Александра Маринина
Седмата жертва (26)

Третата жертва

Колкото повече се отдалечава лятото и приближава зимата, толкова по-къси стават дните и толкова по-често вечер ме наляга тъга. Такава тъга, че не мога да дишам. Никога не бях предполагал, че не умея да понасям самотата. Изобщо никога не бях мислил, че ще живея така…

От самото начало всичко се подреждаше на пръв поглед нормално. Училището, казармата, после милиционерската школа, работата, която ми харесваше и която вършех доста успешно. Любимото момиче се превърна в любима съпруга, роди ми дете. Всичко вървеше като по ноти и аз твърдо знаех, че ако не направя непоправими глупости, ще стигна до подполковник или дори до полковник. А после… Дъската ли ми се разхлопа, какво стана? Поддадох се на всеобщата треска за забогатяване, а и жена ми постоянно ме окуражаваше, убеждаваше ме да зарежа милиционерската служба и да се захвана със собствен бизнес. Наоколо се виждаха безброй примери за небивали успехи на попрището на бизнеса и на този фон мизерната милиционерска заплата изглеждаше все по-нелепа.

— Я виж, твоят съученик отвори магазин преди две години и сега вече може да изпрати сина си да учи в Англия. Не искаш ли и нашият син да получи добро образование?…

— Я виж, съседът разкри туристическа фирма, а жена му тия дни ми каза, че си купили вила в Испания…

— Я виж, една моя състудентка…

— Я виж, колегата ти…

— Я виж…

— Я виж…

Аз виждах и това, което виждах, беше впечатляващо. Поголовно всички въртяха собствен бизнес и изглеждаше, сякаш само идиот може да изтърве такава проста и бърза възможност да живее красиво, по западни стандарти. Да кара джип, да си купи нов просторен апартамент и къща извън града, да осигури образованието на децата си. Не се колебах дълго.

Но много бързо се разбра, че освен желанието да живееш красиво, за успешния бизнес е нужно и още нещо. Честно да си призная, аз така и не успях да разбера какво именно, когато се озовах в тежка ситуация. Създадох фирма, взех кредит, като ипотекирах апартамента, понеже бях напълно сигурен, че бързо ще се справя с купуването и продаването на стоката, ще върна кредита и дори ще спечеля добри пари. И защо бях толкова сигурен, че ще успея? Сигурно защото виждах: всички успяват, а аз с какво съм по-лош? Лошото обаче беше там, че зле познавах статистиката и не разбирах очевидни неща. Бях виждал само преуспелите, а онези, които не бяха успели, не бих могъл да видя, затова смятах, че такива няма. Обаче ги имаше и името им бе легион. Сега и самият аз съм в този легион.

Накратко, не успях да върна кредита, наложи се да продам апартамента, защото кредиторите се оказаха рядко строги, непреклонни и безмилостни. Останах без покрив над главата, лепна ми се клеймото на неудачник и жена ми ме напусна, като взе и сина ни, за да отиде при по-перспективен бизнесмен, който обещал да изпрати момчето да учи в чужбина.

Аз пък се уредих охранител в един краймосковски оздравителен лагер, който работи само лете и през зимната ваканция, а през останалото време стои празен и консервиран. Но пак трябва да се охранява. Тази служба ми намериха хора, които също бяха загазили, но малко по-рано, и вече добре знаеха как се решава проблемът с липсата на жилище. Дори не бях подозирал колко охранители на „обекти“ в Москва вършат тази работа само защото няма къде да живеят, а няма къде да живеят изключително поради страстното си желание да направят бързи пари. Ето къде били тези, които аз не бях виждал. Впрочем казаха ми, че местата, където се криели „невидимите“, били много повече. Някои от тях наистина се криели от кредиторите, а други, които като мен са си платили и не били подложени на никакви преследвания, просто били принудени да живеят като „невидими“.

Та ето как аз, човек с висше образование, съвсем доскоро щастлив съпруг и баща, служител в щаба на едно от московските управления на вътрешните работи, се превърнах почти в бездомник. Не исках да се примиря с това и се надявах, че непременно отново ще си стъпя на краката, трябва ми само мъничко късмет, съвсем мъничко. Понеже се страхувах да не повторя направените веднъж грешки, не действах припряно и не се хвърлях в авантюри, но продължавах да се надявам, като между другото охранявах детския лагер. Само дето тъгата вечер ставаше все по-нетърпима…

Сигурно именно заради тази тъга започнах да прибирам истински бездомници, които се нуждаеха от място за пренощуване. Разбира се, аз не ги виках специално и не лепях из околните села обяви „Давам под наем“, те си идваха сами и аз не ги гонех. Предоставях им котлона си, за да могат да приготвят жалката си вечеря, давах им чаши и чинии. Понякога палех банята и ги водех да се изкъпят. Те разнообразяваха мрачната ми самота с несвързаното си бърборене, в което имаше повече лъжи, отколкото букви в произнасяните думи. Надуваха ми главата с разкази за някогашните си успехи и несправедливо напусналата ги световна слава, всички били някога артисти (художници, писатели) или големи началници, или известни в цялата страна крадци, или нещо подобно; ако сред тях имаше жени, те непременно били в миналото първи красавици, в нозете им лазели с молби за любов най-известните пак артисти (писатели, художници) и големи началници. Не вярвах на тези приказки, но те ме забавляваха и разсейваха, макар и за кратко, тъгата, която гризеше душата ми. А най-важното беше, че като гледах тези изпаднали, пропили се, никому ненужни хора, аз разбирах, че се различавам от тях. Все още се различавам. И докато тази разлика се усеща, не всичко е свършено с мен, има надежда. Имах нужда да ги виждам постоянно, да чувствам, че не съм като тях. Това ми даваше сили.

От сутринта ръмеше студен дъжд и настойчиво ми напомняше, че с топлината и слънцето отдавна е свършено и ме очаква дълга тъмна зима, безрадостна и самотна. Но един малък лъч надежда просветна и аз с нетърпение очаквах вечерта. В осем часа трябваше да дойде този човек, във всеки случай, беше ми обещал. И аз се надявах, че няма да ме излъже. Той се появи миналата вечер — изгубил се, докато търсел съседното село, и потропа на вратата на моята къщурка. И сам не забелязах как се разприказвахме, впрочем сега не е трудно да ми направят този фокус — веднага влизам в разговор, спасявам се от самотата. Поканих го да влезе да се стопли и да пийне чай, той на драго сърце се съгласи. От дума на дума само за един час аз му разказах горестната си одисея с несъстоялото се мое благосъстояние. Той искрено се учудваше, каза, че човек с моите данни не бива да работи като пазач, че това е смешно и унизително. Сякаш аз самият не го знам! Новият ми познат обеща да поразпита свои приятели предприемачи, на които им трябват служители в охраната или службата за безопасност и които няма да се притеснят от факта, че не съм регистриран никъде, както и че катастрофално съм се провалил при организирането на собствен бизнес.

— Боже, та вие сте млад, имате висше образование и опит от работата в милицията, а сте се погребали жив в тая дупка! Как може да се отнасяте така със себе си! — не спираше да повтаря той.

Какво можех да му отговоря? Че нямам дори приличен костюм, с който да се явя на интервю пред работодател? Че парите, които ми плащат като пазач, едва стигат колкото да не умра от глад и съм се вкопчил в предоставеното ми безплатно жилище във вид на зле отоплявана къщурка с външна тоалетна? Все пак това е по-добре, отколкото да нощувам по мазета или на гарата. Разбирах, че му изглеждам смешен, защото съм се предал без бой, без да се опитам да преодолея ситуацията, без да се обърна към приятели и познати, за да намеря свястна работа. Вероятно наистина бях смешен, но когато жена ми ме напусна в най-тежкия за мен момент, аз приех това като вероломен удар и изпаднах в такава депресия, че вече не можех да направя нищо смислено. Освен това всичките ми познати бяха бивши колеги, а аз не можех да надвия себе си и да ги помоля за помощ, защото те бяха останали на държавна служба, а аз бях избягал позорно, за да стана печалбар, и се оказах далеч не победител в тези си амбиции. Срамувах се. И отчасти започнах да разбирам защо човек толкова рядко можеше да види онези „невидимите“.

Струва ми се, че снощният ми гост разбра това и без моите обяснения.

— Гледали ли сте филма „Адвокат на дявола“? — попита той, както ми се стори, без никаква връзка.

— Не съм — отговорих почти ядосано.

Така де, какъв адвокат на дявола може да има в тоя затънтен край? Да не би да пазя кино? Мъничкият черно-бял телевизор, който си бях оставил, след като продадох вилата (вилата естествено също отиде за погасяване на същия онзи дълг, върху който се бяха натрупали значителни лихви) — това ми беше всичката техника.

— Знаете ли, там има един забележителен епизод. Единият от главните герои, дяволът, казва на другия — преуспяващ адвокат, който до този момент не е изгубил нито едно дело и е амбициран на всяка цена да спечели поредния процес — дори като пожертва близки хора, — само и само да запази репутацията си на човек, който винаги печели: „Може би ти е време да изгубиш? Най-големият грях е тщеславието“.

Ако все още можех да се изчервявам, сигурно щях да стана пурпурен. Този изгубил се пътник се оказа дяволски проницателен.

— След тази година и половина, която прекарах тук, аз забравих що е тщеславие — измънках, впрочем доста неуверено.

— Надявам се — позасмя се гостенинът. — Тщеславието е суета. Вие дори не забелязвате как, поставяйки се на негово разположение, постепенно преминавате границата и изпадате в друг грях — високомерието. И по този начин затъвате ли, затъвате в миналото, пускате корени в него и вече не можете да вървите напред.

Това беше прекалено сложно за мен — изобщо не разбрах какво иска да каже, затова не отговорих, премълчах си. Но гостенинът ми не беше глупав, правилно прецени мълчанието ми и след кратка пауза продължи:

— Като стоите тук и не искате да признавате пред никого своите несполуки, вие наистина не се излагате пред познатите си. Те не знаят къде сте и какво става с вас, смятат, че всичко с вас е наред и вие отдавна се печете на слънчице край собствения си басейн някъде в Кипър. Тези хора са от вашия минал живот, днес те не означават нищо за вас, не ви пречат и не ви помагат, вие не общувате с тях, но се вълнувате какво ще си помислят за вас. Ето това наричам аз затъване в миналото. Вие можете да оставите всичко, както си е, но помислете: ами ако утре умрете? Ето тук, в тази смрадлива студена къщурка. Или някой минаващ бандит ви застреля просто защото е в лошо настроение. И вие ще лежите тук няколко седмици, докато ви намерят. Кой ще ви погребе? Много ли ще бъдат желаещите да ви търсят гробно място, да плащат за погребението ви? Добре ще е да се намерят такива благодетели, но в противен случай ще трябва да станете поредното учебно пособие за студентите по медицина. Ще ви консервират, ще ви изсушат и всеки ден ще тревожат останките ви, за да показват къде се намират черният дроб, бъбреците, далакът, къде минават вените и артериите. Върху тялото ви ще се учат да правят аутопсии. Вероятно вие — като бивш милиционер — добре знаете колко естетична е тази процедура. Хем перспективата, която ви обрисувах, е повече от реална, ако не забравите за високомерието си. Никога не е срамно да приемеш помощ.

— Да приемеш помощ не е срамно — съгласих се аз, — но аз не мога да моля за нея. Разбирате ли?

— Много добре разбирам — кимна той. — И затова стоите тук, посипвате си главата с пепел и се опивате от собственото си нещастие. Кой знае защо, аз винаги съм смятал, че в милицията работят хора, квалифицирани обикновено като „човек на действието“. А вие не сте такъв. Вие сте готов да прекарате по този начин остатъка от живота си, само и само да не признаете провала си и никого да не помолите за помощ. За вас това е унизително. Смайваща чувствителност!

Почти се обидих, тонът му ми се стори оскърбителен, но разбирах, че е прав. Прав е от първата до последната дума. Ако трябва да се обиждам на някого, този някой съм самият аз.

Гостенинът прекара в моята къщурка почти два часа и си тръгна, като обеща да се върне днес. И ето, сега седя и го чакам.

Разбира се, не може да се каже, че му повярвах напълно и безрезервно. Твърде често са ме лъгали в живота, за да повярвам на първия срещнат. Но, от друга страна, разбирах, че този човек няма интерес да ме лъже, нали не ми искаше пари, не искаше и да влагам пари в някаква съмнителна афера. Той просто обеща да опита да ми помогне, ако може. Ами ако се окаже, че може? Пропъждах тази мисъл, прекалено много надежди будеше тя у мен, мозъкът ми мигновено се включваше и веднага започваше да ми рисува сияйните картини на моето възраждане. Ето, събирам си багажа и си тръгвам оттук (а още по-добре — заминавам с колата, която са изпратили за мен), ето, живея в скромно общежитие или в стая под наем и всеки ден ходя на работа — не в девет, а в осем или дори в седем сутринта, цял ден се трудя усърдно, измислям нещо ново и полезно, проучвам ситуацията, работя с кандидати, така че нито една съмнителна личност да не прекрачи прага на офиса и да не получи достъп до документите (изобщо не се съмнявах, че ще се трудя в частния бизнес на ниво охрана и безопасност, нали именно за това говореше моят гостенин). Чета специализирана литература, намирам интересни идеи, предлагам ги на ръководството на фирмата и бляскаво ги реализирам. И постепенно ръководството на фирмата започва да ме цени, увеличава ми заплатата, благодарение на моите високопрофесионални действия успявам да предотвратя големи щети, после още веднъж, ставам незаменим, репутацията ми укрепва и след известно време към нашата (боже мой, в мечтите ми тя вече стана НАША) фирма започват да се обръщат други бизнесмени с молба да организирам службите за безопасност в техните фирми. Ръководителят на моята не иска да ме пусне завинаги, но ми разрешава да поработя месец-два за неговите колеги по бизнес, за да им окажа колегиална помощ. Превръщам се в нещо като „спасителна служба“, от която хората се нуждаят, когато трябва нещата да се организират умно и да се подберат и обучат нужни те за това кадри. И напълно логично от такова развитие на събитията произтичаше, че след три-четири години аз преставам да бъда наемна работна сила и откривам собствена фирма, нещо като школа, подготвяща служители за служби по охрана и безопасност на бизнеса, а същевременно оказваща практическа помощ на хора, които се нуждаят от тях. Обогатен с горчивия опит от граничещия с престъпление риск от бързото забогатяване, аз жадувах за постепенно, бавно, но неотклонно издигане в живота. В мечтите ми не се мяркаше дори незначителен призрак на огромна собствена къща в близкото Подмосковие, в която ще вляза не по-късно от следващото лято, не се стремях да се разкарвам с джип и да пръскам пари по казина. Бях готов да започна всичко отначало и да се трудя дълги години, за да стъпя стабилно на краката си. И разбира се, мечтаех за семейство. Не за ново, а за онова, разрушеното. Самозабравил се, вече виждах как ще отида при бившата си и ще й предложа онова, което така и не е могъл да даде на нея и на сина ни нейният нов избраник. И то се знае, тя ще се съгласи да се върне при мен.

Но умът ми стигаше навреме да се сепна и да си кажа, че още нищо не е решено, че моят нов познат само ми обеща да опита да ми намери работа, нищо повече. Първо, той може да е забравил за мен и за обещанието си само три минути след като си тръгна от къщурката ми. Второ, неговите познати може изобщо да не се нуждаят от услугите ми. Трето, те може да откажат да ме вземат на работа след интервюто, защото нещо не съм им харесал — с възрастта си, с професионалната си подготовка, с липсата ма постоянен адрес, със съмнителната си биография или просто външно. И четвърто, дори да поискат да ме вземат някъде, това може да се окаже неподходящо за мен, защото би било свързано с престъпност, а аз вече за нищо на света не бих рискувал.

Грубо пресичах полета на фантазията си и се стараех да се върна на грешната земя, но само след половин час започвах всичко отначало. Това беше по-силно от мен. Очаквах снощния си познат и продължавах да се надявам.