Александра Маринина
Седмата жертва (20)

Убиецът

Тя, моята майка, беше най-добрата на света. Най-умната, най-красивата. Никой нямаше майка като моята.

Тя искаше да успявам във всичко в живота и още от детството ми, когато едва започвах да схващам това-онова, повтаряше:

— Синчето ми, трябва постоянно да тренираш ума си, тогава ще можеш да станеш какъвто искаш. Но за това трябва да се готвиш от най-ранна възраст.

Отначало аз не я разбирах много добре и когато бях на четири години, заявявах:

— Искам да стана летец! Хайде да се готвим за летец.

А мама се смееше и казваше:

— Ти искаш да станеш летец сега. Ами ако след време си избереш друга професия? Вече няма да искаш да ставаш летец, а времето ще е изтървано.

На шест години разбрах, че тя е била горе-долу права. Когато татко доведе на гости свой приятел геолог, този човек така ме потресе с разказите си за тайгата и за минералите, че аз реших да стана именно геолог. А на седем, кой знае защо, реших, че трябва да стана артист.

— Още много пъти ще смениш желанията си — казваше мама, — а сега трябва да овладяваш най-различни знания, които ще ти влязат в работа при всяка професия. Трябва да развиваш паметта, съобразителността, наблюдателността си, логическото мислене и тогава без усилия ще усвоиш всяка наука.

Когато тръгнах в първи клас, вече умеех не само да чета с лекота и да се справям с всички аритметични действия, но и много прилично рисувах, свирех на пиано, бърборех на немски и биех татко на шах. Не че бях вундеркинд — заслугата за всичко това беше на моята любима, моята чудесна майка, която се занимаваше с мен от сутрин до вечер. Заниманията не ми тежаха, мама измисляше различни увлекателни игри и ние просто играехме, играехме до забрава, весело, с часове, а на мен и през ум не ми минаваше, че по време на тези игри уча нещо, запомням. Чак после, когато поотраснах, баба ми обясни, че мама цял живот се интересувала от развиващи игри и сама ги измисляла.

— С каквото и да се занимаваш — казваше ми мама, — трябва да бъдеш най-добрият в професията си, само тогава ще можеш да уважаваш себе си и другите хора също ще те уважават. Човек, когото другите не уважават, е недостоен да носи нашето фамилно име. Всички в нашия род сме вършили работата си за „шест плюс“ и ти трябва достойно да продължиш традициите на семейството ни.

Мама винаги беше до мен. Когато ме дадоха на ясли, тя беше там лелка, когато ходех на детска градина, тя работеше там като възпитателка, когато тръгнах на училище — тя стана там начална учителка. Аз свикнах да сме постоянно заедно, свикнах всеки момент да виждам усмивката й и да докосвам ръката й. Обожавах я. Не можех да живея без нея.

Баща си виждах рядко, той вечно беше на своята отговорна работа, вкъщи се появяваше само през почивните дни — уморен, с хлътнали страни и зачервени очи. Мама го нахранваше и го слагаше да спи. После татко се събуждаше и ние прекарвахме няколко часа заедно. После той отново заминаваше. Работеше някъде далече, докъдето трябваше да се пътува с влак. Знаех, че имам баща, но го знаех някак абстрактно, с ума си. А виж, че имам най-добрата майка на света — това го усещах със сърцето си и особено остро, когато я нямаше наоколо. В такива моменти, не знам защо, ми беше чоглаво.

Веднъж, когато бях на десет години, дотичах от училище вкъщи… Именно дотичах, долетях, защото мама вече втори ден не беше добре и аз бях на училище сам, без нея. Когато позвъних, тя не ми отвори, трябваше да извадя ключа от чантата си. Това, което видях, беше… Дори сега, след като преживях на този свят дълги години, ми е трудно да подбера думи, за да го обясня. Ужасно. Чудовищно. Отвратително. Не, тези думи не стават, те само повърхностно предават чувствата, които се стовариха върху мен. Мама лежеше на пода в локва кръв. Дрехите й бяха разкъсани. Казаха ми, че съм изгубил съзнание, и вероятно е било точно така, защото си спомням само как от гърдите ми се изтръгна ужасяващ крясък. Отначало дори не разбрах, че викам аз, просто чух някакъв нечовешки, писклив вой, а после се появиха чужди лица, а мама вече я нямаше. Нямаше я в стаята, в апартамента. Нямаше я изобщо. Имаше съседи, имаше хора с бели престилки и милиционерски униформи, а мама я нямаше никъде. Отведоха ме в болница.

Вечерта пристигна татко. Той остана до мен в болницата през цялата нощ, а на сутринта ме прибра вкъщи. Същия ден ми казаха, че вече ще живея с баба, защото татко през цялата седмица е на работа, няма го в Москва и няма кой да ме гледа. Беше ми все едно. Така дори беше по-добре, защото не можех да остана в дома, в който бяха убили мама.

Баба се зае с мен с утроена сила. Тя не умееше така леко, с шеги и игри, да ми обяснява трудните уроци, както го правеше мама. Тя не умееше да превръща заниманията ми с музика и живопис в увлекателна игра и аз сигурно щях да започна да скучая и да стана като всички. Но тя успя да ме застави.

— Ти трябва да бъдеш достоен за майка си — казваше баба. — Тя не направи кариера, тя изостави любимата си работа, за да бъде до теб отначало в яслите и детската градина, после в училище. Тя можеше да стане блестящ учен и достойно да представя рода си, но се жертва заради теб и ти просто нямаш право да пренебрегваш това. В памет на майка си ти трябва да докажеш, че това не е било напразно. Защото, ако тя не работеше заради теб в училище, може би този ден нямаше да си остане вкъщи и нищо нямаше да се случи. Тя загина само защото се посвети на теб. Е, сега ти докажи на всички — и на първо място на себе си, че обичаш своята майчица.

Тези аргументи ми бяха ясни дори на десетгодишна възраст. Особено в бабиния апартамент, където всичко говореше, че в рода Данилевичи-Лисовски-Есен не е имало неудачници и изоставащи. От накачените по стените портрети и снимки ме гледаха сериозните лица на хора, изживели живота си достойно, и техните очи ме преследваха навсякъде с мълчаливия въпрос: Ами ти? Ще станеш ли като нас? Ще бъдеш ли достоен портретът ти да виси на тези стени до нашите? Или портретите на твоите родители ще бъдат последните?

Много ми харесваше портретът на мама, нарисуван с маслени бои, който висеше в спалнята на баба. Портрет на баща ми обаче тя нямаше, имаше само голяма сватбена снимка: мама с бяла рокля и с воал на косата, татко в строг черен костюм. Тогава си мислех, че баба, кой знае защо, не обича много баща ми, затова не е окачила портрета му. Но когато пораснах, татко ми обясни, че поради отговорната си и важна работа той просто няма никакво време да позира — а нали рисуването на портрет изисква дълго време.

И тъй, аз заживях с баба, която всеки ден стриктно проверяваше как съм си научил уроците и какво пише в бележника ми. В неделя контролът се удвояваше: пристигаше татко. Не мога да кажа, че в тези дни баба грееше от радост, както грееше мама, но между тях нямаше скандали. И двамата се държаха коректно и сдържано. Само веднъж чух, по-точно подслушах техен разговор, за който баба покани татко в кабинета си.

— Аз прекрасно ще се справя с образованието на момчето — каза баба полугласно — и ти изобщо не си ми нужен за това. Но ще настъпи възраст, когато на детето ще му трябва мъжка ръка. До десетгодишен го отгледа Инеса, отгледа го практически сама, без теб, но ако едно момче на десет години прилича на момиче, е поносимо, когато обаче не стане мъж на петнайсет — това е катастрофа. И аз искам да те попитам: смяташ ли да предприемеш нещо?

— Какво трябва да предприема? — попита татко. — Да наема за сина си гувернант? Ами че сега времената са други.

— Трябва да си смениш работата и да живееш постоянно в Москва — заяви баба. — Трябва да бъдеш по-близо до сина си. А аз няма да мога да му дам истинско мъжко възпитание.

— Това е невъзможно — твърдо отговори той. — Поверена ми е отговорна, важна работа, която мога да върша само там, където съм. И дума не може да става за никакво преместване в Москва.

— Не, може — възрази старицата. — Ти направи достатъчно за тази държава, списъкът на заслугите ти днес е невероятно дълъг, награден си с орден „Трудово червено знаме“ и орден „Ленин“, лауреат си на Ленинска награда. И въпреки това продължаваш да работиш извън столицата и се трудиш по трийсет и шест часа в денонощие без сън и почивка. Е, стига толкова. Достатъчно. Време е да помислиш за себе си и за своя син. Сигурна съм, че ако отидеш при своето началство и им обясниш всичко, ако им кажеш, че си овдовял и сега трябва да отглеждаш сина си сам, ще ти помогнат. Та те са нормални хора, а не някакви чудовища. И те имат семейства, ще те разберат.

— Вярно, те ще ме разберат, но аз няма да си простя, ако постъпя така, както казвате. Родината ми е поверила изключително важна и отговорна работа. Родината ми е възложила да осигурявам и укрепвам нейната отбранителна способност, а вие искате аз да побягна като страхливец и лентяй? Да, това е трудна и изнурителна работа, да, аз не спя по няколко денонощия, но това е моето призвание, моето служене на Родината, и ако избухне война, войниците ще воюват с оръжието, което аз разработвам днес. А всичките ми награди, които вие току-що изброихте, говорят, че никой няма да направи това по-добре от мен. Към какво ме подтиквате? Да предам интересите на страната си? На страната, която ми даде толкова много, която ми позволи да стана това, което съм днес? И самата вие ще можете ли да ме уважавате, ако го направя? Та нали точно вие искахте да бъда достоен за вашето семейство!

— Какво пък — въздъхна баба, — аргументите ти са солидни, трудно е да се спори с тях. Но като човек здравомислещ, ти би трябвало да разбираш, че тези аргументи са неуместни в спор с мен. Може тази страна наистина да ти е дала нещо, но лично на мен и на нашето семейство не е дала нищо. Само ни е отнемала. И ако е необходимо да бъда последователна, трябва да кажа, че при стария режим твоят брак с Инеса нямаше да бъде възможен и тогава тя определено щеше да остане жива. Нещо повече, при стария режим щеше да е невъзможно такова явление — пиян майстор да влезе в дома на самотна млада жена. Твоята страна, за чиято военна мощ толкова си се загрижил, с нейния нов комунистически режим създаде условия моята дъщеря да загине така страшно и нелепо. И сега ти искаш да се съобразявам с интересите на тази страна?

— Не преувеличавайте, режимът няма никакво отношение към това. Може би Инеса щеше да има друг съпруг, но не се знае как щеше да протече животът й с този човек. И разбира се, вие нямаше да имате такъв внук, какъвто е той сега. Та нали вие, толкова учена дама, най-добре знаете, че за историята не съществува условно наклонение. И в заключение на нашия разговор искам да ви кажа, че любовта към Родината и предаността на нейните интереси е най-важното качество на един истински мъж. Ако се съглася с вашето искане и предам интересите на Родината си, аз вече не ще мога да възпитам сина си като достоен за вашия род и за званието Мъж човек.

— Ами че ти изобщо няма да можеш да го възпиташ, ако се появяваш по за един ден в седмицата! Дори да си трижди достоен за всичките си награди, дори да си позлатен и брилянтен, ти ще си останеш сам за себе си, а детето — само за себе си! Та той не те вижда, дори не схваща дали трябва да взема пример от баща си и ако трябва, какъв е този пример. Как не разбираш толкова прости неща?

— Вероятно аз разбирам по-сложни — позасмя се баща ми. — И хайде да не се караме. Аз имам само няколко часа в седмицата да общувам със сина си, а вие крадете от мен тези скъпоценни часове и ги хабите за безсмислени разговори.

— Възпитанието на момчето не е нещо безсмислено — упорстваше тя. — Обещай ми, че ще направиш всичко възможно…

— Ще направя всичко възможно да обясня достъпно на сина си защо не мога да живея с него. Надявам се, че той ще приеме тези причини с по-голямо уважение от вас.

Аз слушах, долепил ухо до вратата и примрял от страх. За пръв път в живота си присъствах на разговор, при който страните не могат да се разберат и се стараят да си нанесат обиди. Разбира се, сред моите връстници избухваха кавги всеки ден, често се стигаше и до сбивания, но тук всичко беше различно. Тук имаше двама души, които аз обичах и от които зависех, и в техните гласове звучеше толкова непримирима злост, че на мен ми притъмняваше пред очите и сърцето ми биеше някъде в гърлото. Такива думи чувах за пръв път. Мама и татко никога не бяха разговаряли така.

Но работата не беше само там. Аз за пръв път чух нещо членоразделно за работата на татко. Мама никога не ми беше разказвала с подробности, казваше само, че татко се занимава с важна и секретна работа, затова толкова рядко си е вкъщи и толкова много се уморява. С незрелия си детски ум аз смятах, че истински живот може да съществува само в Москва, в столицата, в този огромен прекрасен град, а всичко извън нейните предели е затънтена провинция или направо село. Поне именно така бях виждал света от прозореца на влака, когато мама ме бе водила лете на курорт. Щом татко работи извън Москва, и то толкова далече, че трябва да пътува с влак, това означава, че той работи насред полето, на село или в гората. А се уморява толкова много, защото върши тежка физическа работа (че от какво друго може да се уморява?), например копае канали или кладенци. Дълбоко в душата си аз се срамувах от това и никога не задавах на мама въпроси за татко от страх, че тя ще потвърди опасенията ми. Нали бях глупавичко дете — и през ум не можеше да ми мине, че той работи за отбраната и въоръжаването. За секунда баща ми се издигна в очите ми на недосегаема висота. Кавалер на ордена „Ленин“! Кавалер на ордена „Трудово червено знаме“! Лауреат на Ленинска награда! Моят баща! Толкова се гордея с него. Искам да приличам на него. Трябва да стана достоен. Няма да го изложа.

Минаха два месеца и веднъж баба каза, че утре няма да отида на училище. Утре ще се състои процесът срещу убиеца на мама. Дойде и баща ми и още в антрето започна да спори с баба заради намерението й да ме вземе със себе си.

— Не е нужно той да слуша тези неща. Те ще травмират момчето — чувах неговия бас.

Аз изтичах при тях, щом чух гласа му, но баба не ме отпрати в стаята, а напротив, постави ме до себе си и сложи ръце на раменете ми.

— В рода Данилевичи-Лисовски мъжете винаги са умеели да гледат врага право в очите и да не се крият от тежки преживявания — твърдо каза тя. — И това умение е било възпитавано у тях от ранно детство. Инак нашето момче ще израсне слабо и страхливо.

Татко уморено сви рамене и мълчаливо кимна.

— На ваша отговорност — рече кратко.

На другия ден отидохме в съда. Това, което чух там, ме потресе. Мама била убита от майстора по санитарната техника на жилищния комплекс, когото тя извикала, защото се запушила тоалетната чиния. Той бил, първо, умствено изостанал, и второ, алкохолик. Когато видял добре обзаведеното жилище и безгрижно оставените от мама на бюфета златни обици и пръстен с диаманти, решил да убие домакинята и да вземе скъпоценностите, а и да порови в шкафа за пари. Няколко пъти ударил мама с нещо тежко по главата и изведнъж, като видял, че е млада и красива, решил да я изнасили. При мисълта, че той е докосвал мама със същите ръце, с които е бъркал в тоалетната чиния, повърнах още там, в съдебната зала. Под заканителния поглед на татко баба ме изведе в коридора и ме закара вкъщи с такси.

Разболях се. Не, наглед останах абсолютно здрав, ходех на училище, свирех, учех немски, рисувах, участвах в състезания по шах и по лека атлетика. Разболях се от неразбиране и напразни опити да отговоря на въпроса: Защо? Защо моята майка, толкова красива, добра, умна, най-добрата майка на света, е трябвало да бъде убита от един пиян малоумен майстор, който е поправял тоалетни чинии и е бъркал в мръсотиите? И не само да бъде убита, но и изнасилена. Как е могла да допусне това? Защо е трябвало да лежи в локвата кръв, с грозно разкривени крака, с обезобразена глава и с разкъсани дрехи? Тя бе живяла толкова красиво, така леко и радостно, защо е трябвало да умре толкова страшно? Ако един човек живее достойно, той има право на достойна смърт. Ето, и баба постоянно повтаря, че мама е била достойна за целия ни род. Защо тогава се е случило това?

Ето така се получи, че от десетгодишен истински започна да ме интересува само един проблем: проблемът за смъртта. Всичко останало сякаш беше някакво допълнение, сякаш се въртеше около този проблем. Но това не означава, че не живеех истински. О, не, живеех, и още как живеех!