Александра Маринина
Седмата жертва (43)

Каменская

Честит Ден на милицията, Анастасия Павловна. Честит четвърти труп. Да, празникът се получи супер. Значи все пак мишената не е Татяна…

Тя се срамуваше, но с всички сили се стараеше да пропъди тази мисъл и да измисли още някакъв вариант, обясняващ поведението на престъпника. Защо толкова решително заяви на Зарубин, че търсеният убиец Шегаджията не е Шувалов? Само защото новото престъпление на Шегаджията е било извършено, докато Виктор Петрович беше в ареста. Банална ситуация, която се е случвала хиляди пъти в живота и е описвана в безброй книги. Но ако допуснем, че Сергей е прав и Шувалов има отношение към убийствата на бездомниците…

По дяволите, защо тях? Нима Надежда Старостенко е била бездомна? Не, тя е имала собствено самостоятелно жилище. Да, не е работела, да, много е пиела и е водела твърде разпилян личен живот, но местожителство е имала. Казарян? Можем да се съгласим, че той не е имал дом, както и регистрация. Живеел е в лагера, който е охранявал, но това е временна работа, от която всеки момент биха могли да го освободят, и тогава пазачът с пълно основание можеше да се смята за бездомник. Единственият истински бездомник е бил само Генадий Лукин, или Лишея. По-правилно би било да кажем, че Шегаджията избира декласирани елементи. Впрочем възможно е Серьожа Зарубин да не е далеч от истината: Казарян да е загинал само защото е дружал с бездомници и ги е пускал да нощуват при него.

Но четвъртата жертва на Шегаджията пак изпадаше от тази категория. Самотна старица, живееща от дълги години с четирите си котки, грохнала, почти безпомощна.

Вече, кажи-речи, нямала сили за нищо, стигали й само веднъж на няколко дни бавно да се дотътри до магазина, да купи храна за себе си и за котките. Не можела да прави нищо друго, включително и да почиства жилището си. Там така воняло, че милиционерите, които правели оглед на местопрестъплението, едва се сдържали да не повърнат. Този път Шегаджията не бил оставил пари за погребение, ограничил се само с бележка и традиционната рибка с кукличка. Досвидяло ли му се е? Или парите му са свършили? Нещо е започнал да изневерява на себе си…

Потънала в размислите си и без да забелязва нищо наоколо, Настя стигна до дома си. Настроението й беше толкова непразнично, че тя дори не обърна внимание на апетитните миризми, изпълнили стълбищната площадка пред гарсониерата. И едва когато отвори вратата, разбра, че е пристигнал Чистяков. И май не само той.

— Настенка!

От кухнята изхвръкна Даша и се хвърли на врата й.

— Честит празник! Желаем ти всичко най-най и още повече! Бързо се събличай, чакаме те за вечеря!

Настя се насили да се усмихне и разцелува снаха си.

— Дашуня, ти продължаваш да хубавееш, като погазваш всички природни закони — пошегува се тя. — На петдесет години ще изглеждаш като първокласничка.

Съблече си якето, събу обувките и си проправи път до стаята. На масата до компютъра се кипреха неземно красив букет от някакви екзотични цветя и голям ярък пакет. Брат й — Саша, клечеше пред видеото и нещо бърникаше в него. Настя отиде при брат си и ласкаво разроши косата му.

— Привет, какво правиш?

— Поправям тук. Нещо звукът не е в ред. Не си ли забелязала?

— Не. А къде е професорът?

— Изтича до денонощния, нямал вкъщи някаква съставка за соса. — Саша завинти нещо с отвертката и включи плейъра. — Ето, сега е добре. Чувстваш ли разликата?

Настя не почувства разликата, тя просто не си спомняше какъв е бил звукът по-рано, но от учтивост излъга:

— Разбира се! Санка Златната ръчичка, това си ти.

Саша бавно се надигна, разкърши рамене и прегърна сестра си.

— Докато мъжа ти го няма, ще ти задам един неприличен въпрос. Може ли?

— Задавай — разреши тя.

— Какво е това?

Той с изразителен жест посочи издигащата се до стената камара строителни материали.

— Това ли? Това, Сашенка, е един незавършен ремонт.

— И откога е така?

— От август. Е, нали разбираш.

— Тоест практически три месеца — уточни Саша. — И как според теб се нарича това?

— Че как да се нарича? — учуди се Настя. — Юристите го наричат форсмажорни обстоятелства. Никой не можеше да предполага, че банките ще рухнат за нула време. Не разбирам какво те тревожи?

Саша седна на дивана и придърпа Настя за ръката, настани я до себе си.

— Кажи ми, сестричке, да не би да си клето сираче? Нямаш ли си роднини?

Настя се навъси. Тя разбираше защо брат й подхваща този разговор и защо бърза да поговори с нея в отсъствието на Чистяков. Льошка нямаше да одобри обсъждането на този въпрос, тя го знаеше със сигурност, а и на нея тази тема не й беше по вкуса.

— Саша, ама какво общо има тук…

— Общото е, че имаш брат, който ти е длъжник до края на живота си, а ти като последна егоистка не му даваш възможност да направи за теб каквото и да било, дори най-дребната услуга. Защо не си ми казала, че имаш проблеми с парите? Аз да не съм Гобсек^[1] според теб? За какво печеля тези пари?

Настя сви рамене.

— Откъде да знам? Сигурно за да се чувстваш богат и независим. За да издържаш жена си и сина си. За да плащаш голяма издръжка на бившата си жена и на дъщеря си. За да помагаш на родителите ни. Какво искаш от мен? Аз, между другото, днес имам празник, а ти ме занимаваш с глупости.

Каменски се разсмя и притисна сестра си до себе си.

— Това не са глупости, сестричке, това са нормални отношения между близки хора. А парите, ако искаш да знаеш, ги печеля, за да ми носят радост. Например радостта да направя за теб нещо приятно или полезно. Колко ще трябват, за да довършите този ремонт в рекордни срокове? Смятай, че това е моят подарък за Деня на милицията.

Тя отрицателно завъртя глава и стана от дивана.

— Недей, Сашенка, това е унизително за нас. Ще се справим някак сами.

Каменски се втренчи в сестра си, изразявайки пълното си неразбиране.

— Това е уни… Какво? У-ни-зи-тел-но? — произнесе той на срички.

— Да — твърдо повтори Настя. — Поне ние с Льоша мислим така.

— Такааа — проточи той и също стана от дивана, — значи ти смяташ, че да приемеш помощ е унижение?

— Не, не смятам така. Помощта си е помощ, но това означава, че си попаднал в ситуация, от която трябва да се измъкнеш, а не можеш да го направиш самостоятелно. Тогава можеш да приемеш помощ, това е нормално. Но ако попадаш в ситуация, която не е от катастрофален характер и от която след известно време ще излезеш сам, не е прилично да обременяваш хората, дори близките си, със своите проблеми и да ги караш да се втурват да ти помагат, забравяйки собствените си грижи. Какво, да не би да нямам къде да живея? Да не би покривът ми да тече, прозорците ми да са счупени, да има дупки по пода? Да не би да нямам вода? Нищо подобно. Да, жилището е в окаяно състояние, плочките са свалени, няма тапети и други разни подробности, да, насред стаята се мъдри купчина идиотщини, в която наскоро си ударих крака, пак добре, че не бе главата, но това изобщо не е смъртоносно. Разбираш ли ме? И аз не искам ничия помощ, спокойно мога да почакам, докато финансовото положение на нашето семейство придобие някакви ясни очертания, за да завършим ремонта. Жилище в такова състояние е нещо отвратително, но не е болка за умиране. Край, Сашенка, с дискусиите дотук, чуваш ли, Чистяков вече е до вратата.

Откъм входната врата наистина се чуваше стърженето на ключ.

— Добре — въздъхна Каменски, — от теб полза никаква. Ще си поговоря с мъжа ти.

— Опитай — позасмя се Настя, — ще чуеш същото, само че в по-груба форма.

Тя не сбърка. Около четирийсет минути след началото на празничната вечеря Саша Каменски отново подхвана разговора за материална помощ за семейството на сестра му, като този път адресираше аргументите си непосредствено към Льоша, но Чистяков се оказа по-дипломатичен от Настя и същевременно по-твърд. Той дори не се опита да обясни позицията си, както го направи жена му, и не потърси разбиране, а просто заяви:

— Саша, благодаря ти за доброто отношение. Знам, че ни обичаш с Аска, и те моля да ми обещаеш: ако се обърнем за помощ към теб, да не ни откажеш. Нали няма да ни откажеш?

— Ама моля ти се, как ще ви откажа! — веднага отвърна Каменски.

— Е, прекрасно. И можеш да бъдеш сигурен, че непременно ще я потърсим от теб, когато наистина ни е нужна. Граждани роднини, предлагам да пием за нашата милиционерска дама, тя днес има празник и не бива да забравяме това!

Чистяков решително показа, че няма намерение да развива тази тема. Настя му беше благодарна, задето неприятният разговор секна, едва започнал. Тя не би могла да не участва в него, това би изглеждало неприлично, а не й се искаше да участва. Не й се искаше да участва в каквото и да било и Настя изпитваше смътно чувство на вина, задето й тежеше общуването с близките й хора. Саша и Дашуня искрено бяха искали да й доставят радост, бяха й купили цветя и подарък, бяха дошли да й честитят празника, а на нея това не й беше нужно. Не изобщо, а именно сега, в този ден, днес. Защото днес Шегаджията бе направил поредната стъпка напред. Към нея.

„Приближавам се към теб, скъпа“.

Беше я предупредил за това преди седмица. Нея, а не Татяна. А тя не бе разбрала, бе пропъждала тази мисъл, беше й по-лесно да мисли, че Шегаджията не се обръща към нея. А днес той го заяви направо и любезно се поинтересува:

„Как си, скъпа?“

Ставаше все по-нагъл.

— Как си, скъпа?

Настя потрепери и изтърва вилицата, огледа се като подгонено животно. Но не ставаше нищо страшно — до нея седеше Дашенка и я гледаше със своята изумителна, огряваща всичко наоколо усмивка.

— Попитах те как си — повтори шепнешком тя. — От какво се уплаши толкова?

— А… Нищо… — Настя надмогна себе си и се постара да говори с нормален тон. — Бях се замислила. Просто се бях замислила. Всичко е наред, Дашунчик.

— Не ме лъжи — отново шепнешком отвърна Даша. — Можеш да излъжеш брат си, но не и мен. Надушвам те от цял километър. Неприятности ли имаш?

— Ъхъ — смънка Настя, като се престори, че избира от голямата чиния парче кекс. — Нищо особено, обикновени служебни неприятности. Не бери грижа. По-добре ми разкажи как е племенникът ми? Расте ли?

— Децата винаги растат — тихо и бавно каза Даша, — а ти не ме будалкай. Май не биваше да идваме днес, а? Ти не си в настроение, не ти е до нас, а и Саша с тези приказки за пари… Предупредих го, че ще се обидите, но той не ме послуша.

— Защо говориш така, Дашенка, лястовичке моя, страшно се радвам, че ви виждам, и ми е много приятно, че сте се сетили за моя празник и сте дошли да ми честитите. Наистина, честна пионерска!

Настя се стараеше думите й да звучат колкото може по-искрено, дори се опитваше сама да си повярва, но не успяваше. И естествено и Даша не й повярва.

— Дори не погледна подаръка ни — каза тя укорително. — А ние толкова се старахме, цял месец го събирахме. Готвехме се…

— Господи, че какъв ще е този подарък, дето трябва да се събира цял месец? Да не е някой конструктор? — засмя се Настя и сама се изненада от способността си да се смее.

— Ако ти е интересно, иди и виж — обади се Алексей. — Аз например вече огледах това пиршество на интелектуалния труд.

— Да не си посмял да се присмиваш — тутакси пламенно реагира Даша, — какво, като на теб не ти харесва. Ти имаш друг вкус. А на Настя ще й хареса, знам. Подаръкът е за нея, не е за теб.

— Ама моля ти се, Дашуня, нима се присмивам? Аз ридая. И ужасено си скубя косите. Не стига, че нашата детективка по цял ден се разправя с убийци и трупове, не стига, че мъкне от службата си вкъщи разни криминални книжа, не стига, че заедно с хартийките мъкне и мислите си, които предъвква по цяла нощ, ами сега ще имаме кървави сцени и смърт дори по телевизора. Моята крехка научна душа няма да понесе това.

Настя виждаше, че мъжът й се майтапи, но очите му са сериозни. Нима наистина нейната работа с безкрайните си трагедии, смърт и ужас е толкова непоносима за него? Но не, какви ти ужаси, обикновена ежедневна рутина, лудите маниаци, които разчленяват трупове на дечица, или истински сложните убийци с неразбираеми, „заплетени“ мотиви — като сегашния Шегаджия, далеч не са толкова много, тя предимно си има работа с престъпници, които си делят власт или пари, което всъщност е едно и също.

Но Дашка е права, че Настя се държи неприлично. Трябва да се раздвижи, да се усмихне, да се включи в разговора и между другото да отиде да види подаръка и да му се порадва пред всички.

Тя се измъкна от масата и като стъпваше внимателно, стигна до стаята. В яркия пакет до букета имаше видеокасети. Точно десет. По етикетите личеше, че някои филми са преведени на руски, а други са на езика на оригинала — английски или френски. Настя бързо прегледа анотациите. Да, Саша и Дашенка знаеха как да я зарадват! Всички филми бяха криминални, но не екшъни за борбата срещу наркобизнеса или терористите, а трилъри за серийни убийци.

Тя отдавна беше стигнала до убеждението, че „всичко вече се е случвало някога“. Човешкият живот е богат и разнообразен в проявленията си, но броят на осите, на които се нанизват тези проявления, все пак е ограничен. Този брой не е чак толкова малък, но не е и нескончаем. И тъй като човечеството съществува от много хиляди години, всички тези оси са се проявявали по много пъти и са били описани и в документалната литература, и в художественото творчество. Осите — това са желанията, стремежите, подбудите, страстите. Осите са мотивите. А една стара истина гласи: намери мотива и ще намериш убиеца. Ето защо Настя изпитваше остър интерес към всичко, измислено от фантазията на творците, относно мотивите за убийства, особено относно патологичните мотиви. Тя твърдо знаеше: всяко престъпление, с което се сблъсква, има ос, вече описана някъде. И смяташе, че колкото повече знае за вече измисленото, толкова по-лесно ще й бъде да се ориентира в това, което съществува в реалността.

— Благодаря ви, милички — каза тя искрено, когато се върна в кухнята, — направили сте ми страхотен подарък.

„Хем точно по темата — добави тя мислено, — защото Шегаджията много ми напомня луд сериен убиец“.

Но не биваше да казва това на глас: чувствителната Дашка, както винаги, щеше да се уплаши до смърт, а дейният й брат Саша веднага щеше да започне да предлага помощта си във вид на охрана, платена естествено от самия него. Все пак любопитна порода хора са богатите бизнесмени! Някои от тях, в частност Саша, си мислят, че парите могат да решат всеки проблем. По-точно, не е така: те си мислят, че още щом възникне проблем, веднага трябва да се предприемат опити той да бъде решен с помощта на парите. Нещо да се купи, плати, откупи и така нататък. А може и да са прави? Може парите наистина да могат да решат всичко и да разплетат всякаква ситуация? Не, от смъртта човек не може да се откупи.

Настя така и не успя да превъзмогне лошото си настроение и празничната вечер бе провалена. Беше й неудобно пред роднините й, мъчно й беше заради труда, положен от Льошка, за подготвянето на празничната вечеря, но тя нищо не можеше да направи. В ушите й постоянно звучеше нечий приглушен глас: „Приближавам се към теб, скъпа“.

На сутринта тя стана с натежала глава, но напълно ясно съзнание, в което се открои мисълта: Виктор Петровия Шувалов има съучастник. Престъпленията са били измислени от Шувалов, но са били осъществявани от двама души. Именно затова четвъртото убийство на Шегаджията е било извършено, докато Шувалов се намираше в ареста. Този факт на пръв поглед навежда на мисълта, че Виктор Петровия не е свързан с тези убийства, и се е предполагало, че милиционерите ще се хванат на тази въдица.

„Ами бележката?“ — веднага се запита Настя. Бележката на италиански недвусмислено показваше, че втората серия убийства няма отношение към Татяна. Какво пък, ловък ход, за да се отклони вниманието на детективите и да се насочи към Каменская. Щом мишената е Каменская, значи не е Образцова. Щом не е Образцова — значи убиецът не е Шувалов. Хитро.