Александра Маринина
Седмата жертва (44)

Доценко

Неизвестно защо, той беше сигурен, че ако направи предложение на Ира Милованова, тя няма да му откаже. Е, как може да му откаже, като с просто око се вижда, че двамата са създадени един за друг? Тя да не би да е сляпа! Ето защо Михаил методично, доколкото му позволяваше работата, продължаваше да я ухажва, смятайки, че това е необходим етап, без който не може да се мине в едно прилично общество, и без нито за миг да се съмнява, че Ира е на същото мнение по въпроса. Разбира се, историята познава и други факти. Ето например Стасов е направил предложение на Татяна само седмица след запознаването им, вярно, отначало тя отказала, но след три седмици се съгласила. И през две от тези три седмици те живели заедно. Но Стасов и Таня са съвсем друго нещо, по това време Владислав вече се е бил женил веднъж, а Татяна преди него е била омъжвана цели два пъти. Те са хора опитни, при тях всичко става по-просто. А Михаил и Ирочка трябва да спазват установените правила.

От няколко дни на Доценко му стана навик да се обажда на Ира сутрин, още със събуждането, макар че не можеше да й каже нищо съществено. Текстът беше горе-долу един и същ:

— Ириша, нямам никаква представа как ще се подреди денят ми, но ако имам възможност да се видим, ще ти се обадя.

Ира също отговаряше еднакво:

— Дори да нямаш възможност да се видим, просто ми се обади.

Това му беше достатъчно, за да лети цял ден като с крила. Тези крила го отвеждаха незнайно къде, а по-точно там, където трябваше в интерес на разкриването на поредното престъпление. Макар че, ако сме точни, Миша не забелязваше процеса на полета. Той знаеше, че преди час е бил на едно място, сега вече се намира на друго, но как се е озовал тук — изобщо не помнеше, защото през целия път бе мислил за своята бъдеща съпруга и за предстоящия им семеен живот, който, ако Доценко вярваше на интуицията си, обещаваше само радости и удоволствия.

Днес Миша се занимаваше с убитата предната вечер самотна старица, до чийто труп бе намерена поредната сложно замислена бележка на Шегаджията. Трябваше да намери отговорите поне на два въпроса: как Шегаджията се е запознал с нея и защо, нарушавайки създадената от него самия традиция, не е оставил пари за погребение. Ако трябва да бъдем точни, традицията беше доста неустойчива, защото и в първия случай, с Надежда Старостенко, нямаше такива пари. Но после на два пъти имаше и в това проличаваше определена логика: Надка Танцьорката имаше приятели, които щяха да я погребат, както и някаква собственост, след чиято продажба това погребение би могло да се заплати. Макар че може би работата изобщо не беше там — просто идеята да оставя пари да е споходила Шегаджията вече след първото убийство. Но при всяко положение не беше ясно защо той не бе оставил пари за убитата абсолютно самотна, безпомощна и практически напълно безпарична осемдесетгодишна старица Серафима Антоновна Фирсова.

Съседите от блока говореха за покойната със съчувствие и топлота. Някои дори си спомняха, че май Фирсова навремето имала семейство, но това било отдавна, толкова отдавна, че сякаш никога не го била имала. Единственото, което знаеха със сигурност, беше, че е имала син, който преди петнайсет години умрял от пиене. Съпругата на сина й го напуснала три години след сватбата, без да чака ежедневното пиене да се превърне в тежки многодневни запои, оттогава човекът така и не се оженил, живеел с майка си, някъде нещо работел, но повече се лекувал и отново се впускал в запои, като пропивал всичко, което намерел вкъщи. Накрая Фирсова изгонила сина си, дори го лишила чрез съда от правото му на дял от къщата. В най-близкия милиционерски участък изцяло потвърдиха пред Миша тези сведения. Колкото до съпруга на убитата, за него нямаше никаква официална информация — в това жилище Серафима Антоновна се настанила преди повече от трийсет години само със сина си.

Михаил Доценко търпеливо обикаляше апартамент след апартамент, задаваше въпроси и изслушваше най-различни отговори, ту кратки и пестеливи, ту пространни, придружени с дълги лирични отклонения за отдавна отминалите години и мърморене по повод на днешната финансова „разюзданост“, поради която старците, честно работили за държавата цял живот, дали й здравето си, сега са принудени да водят жалко съществуване с пенсийка, чиито размери нямат нищо общо с цените на продуктите и лекарствата. От разговорите с обитателите на хрушчовското пететажно блокче се разбра, че Серафима Антоновна не била особено приветлива жена, никого не канела в дома си и била напълно доволна от компанията на четирите си котки. Но което си е вярно, онези съседи, които поне веднъж били рискували да влязат у самотната старица, изскачали от жилището й като попарени и не предприемали нови опити за сближаване, защото там миризмата била наистина непоносима за несвикнал човек.

— Веднъж я срещнах на стълбището — разказа жена на около четирийсет години, която живееше над Фирсова. — Серафима Антоновна се прибираше от магазина. С такива усилия се качваше, че беше невъзможно да я гледаш, без да се просълзиш. Тогава ние бяхме нови в този блок, още не познавах съседите, та като видях старицата, предложих й да й помогна да занесе пазарската си чанта до апартамента. Тя ми се оплака, че едва ходи, а ето, наближава Великден и няма да може да занесе козунак до черквата, защото е далече. Когато дойде Великден, реших да зарадвам съседката, купих козунак и го занесох в черквата да го осветят заедно с моите. Влязох при нея, дадох й козунака, тя ми благодари, а аз едва се сдържах да не си запуша носа. Не, естествено аз разбирам, жената е стара, самотна, няма сили да чисти вкъщи, но защо тогава държи котки? Попитах я внимателно: няма ли кой да дойде да й помогне? Та тя можеше да се обърне към „Социални грижи“, оттам изпращат помощници на самотни старци, знам го със сигурност. А Серафима Антоновна ме стрелна с поглед, присви устни и рече: аз от памтивека не съм пускала чужди хора в жилището си, камо ли сега, на стари години, крадци са се навъдили, просто ужас, на никого не може да се вярва.

— Лелеее — учуди се Доценко, — а вие какво й отговорихте?

— Предложих й да направя генерално почистване — поне веднъж, безплатно. Не ме затруднява, жилището на Фирсова не е голямо, щях да свърша работата за половин ден.

— А тя?

— Отказа. И то с такъв тон, сякаш не аз й предлагам, а обратното — като че ли искам тя да ми почисти. Знаете ли, после дълго мислих: да не би да съм сторила нещо неприлично? Защото тя ме изгледа много злобно.

— Странна дама — въздъхна Доценко. — Не разбирам защо е реагирала толкова болезнено. А от разговора с нея не подразбрахте ли каква е причината? Дали наистина се е страхувала от крадци? Защото вие определено не сте крадла, вие сте съседка, а тя пак не е приела помощта ви.

— Именно, затова не разбирам — кимна в знак на съгласие жената. — Стори ми се, че Фирсова малко не е в ред.

Михаил се напрегна.

— Защо така? Нещо ви се видя странно ли?

— Не че странно… Стори ми се, че си говори сама. Разбирате ли, когато отказа предложението ми, промърмори нещо неразбираемо, нещо за някаква Нюрка. Затова си помислих, че не е в ред.

— Какво каза за тая Нюрка? Какво конкретно? — настояваше Миша.

— Че щяла да си намери майстора. Нещо такова.

— Ако обичате, много ви моля, възпроизведете цялата фраза.

— Е, не я помня…

— Ами колкото си я спомняте.

Жената се замисли, отмести поглед надясно, докато си припомняше.

— Сега… А тая кучка Нюрка ще си намери майстора.

— А коя е тази Нюрка? — попита Доценко.

— Та откъде да знам аз? — искрено се учуди съседката. — Затова точно си помислих, че тя нещо не е в ред.

„Нюрка, Нюра, Нюрочка…“ — тананикаше си мислено Доценко, докато се прибираше към „Петровка“. Когато влезе в кабинета си, първо звънна на Ирочка, размени с нея няколко дежурни фрази, веднага се развесели и отиде при Каменская.

— От подробните разговори със съседите се изясни, че старата Фирсова споменавала с лошо някоя си Нюра, тоест Ана, при това я е споменавала в контекст за пълна невъзможност да пуска в дома си чужди хора, защото непременно ще я оберат — весело докладва той.

Настя седеше зад бюрото си, вяла и равнодушна към всичко. Беше я притиснала незнайно откъде взела се апатия, която бе обвила мозъка й с плътна мъгла и като тежки вериги бе увиснала на ръцете и краката й.

— Нюра ли? — тъпо повтори тя. — И коя е тя?

— Доколкото разбирам, бившата снаха на Фирсова — Ана Николаевна Фирсова. Наистина те вече двайсетина години не живеят заедно, откак Ана Николаевна се е развела със сина на Фирсова, но е напълно възможно да са поддържали някаква връзка. Но ако съдим по това колко топло и с каква обич е говорела Серафима Антоновна за снаха си, двете са били в сериозен конфликт и по всяка вероятност — немного отдавна. Поне има шанс Ана Фирсова да знае за свекърва си малко повече от съседите от блока. Анастасия Павловна, да не сте болна? — загрижено попита Доценко.

Тя с усилие вдигна глава и погледна Миша.

— Болна ли? Защо? Не, здрава съм.

— Не приличате на себе си. Случило ли ви се е нещо?

— Не, всичко е наред.

Гласът й беше монотонен и неизразителен и по-ясно от всякакви думи говореше, че, разбира се, не всичко й е на ред. Но Доценко не започна да я разпитва. Първо, това е неприлично, и второ… Второ, на него му беше много по-приятно и интересно да си мисли за Ирина.