Александра Маринина
Седмата жертва (22)

Каменская

Тя рядко влизаше в болница, но рано или късно настъпва такава възраст, когато и ти самият, и твоите близки, и просто познати започват да попадат в тези заведения все по-често и по-често. През своите трийсет и осем години живот Настя бе лежала в болница само два пъти: единия поради травма на гърба, а другия път я бяха закарали с линейка на „Бърза помощ“ направо от улицата, където я бе сварила поредната хипертонична криза. И още пет-шест пъти й се бе случвало да посещава познати. Това беше целият й „болничен“ опит.

Днес тя дойде в болницата, в която лежеше полковник Гордеев. Намери Виктор Алексеевич не в стаята, както бе очаквала. Полковникът седеше на пейка в болничния парк и с очила на носа, четеше дебел вестник. Настя беше сигурна, че той не я вижда, но щом приближи до пейката, Гордеев, без да откъсва очи от страницата на вестника, избоботи:

— А къде е Коротков? На него наредих да се яви с доклад, а не на теб.

— А аз да си тръгвам ли? — попита Настя с равен тон, като се постара да не издаде обидата си.

Виктор Алексеевич най-сетне вдигна очи от вестника, свали си очилата и по навик пъхна края на рамката в устата си.

— Боже, боже, колко сме били обидчиви — замислено констатира той и поклати глава. — Е, спокоен съм тогава, всичко е наред, всяко нещо е на мястото си, ти не си се променила, пак си такава чувствителна, каквато беше, значи Юрка не е разрушил отдела в мое отсъствие. Засега. Сядай. — Той потупа с ръка мястото до себе си на пейката. — Е, къде е този нехранимайко, моят заместник?

— Ще дойде след един час. А как е сърцето ви? Какво казват лекарите?

— А! — Полковникът махна с ръка. — Нищо интересно. Като на всеки началстващ субект на моята възраст. И на всички казват едно и също: ако искате да запазите здравето си, престанете да работите като началник, заемете се с нещо по-лесно. Ама това са глупости, Стасенка, и няма смисъл да говорим за тях, да наливаме от пусто в празно. По-добре ми разкажи за този телевизионен изрод. Още ли няма трети труп?

— Слава богу! — Настя се озърна и крадешком се прекръсти.

— Това пък какво е? — вдигна вежди Гордеев. — Откога така? Добре де, не ми отговаряй, и сам разбирам. Между другото, и аз неотдавна се улових, че се прекръстих пред вратата на генерала, когато ме беше извикал да ми трие сол на главата. Представяш ли си? Напълно автоматично се прекръстих, без да се замислям, и то с такава лекота, сякаш съм го правил цял живот. Ето, това правят гените! Народът в Русия се кръсти от хиляда години, а те решиха само за едно поколение време да ни направят безбожници, шантавите мичуринци. Е, та какво казваш за изрода?

— Виктор Алексеевич, той наистина е някакъв изрод. Нагъл до немай-къде. Експертизата показа, че надписът на плаката и бележката относно парите за погребението са написани от една и съща ръка. Това първо. Куршумите, с които са били убити Старостенко и бездомникът, са изстреляни от един и същ пистолет. Това второ. На „погребалните“ пари и на бележката са намерени отпечатъци от пръсти, принадлежащи на един и същи човек, но не на нашия бездомен покойник. Това трето. Същите отпечатъци са намерени на керамичните рибки и пластмасовите куклички, оставени от убиеца на двете местопрестъпления. Това четвърто. Създава се впечатление, че е луд и изобщо не мисли да крие следите си.

— Е, доколкото си спомням това, което миналия път ми докладва Коротков, вие търсите именно луд човек — отбеляза Гордеев, — така че няма нищо за чудене. Лудият си е луд. Как върви търсенето?

— Върви — отговори неопределено Настя. — Криво-ляво… А може да се каже и обратното — че всички са на нокти из цялата страна, търсят сред населението нашия Горшков. Само че това не променя нещата: още не са го намерили. А аз всеки момент очаквам нов труп с пламенен привет от уважаемия Александър Петрович. Вчера Олшански най-сетне получи неговото досие и го изпрати на експертите, за да видят почерка и дактилоскопичната му карта.

— Имате ли и други версии? Или сте се втренчили в тоя ваш Горшков и чакате ли, чакате?

Настя въздъхна. Нямаха други версии. По-точно, имаха, но някак неопределени. Да извършва тези убийства би могъл не само Горшков, а всеки друг човек, решил да си разчисти сметките със следователя Образцова или с оперативния работник Каменская. И Настя, и Татяна бяха работили по над десет години и хората, останали, меко казано, не съвсем удовлетворени от резултатите от общуването си с тях, наброяваха няколко десетки. Е, какво, сега да проверяват всички поголовно ли? Татяна си бе спомнила Александър Петрович Горшков като най-вероятен заподозрян заради маниерите му на откачен отмъстител. Нито тя самата, нито Настя си спомняха за някого другиго.

— Ясно — кимна Гордеев. — Отпуснали сте се, момичета. Започнали сте да си мислите за приятни неща, решили сте да стоварите всичко върху Горшков и да си почивате. Кога за последно си си напрягала мозъка?

— Миналата година — пошегува се Настя, — когато още работех при Заточни. Оттогава насам някак не ми се е случвало.

— Ами ето, личи си. Ти какво, наистина ли не знаеш кой може да ти има зъб? Срамота, момичето ми. Не ти прилича.

— Виктор Алексеевич — разпали се Настя, — разберете ме правилно, та това е чиста статистика. Ако всеки заловен престъпник след освобождаването си започваше да отмъщава на милиционери и следователи, всички ние нямаше да сме живи. Човекът, който е започнал всичко това, се различава по нещо от общата маса престъпници, затова се държи различно от останалите. И въпросът тук изобщо не е, че ми има зъб, а че мисленето му е различно, психиката му — също. Тия, дето носят зъби и камъни в пазвата си, са цял легион и целият тоя легион марширува в крак, а нашият изрод излиза от общия ритъм. Опитах се да си спомня някой такъв, особен… Сауляк се самоуби. Гал беше разстрелян. Арсен бе убит от собствения си помощник, който започна да го ревнува от мен. Тези тримата бяха личности, и то необикновени, неординарни, от тях бих могла да очаквам такава гадост. А всички останали са редови, обикновени типове, които с нищо не се отличават от другите. Не мога да си представя, че някой от тях…

— От теб не се иска да си представяш — сухо я прекъсна началникът, — още не си станала писател или кинорежисьор. От теб се иска делнична, постоянна детективска работа. Работа с информацията. Да я намираш, да я събираш, да я натрупваш, да я анализираш. Искаш да ти организирам на тая пейка курс за повишаване на квалификацията ли? Върви в кантората, вади от сейфа всичките си материали още от първия ти работен ден и се захващай. Утре по същото време те чакам с първите резултати. Гледай ги ти! Съвсем се разхайтихте веднага щом се поразболях. Коротков ще провали отдела, усещам го…

Когато излезе извън оградата, заобикаляща болничния парк, Настя видя Коротков да слиза от колата си.

— Защо си толкова кисела? — попита Юра. — Колобок ли те скастри?

Тя потрепери от пронизващия вятър и мълчаливо кимна.

— И на теб ще ти чете конско. Негова светлост не е в настроение.

— Нищо, ще му изляза насреща, не съм нежен като теб. Да ти кажа ли лошата новина, или по-добре утре?

— Да не би… трети? — тревожно попита Настя.

— Засега не. По-лошо е.

— Че какво по-лошо може да има?

— По-лошото е, че пак не знаем кого да търсим. Костя Олшански почерпил експертите с бутилка коняк, за да дадат по-бързо заключението си за почерка на Горшков и за пръстовите му отпечатъци. Е, и те му го дали.

— И какво?…

— Не е Горшков. Дори нищо подобно. Така че хайде, мисли, приятелко. Предположението на Татяна не се потвърди, с нейните подозрения се издънихме. Сега е твой ред.

„Ето на, така си и знаех! — отчаяно мислеше Настя, докато се напъхваше в претъпкания тролей, който се движеше към метростанция «Октябърское поле». — Не знам защо, но от самото начало чувствах, че няма да е Горшков. Много обичам Татяна, страхувам се за нея и се тревожа, но да се страхуваш за живота на друг човек не е съвсем същото, както да се страхуваш за своя. Ако всичко това не е насочено срещу Таня, значи е срещу мен. Господи, колко съм долна! Как не ме е срам да разсъждавам така! Излиза, че е по-добре да убият Таня? Не може да разсъждавам така, не може, не може! Таня има малко дете, тя е талантлива писателка, хората очакват книгите й, животът й е по-ценен от моя, аз трябва да се радвам, че убиецът не е Горшков. Трябва да се радвам, че убиецът се опитва да си разчисти сметките не с нея, а с мен, защото от моята смърт загубите ще са по-малки, аз няма да оставя деца сирачета. Трябва да се радвам… Но не мога. Страх ме е“.