Александра Маринина
Седмата жертва (21)

Зарубин

Оперативните работници понякога работят по-бързо от експертите. Но това е нормално. Експертите са по-малко от оперативните работници и за експертиза винаги чака огромна опашка. Наказателните дела за убийствата на Надка Танцьорката и неизвестния гражданин бяха обединени при следователя Олшански, под чието ръководство сега трябваше да работят както градските, така и областните детективи. Константин Михайлович Олшански изпрати запитване до информационния център, където се пазеше дактилоскопична карта на Горшков, както и в колонията, където сексуалният разбойник бе отбивал наказанието си, с молба да изпратят личното досие на осъдения, в което със сигурност щяха да се намерят „образци от свободен почерк“, иначе казано — документи, написани от Горшков собственоръчно. По принцип би могъл и да не се обръща към информационния център, защото в личното досие също имаше дактилоскопична карта, но Олшански реши да дублира исканията с надеждата (я си представете?!) дактилоскопичната карта да пристигне преди личното досие и поне нея да изпратят за експертиза.

А наскоро освободеният от местата за лишаване от свобода гражданин Александър Петрович Горшков все още се шляеше някъде. При излизането си от колонията бе получил справка за освобождаването си и въз основа на тази справка трябваше да получи паспорт на мястото, където смята да живее и работи занапред. За получаване на паспорт законът му отпуска десет дни. Но кой ли днес спазва законите? Член за тунеядството в закона съществуваше едно време, тогава човек трябваше непременно да започне работа, а без паспорт това беше невъзможно, инак на бърза ръка го връщаха в лагера. А сега и следователят, и оперативните работници разбираха, че уважаемият полов психопат Александър Петровия може да си позволи разкоша да скитосва със справката в джоба си, без да се обажда в милицията и без да иска паспорт, защото има пълно право никъде да не работи. Неприятности под формата на глоба го заплашват, ако случайно му проверят документите и се разбере, че той вече половин година живее без паспорт. Но първо, тази неприятност спокойно може да я преживее, и второ, вероятността за такова нещо не е толкова голяма, ако не се навира между шамарите. Горшков очевидно не се е навирал, тъй като през времето, изминало след освобождаването му от колонията, не беше искал издаване на паспорт никъде и нито веднъж не бе глобяван за липсата на такъв.

В очакване на резултатите от експертизата оперативните работници се занимаваха с изясняване на обстоятелствата около убийството на неизвестния в района на трите гари. Керамичната рибка с широко отворена уста, от която стърчаха крачетата на пластмасовата кукличка, недвусмислено говореше, че пропилата се бивша балерина Надежда Старостенко и странният гражданин с прилични дрехи и с пари за собственото му погребение в джоба са били лишени от живот от една и съща ръка и по всяка вероятност с едно и също оръжие, но и това трябваше да бъде потвърдено или опровергано от експертизата.

Личността на човека без документи беше установена учудващо бързо. Всъщност не беше много за чудене: когато край гарите — най-големите в столицата сборища на бездомници — намираш труп с явни признаци за нецивилизован бездомен живот, не е трудно да се сетиш къде можеш да попиташ за него. Покойният, както се разбра скоро, имал прякора Лишея, който му бил лепнат заради постоянните му кожни заболявания, той страдал от тях целогодишно. Никой не знаеше фамилното му име, а името, макар и с доста усилия, си го спомниха — Генадий. Сред гаровите бездомници той бил отскоро, само от месец и половина — два, не го били питали откъде е дошъл — някак не било прието, а и той самият не разказвал. В деня на убийството го били виждали сутринта и някъде докъм три следобед, а къде се дянал после — не знаели.

Усмихнат и разговорлив, Сергей Зарубин придума събеседниците си да му покажат мястото, където обикновено спял Лишея, и неговите вещи. Впрочем какви ти вещи? Някакви жалки дрипи, вехтории. Не се намериха никакви документи или нещо съществено, което би позволило да се изясни неочакваният обрат в живота на клетия Лишей. А обрат несъмнено бе имало, инак откъде бездомният Генадий би се сдобил с прилични дрехи и дори с валута за погребение?

Ако се вярва на експертите, клетият Лишей трийсет-четирийсет минути преди смъртта си бе вечерял доста солидно. Вероятно като за последно… Следователно се бе хранил някъде недалеч от мястото на убийството. Като се въоръжи със списъка на откритите в стомаха на убития продукти, Зарубин започна планомерно да обикаля заведенията за хранене, разположени в района на трите гари. Не влезе в закусвалнята, където бяха ходили с Настя: добре си спомняше менюто — в него нямаше никаква пица и ястия с ориз. След като от мястото на убийството стигна до Казанската гара и после по улица „Краснопрудная“ до Русаковската естакада, той премина на отсрещния тротоар и тръгна в обратна посока, към гарите. Това, което търсеше, се оказа ресторант за бързо обслужване. Самият ресторант представляваше твърде нехармонично явление. На дълъг щанд, предназначен за самообслужване на посетителите, бяха изложени разнообразни красиво оформени и апетитно ухаещи ястия, но условията, в които трябваше тези ястия да бъдат изядени, напомняха повече евтина кръчма от предгорбачовските времена. Изглеждаше кощунствено да сложиш чинията с пица на лепкавата, мръсна маса и абсолютно немислимо да си представиш как е възможно да се наслаждаваш на равиолите с плънка от сьомга, седнал на паянтово столче с миниатюрна кръгла седалка и неудобна алуминиева облегалка.

Но основното качество на ресторантчето беше несъмнено менюто, защото именно в това меню на отрупания с ястия щанд Сергей Зарубин видя всичко изброено в заключението на експерта, който бе изучавал съдържанието на стомаха на покойния бездомник с прякор Лишея. Пицата беше представена от множество разновидности, предполагаемите пелмени или кюфтета в тесто се оказаха два вида равиоли. Оризът служеше като основа за възхитително дъхаво ястие, наречено „ризото“. Доматите и краставиците присъстваха тук както под формата на салата, така и в оригинал, просто нарязани. Всичко съвпадна до най-дребните подробности, дори времето, изминало между поглъщането на последната порция храна и часа на смъртта. Да хапнеш солидно, да изпушиш две цигари и да стигнеш до тролейбусното депо бавничко, разговаряйки — времето излизаше точно както бе написано в акта на експертизата. Откъде един бездомник внезапно е намерил толкова пари, че да се облече от глава до пети в нови дрехи, да отиде до бръснарницата и да вечеря до насита? Глупав въпрос, засмя се наум Зарубин. Оттам, откъдето ги е взела и Надка Танцьорката — от добрия чичко. Само че при Танцьорката поне беше ясно срещу какво ги е получила: срещу услугата, срещу плакатчето в ръцете на онова глупаче Ваня Жуков. Срещу какво обаче ги е получил Лишея? Срещу какви услуги? Или просто заради сините си очи?

— Да ви помогна? — обърна се към Зарубин смешно рижаво девойче с червено-бяла униформа, застанало от другата страна на щанда. — Гледам, че дълго време не можете да си изберете. Нека ви кажа кое как е сготвено.

— Кажете — на драго сърце се съгласи оперативният работник, като пресмяташе наум парите в джобовете си, за да не сбърка, като вземе храна за сума над онази, която може да си позволи.

Рижавата се оказа разговорлива и не бяха нужни никакви усилия да я въвлече в разговор. Разбра се, че тя помни Лишея. Това се случило през нейната минала смяна — на момичето (което впрочем се казваше Ксюша) направило впечатление несъответствието между приличния вид на посетителя и чудовищните ръце, с които той вземал храната от щанда. Тези ръце били мръсни, занемарени, с изгризани нокти и следи от кожни заболявания.

— За малко да ми призлее, когато видях ръцете му — призна Ксюша и изразително набърчи луничавото си носле. — Знаете ли, освен това си помислих, че е крадец.

— Защо си помислихте така? — полюбопитства Сергей.

— На челото му ли беше написано?

— Ей, ама и вие — изкиска се момичето. — Как го казахте само. Просто, щом човекът има такива ръце, приличните дрехи на гърба му явно са чужди. Значи са крадени. Не съм вчерашна, нито съм сляпа.

— А за спътника му какво ще кажете? И той ли приличаше на крадец?

— Спътник ли? — Ксюша повдигна светлорижавите си веждички, от което сините й очи станаха съвсем кръгли. — Той беше сам на щанда.

— Със сигурност ли си го спомняте? — напрегнато попита Сергей.

— Абсолютно. Но ако всички в милицията са тъпи като вас, обяснявам достъпно: когато човек с такива ужасни ръце идва в ресторант и напълва две табли с храна, у мен по естествен начин се поражда въпросът има ли той пари и ще може ли да си плати. Така че започвам да наблюдавам с кого е дошъл. Ако до него има също такова неумито плашило, бързичко викам охраната — за всеки случай. Всички ние тук сме обучени относно такива, дето са готови да грабнат храната и да духнат, без да платят — все пак наблизо са трите гари, пълно е с бездомници, пътуващи просяци и тям подобна стока. Така че тук инструктират всички. Е, та значи до нашия чичка нямаше никакъв втори неумит тип, беше напълнил двете табли само за себе си. И тогава си спомням, че си помислих: как ще побере всичко това в стомаха си? Сега разбрахте ли?

— Сега разбрах — кимна Зарубин, който леко се засегна от забележката на Ксюша за тъпите милиционери. — И къде седеше?

Момичето сви рамене:

— Не обърнах внимание. За мен е важно клиентът да вземе храната и да я постави на табла, а не да я прибере в торбата си, и да занесе таблата до касата. Край, с това приключвам наблюдението си. Но според мен той се качи на втория етаж.

— Може би на първия е било препълнено?

— Не, при нас винаги е свободно. На втория етаж може да се пуши.

— Това е добре — усмихна се Зарубин. — Тогава и аз ще се кача там. Е, Ксюша, не се сбогувам, щом хапна, пак ще дойда при вас.

— Елате. Аз пък си помислих, че сте се обидили.

— Аз ли? — престорено се изненада Сергей. — Защо?

— Заради тъпите милиционери. Наистина ли не се обидихте?

— Обидих се.

— И въпреки това пак ще дойдете?

— Ксюша, скъпа, моите лични обиди са си моя лична работа. А при вас ще дойда служебно. Ясна ли ви е разликата?

— Добре, извинете, аз не с лошо. Просто тук ми е скучно до смърт, затова се заяждам с всички.

— Ама наистина ли с всички? — оживи се оперативният работник. — И с онзи ли, с немитите ръце?

— И с него — призна тя и леко се изчерви.

— И какво му казахте, интересно?

— Ами изтърсих нещо като как ще побере всичко това и че ще се пръсне, а ние тук нямаме конци подходящ номер, няма да има с какво да го зашием, че и с иглите ще е проблем… С една дума, нещо такова.

— Как реагира той?

— Никак. Дори ми се стори, че не разбра какво му говоря. Вдигна глава, изгледа ме и сякаш не ме чуваше.

— Може да е бил отнесен, дрогиран? — предположи Зарубин, макар да знаеше със сигурност, че Лишея не е вземал никакви наркотици, задоволявал се е с алкохол.

— Не, какво говорите, дрогираните аз ги разпознавам от десет метра, те са съвсем други. А този, с ръцете де, той сякаш се бе замислил за нещо, за нещо важно, сериозно, целият се беше вглъбил в себе си. Ау, ама защо още стоите с мен! Всичко ще ви изстине. Вървете да се нахраните, после ще си поговорим.

Сергей взе таблата, плати и се качи на втория етаж, където, както бе обещано, можеше да се пуши. Да, тук нямаше много хора — през петнайсетте минути, които той бе прекарал в приятен разговор със заядливата Ксюша, до щанда с ястията не бе спирал никой. Кризата от 17 август бе ударила болезнено по джоба гражданите и бе дала силен тласък на цените, които с такова ускорение се бяха втурнали напред и нагоре, че бяха забравили да се огледат наоколо. Цените в ресторанта явно не бяха за скромните пътешественици, принудени да прекарват времето между два влака по гарите. А онези, за които бяха достъпни, по никакъв начин не биха дошли тук, защото срещу същите пари биха могли да поседят в уютна прилична обстановка, вместо да се мъчат над лепкавите паянтови маси, седнали на коравите неудобни столчета.

Зарубин се настани до прозореца и бързо омете от пластмасовите чинийки спагетите „Болонезе“ и салатата, наречена „Скариден коктейл“. Трябваше да отбележи, че тук готвеха прекрасно и това донякъде примиряваше оперативния работник с мизерната обстановка. Значи именно тук, на една от тези маси, бездомникът с прякор Лишея бе осъществил своя предсмъртен гуляй. Разбира се, не е бил сам, неговият спътник също е седял тук, само че не е спрял пред щанда с храната заедно с бъдещата си жертва. Предпазлив е, гадът! Може да се е качил горе, да е изчакал Лишея да дойде с храната си, после да е слязъл и на спокойствие да си е избрал ястието. Или е помолил Лишея да донесе храна и за него. Или просто нищо не е ял, което е напълно вероятно, като се има предвид ситуацията. Този човек се е готвел да извърши убийство, тоест сигурно е бил напрегнат и нервен. В такова състояние обикновено хапката ти присяда на гърлото. Но ако той все пак е ял заедно с Лишея, тогава или замисълът за убийството се е зародил у него по-късно, или е закоравял престъпник, когото предстоящото лишаване на човека от живот не е трогвало и не е убило апетита му.

Сергей изпуши една цигара, като незабелязано оглеждаше помещението и се опитваше да си представи как съвсем наскоро тук са седели двама души — бездомният болен нещастник и неговият неизвестен благодетел. Единият лакомо е ядял и съсредоточено е мислел за нещо, а вторият го е гледал и се е готвел да го убие. За какво ли толкова задълбочено е мислел Лишея? И защо неговият спътник е решил да го убие? Ех, ако можеше да знае…