Вторая Басманная“. А като се добави към това и фактът, че зданията по малката уличка бяха необитаеми, би било неоправдан оптимизъм да се надяват на свидетели. Ъгловата сграда номер 21 също беше необитаема и изобщо беше в ремонт, а зад нея се простираше великолепен двор, който по безлюдност можеше да се конкурира с пустинята Гоби. Там стояха два фургона, на единия от които се мъдреше смайващо грамотният предупредителен надпис „Стоповете обратно нямат“. Както личеше по някои видими признаци, пустинността на двора не бе останала незабелязана от хора, които до изнемога бяха търсили близка тоалетна.

Зарубин се бе облякъл явно неподходящо за студеното време и сега непрекъснато потреперваше и подскачаше, за да се стопли. На Настя, напротив, й беше топло и уютно в пухеното яке със закопчана високо на гърлото й яка и тя с нескрито съчувствие поглеждаше дребничкия Сергей, който напомняше клето врабче.

— И-искаш ли да т-ти покажа ф-фокус? — предложи той, тракайки със зъби от студ.

— Давай.

Зарубин събра повечко въздух в гърдите си и закрещя:

— Помооощ!

Настя уплашено го сграбчи за ръката.

— Ти какво, да не откачи? Ей сега ще се събере народ.

— Да видим — дълбокомислено заяви оперативният работник и се позасмя, изкривил премръзналите си устни.

Народ не се събра. След шест-седем секунди на ъгъла се появи мъж, насочил се към гарата по улица „Новорязанская“. Той хвърли разсеян поглед към уличката, изгледа Настя и Сергей и невъзмутимо си продължи по пътя.

— Оттук викаха, сигурна съм — чу се развълнуван момичешки глас от посоката, в която се бе отдалечил минувачът. — Откъм пресечката. Хайде по-бързо.

Зарубин дръпна Настя за ръката.

— Ела насам, побързай — прошепна той, придърпвайки я между два тролея.

Гласовете приближиха.

— Абе няма никой, сторило ти се е. Ето, виждаш ли, пусто е — говореше сега вече момчешки глас.

— Ама някой извика…

— Пошегували са се. Какво, не разбираш ли? Наблизо са трите гари, шляят се разни гамени, алкохолици, бездомници. Напили са се и крещят. Хайде да вървим.

Отдалечи се и младата двойка. Никой друг не дойде. Зарубин излезе на тротоара и многозначително вдигна пръст.

— Разбра ли, Настася Павловна? И тук винаги е така. Може да се скриеш и в двора, и между тролеите, ако някой те гони. А може и изобщо да не се криеш, а спокойно да излезеш на „Новорязанская“ и да влезеш в черквата да се помолиш за бог да прости душата на невинно убития. Покойникът е лежал тук най-малко час и половина, преди да го намерят.

— А кой го е намерил? — попита Настя.

— Хора, които са търсели тоалетна — измънка Сергей. — Късно вечерта. Ще погледнеш ли снимките?

— Откъде ги имаш? — учуди се Настя. — Толкова ли са добри вашите експерти?

— Няма добри експерти, има съобразителни ченгета. Кой може да ми забрани да използвам собствения си фотоапарат?

— Но кога успя и филма да проявиш, и снимките да извадиш? Цяла нощ ли си се трудил?

— Ха, как ли пък не — отвърна той, — няма да спя цяла нощ! Оттук на десет минути пеш има магазин на „Кодак“, за половин час ти правят всичко. Докато ти пътуваше насам, им дадох лентата. Ето, полюбувай се.

Изгаряйки от любопитство, Настя грабна пакета. На лъскавите цветни снимки се виждаше тяло на мъж, проснат с лицето към земята. Тя недоумяващо вдигна очи.

— Слушай, нима такива прилични хора ходят по улиците без документи?

— Защо реши, че е приличен човек?

— Дрехите му… Не са дрипи и изобщо не са вехти. И е подстриган добре. Може би е живеел някъде наблизо и е излязъл за малко до магазина? — предположи Настя.

— Преди да си измисляш, по-добре виж и останалите снимки. Тогава още повече въпроси ще възникнат — обеща Зарубин и взе да си духа на ръцете.

На другите снимки тялото вече бе обърнато и можеше да се различи лицето. Гладко избръснато, но подпухнало, то по никакъв начин не можеше да принадлежи на човек, водещ здравословен начин на живот. Да, вярна е приказката, че както и да се облечеш, целият ти живот е изписан на лицето ти — дори да си умрял.

Ето още една снимка. На земята — бележка, до нея банкноти. Три по сто долара. Текстът на бележката — крайно лаконичен: „Тези пари са за погребението ми. Надявам се, че ще ви бъде неудобно да ги присвоите“. Буквите едри, заоблени, отделени една от друга.

— Охооо! — проточи Настя. — Ами това как да го разбираме? Съвършено самотен бездомен скитник се е облякъл чистичко, избръснал се е, изкъпал се е и е тръгнал за смъртта си като за цигари до будката? Ако е имал дом и семейство, нямаше да си носи парите за погребението. Съгласен ли си?

— Аха — избоботи Сергей, подавайки нос от събраните си длани. — Ти гледай по-нататък, малко останаха.

На последните снимки в едър план се виждаха играчките — рибка и човече. При това човечето беше наполовина напъхано в устата на рибката, само краката му стърчаха навън.

— А този шедьовър на монументалната скулптура се намираше непосредствено върху тялото на покойния — коментира Зарубин. — Край, Настася, ако си се нагледала на местопроизшествието, да влезем някъде, че ще умра от студ.

След три минути те вече пиеха нещо топло под високопарното название „черно кафе“ в мъничката закусвалня наблизо. В закусвалнята нямаше маси, заместваше ги проточил се по целия периметър на помещението плот. Предполагаше се, че посетителите, след като вземат от щанда храната си, могат и да постоят прави, при това с лице към стената, а един към друг могат да бъдат или с гръб, или в най-добрия случай — с хълбок. Сергей се върна на щанда и започна да изучава менюто.

— Я аз да хапна два кренвирша с пържени картофки и салатка, от която имаш по-прясна — обърна се той към застаналото зад щанда чернокосо момче.

— Всичките ни салати са пресни — гордо отговори младежът. — Каква ще желаете?

— Тогава дай една картофена и една със скариди — милостиво се съгласи Зарубин.

Той донесе чинията с кренвиршите и картофите и двете опаковки със салати и лакомо им се нахвърли.

— Май ми е време да се оженя — делово съобщи той на Настя резултатите от своите размисли, — защото така никой не ми предлага закуска сутрин. Семейните колеги спокойно си работят до два-три часа следобед, докато огладнеят, а аз още в единайсет сутринта не съм човек, за коричка хляб мога и родината да продам. А ти не си ли гладна?

— Не, благодаря — отказа тя и продължи да отпива на малки глътки доста неприятното на вкус „черно кафе“.

— Губиш. Тук асортиментът е богат, не гледай, че заведението е невзрачно. Цели три вида пелмени, кюфтета, хамбургери, а и тези мои любими кренвирши с картофки. Салатите пък са безброй, поне петнайсет вида. И цените са съвсем човешки. Когато съм наблизо, винаги тук се отбивам да хапна. Бързо, вкусно, евтино. — Зарубин леко повиши глас, за да го чуе момчето на щанда. — Жалко само, че не се отбих снощи. Тук зад ъгъла пречукали някакъв човек, улицата се напълнила с милиция.

— Ти пък какво? — презрително подхвърли Настя, включвайки се в играта. — За милиция ли си се затъжил? Или за покойници?

— Какво ли разбираш ти! — възмути се Сергей. — Да бъде в центъра на събитията е най-висшето правило за всеки журналист. Ами ако го бяха пречукали точно когато минавам? После можех тихичко да наблюдавам работата на пристигналите стражи на реда и да видя, че половината от тях са пияни, не са наясно какво трябва да правят и псуват на всяка втора дума. Какво материалче щях да спретна — да си оближеш пръстите! А още по-добре щеше да е, ако ме вземеха за свидетел, а после започнеха да ме подозират, да ме задържат, да ме разпитват грубо, може би, ако имам късмет, дори да ме бият и да ме тикнат зад решетките заедно с убийци и крадци. Охо, тогава хубаво щях да ги наредя, тия гадове! Щях да ги направя на бъз и коприва пред цялата страна, задето са ме…

— Я стига — каза тя недоволно, — тази история съм я чувала сто и петдесет пъти. Отдавна трябваше да забравиш, а ти още кроиш планове за отмъщение.

— Абе щях да те видя и тебе, ако по същия начин… — палеше се оперативният работник.

— На мен това не може да ми се случи. Защото съм умна зряла жена, а ти си глупав хлапак с жълто около устата. Затова вечно се забъркваш в какви ли не неприятности. По-добре иди да ми донесеш един кренвирш, май наистина не мирише зле.

Улавяйки с периферното си зрение момчето на щанда, Настя виждаше, че то вече изгаря от желание да сподели впечатления, но не иска и не може (и добре прави) да се намесва в разговора на клиентите. За такова нещо на бърза ръка може да го уволнят. Гарата е особено място, а пък територията, на която има цели три гари, е направо отделна държава със собствени закони, парламент и силови ведомства. На гарите естествено има пътници, тоест хора, които отначало много искат да заминат, а после чакат влака си. Съответно там работят хора, които пробутват фалшиви билети, и такива, които крадат багаж. Както и такива, които помагат на пътниците да убият времето до влака с помощта на разнообразни игри от хазартен или сексуален характер. Освен това из гарите се въртят не само хора, които заминават, но и хора, които пристигат. За обслужването на тази категория са предназначени носачите и водачите на транспортни средства, на които „милостиво е разрешено“ срещу определено възнаграждение да тъпчат с мръсните си обуща територията на гарата и да печелят пари с честен труд. Има и съвсем особена категория пристигащи пътници, които непременно трябва да бъдат посрещани, защото носят „стока“, и то посрещани така, че това да не се набива на очи, а най-малко на милицията. Е, и естествено гарите си имат постоянни обитатели, спрямо които също трябва да се проявява строгост. И при това положение е ясно, че случаен човек не може да си намери място нито на самата гара, нито край нея — всички места отдавна са заети от хора проверени и доверени, които ще се държат по подобаващ начин и в случай на нещо няма да доложат където трябва.

Именно затова би било глупаво и непрофесионално да се обърнат към момчето на щанда в крайгаровото заведение с удостоверението на оперативен работник и суровата мъжествена физиономия на руски страж на реда. Дори момчето да не знае нищо, за което трябва да си мълчи, то пак няма да се включи в разговор, защото е строго инструктирано. С милицията могат да контактуват само хора, на които това е доверено и възложено, а не какви да е. Най-малкото пък един двайсетинагодишен хлапак.

Зарубин поръча да сложат кренвирша за Настя в грила и се приготви да чака, облакътен на щанда. То се знае, момчето не се стърпя и се разприказва за снощното произшествие. Според него не се вдигнала голяма шумотевица, вечер по „Новорязанская“ минавали още по-малко хора, отколкото денем, предимно хора, свързани с гарата. Но посетителите на закусвалнята естествено се втурнали да полюбопитстват, нещо повече — минувачите, които се спирали да погледат, после влизали тук да се стоплят, така че в смисъл на търговия вечерта била успешна. Зарубин, играейки ролята на жаден за глупости журналист, задаваше въпроси, чиято видима цел беше да си изясни дали тук не се е появявал негов конкурент журналист, който все някак успява да носи пресни криминални новини от района на трите гари. Може би постоянно се върти тук? Външността на журналиста, както я описваше Сергей, кой знае защо, много напомняше външността на Горшков — поне Татяна бе предположила, че след толкова години той би могъл да изглежда именно така. Но момчето на щанда не си припомни търсената фигура.

След като побъбри с него за приличие още някое време, докато Настя ядеше топлия и доста приятен на вкус кренвирш, двамата си тръгнаха.

— Рибката е излапала човечето — мърмореше си полугласно Настя по пътя към метрото. — Да не е акула? Каква друга рибка може да излапа човек? За какво намеква тоя гаден интелектуалец? Че е акула от престъпния свят?

— Или че рибките само външно изглеждат безобидни, а всъщност — охо! — предположи Зарубин. — Може би от дете има комплекс, че никой не го взема на сериозно, че всички го смятат за мухльо или за безполезно създание. Но той е абсолютно чалнат, съгласна ли си?

— Аха — смотолеви тя замислено. — Я пак ми покажи снимките, струва ми се, че не разгледах добре едно нещо.

Когато влязоха в метрото, слязоха на перона и седнаха на една пейка. Сергей извади плика със снимките и го подаде на Настя.

— Само по-внимателно — помоли я той тихо, — да не плашим хората с гледки на мъртъвци.

— Не, трупът не ми трябва.

Тя бързо прехвърли снимките и извади онази, на която бе заснета бележката. Прибра останалите в плика и дълго се взира в думите: „Тези пари са за погребението ми. Надявам се, че…“

— Сержик, аз наистина не съм експерт, но ето тази буква „д“ и тази гърбавичка запетая вече съм ги виждала. На онова плакатче.