Александра Маринина
Седмата жертва (48)

Убиецът

— Ако едни от нас умираха, а други — не, щеше да бъде крайно досадно да се умира — позасмя се баба.

Аз гледах с тъга нейното сбръчкано, уморено от непрестанната болка лице, от което дори тежката болест не бе успяла да заличи благородния й произход, и за пръв път в живота си помислих, че тя ще ми липсва. Само двама души останаха в живота ми — баща ми и баба ми, жена ми не влизаше в сметката, прекалено млада и глупава беше, за да означава нещо за моята душа. А баща ми и тази силна стара жена бяха двете главни опори, на които се крепях. Баща ми беше за мен пример за служене на Родината и истински Мъж, по когото бях длъжен да се равнявам. Докато баба беше образец на устойчивост, непоклатимост и безстрашие. Тя наистина от нищо не се страхуваше. И както се оказа, дори от смъртта. Оставаха й броени дни, тя прекрасно знаеше това и все пак имаше куража да се шегува.

— Колко трябва да живее човек на този свят, за да стигне до такъв извод? — попитах я, като се стараех да не показвам колко ми е мъчно.

— Не знам, скъпи. Един мъдър човек е стигнал до него на четирийсет години, а аз само го повтарям. Но го повтарям, трябва да призная, с чувство на абсолютно съгласие.

— И кой е този мъдрец?

— Лабрюйер. Жан дьо Лабрюйер. Той е живял във времето на Луи XV и е бил възпитател на внука на принц Конде. А ти, потомъкът на рода Данилевичи-Лисовски, е срамота да не знаеш това. Сега инжекцията ще подейства и аз ще заспя, а ти вземи томчето на Лабрюйер и го прочети, ще ти бъде от полза. То е на рафта с френските философи.

Тогава не знаех, по-точно, не почувствах, че това е последният ни разговор. Инжекцията подейства, баба заспа и повече не се събуди. Тя спеше и умираше, а аз седях до нея в дълбокото кожено кресло и четях: „Животът и смъртта са разделени от продължително боледуване очевидно за да изглежда смъртта като избавление и за онези, които умират, и за онези, които остават“. Потреперих от тази фраза, тя ми се стори безкрайно цинична и жестока. Но още в следващия момент събрах сили, надникнах в себе си и разбрах, че това — при цялата си циничност — е истина. Аз не исках баба да умира. Но и не исках да седя край постелята й през цялото си свободно време. Исках баба да е здрава и изпълнена със сили, а безпомощна и умираща, тя се бе превърнала в бреме за мен. Трябваше да довърша докторската си дисертация и да правя безброй експерименти в различни лаборатории.

Въпросът за съответствието между живота и смъртта, който бе ме измъчвал след убийството на мама, получи от този ден нови оттенъци. Смъртта е неизбежна и човек трябва да се примири с това. Лабрюйер се бе изказал и по този въпрос: „Неизбежността на смъртта отчасти се смекчава от обстоятелството, че ние не знаем кога тя ще ни застигне; в тази неопределеност има нещо от безкрайността и от онова, което наричаме вечност“. Тук обаче аз не бях съгласен с френския философ. Просто категорично не бях съгласен. Той, през неговия седемнайсети век, вероятно си е мислел, че вечността и безкрайността са понятия божествени и затова неподдаващи се на разума, а щом е така, трябва да приемаме това като благодат небесна и да се радваме, че не знаем кога ще умрем. За мен обаче, който бях израснал през двайсети век и бях получил висше техническо образование, понятията вечност и безкрайност бяха разбираеми и близки, дълги години се бях занимавал с тези понятия ежедневно и не виждах в тях нищо дадено „свише“, „от бога“. Не знаем кога ще ни сполети смъртта? Така е. Но именно това е лошо. Мама не е знаела и какво излезе? Каква смърт заслужи тя? Чудовищна, мръсна, непристойна. Смърт, недостойна за нея самата и за живота, който бе изживяла. И нищо, никакви представи за вечното и безкрайното не могат да ме примирят с това, както обещава личният гувернант на малкия наследник — принц Конде.

Казват, че човек е господар на съдбата си. За мен това означаваше, че съм господар не само на живота, но и на смъртта си. Защото смъртта също е съдба, част от нея, крайна точка, завършващ акт — точно както препинателният знак „точка“ е неотменна част от изречението. И щом се старая да живея така, че да бъда достоен за своя род и своите предци, значи трябва и да умра достойно.

Не мислете, че разбрах всичко това отведнъж, в един момент, седейки в креслото край моята умираща баба. Докато стигна до този извод, минаха години. Смешно ли ви се вижда? Вероятно е така. Дълги години да пътуваш към нещо, което може да се изкаже за две минути… Впрочем всички научни открития могат да се изложат за две минути, а колко години отиват за тях! „Да отстъпиш на природата и да се поддадеш на страха от смъртта е много по-лесно, отколкото да се въоръжиш с доводите на разсъдъка, да влезеш в битка със себе си и с цената на непрекъснати усилия да преодолееш този страх“. И това впрочем го е казал Лабрюйер. Чичката не е бил по-глупав от нас. Да се въоръжиш с доводите на разсъдъка, да признаеш, че смъртта е неизбежна, абсолютно неизбежна, и нищо не може да се измисли срещу нея. Това е първият етап. Да се бориш със себе си и с цената на непрекъснати усилия да преодоляваш страха от смъртта. Това е вторият етап. И за всеки са нужни време и душевни сили. Много време и много сили. Но аз успях, направих го. Престанах да се страхувам от смъртта.