Александра Маринина
Седмата жертва (42)

Синът на убиеца

С една дума, тръгнах да изпълнявам дълга си в казармата. Провървя ми, и то много. Първо, не ме изпратиха на война, макар че имаше такава вероятност. Второ, командирът на танковата дивизия, в която „отбивах военната служба“, се оказа собственик на разкошна породиста котка, с която изобщо не знаеше как да се държи. Такива неща се случват често, виждал съм с очите си: на човек, който никога в живота си не е имал домашен любимец, подаряват коте или пък той прибира някое бездомно — няма значение как се появява котето, важното е, че човекът може моментално да се привърже към него от все сърце, а как да се грижи за питомеца си — не са го научили и всеки път, щом му се стори, че създанието е болно, изпада в паника, граничеща с припадък.

Та така, идва комдивът^[1] в нашата част и почва да наказва наляво и надясно. Офицерите се щурат, побелели от ужас, и съскат срещу нас да си правим сметката. Аз още бях заек, с жълто около устата, за пръв път виждах такова нещо, затова откровено се облещих и питам:

— Защо комдивът е толкова свиреп? Винаги ли е такъв?

И ми обясняват, че невинаги, а само когато котката му боледува. И ми разправят сърцераздирателната история как синът на нашия комдив, офицер подводничар, преди половин година подарил на баща си двумесечно коте с приложено родословно дърво, дълго три километра. А след няколко дни загинал при изпълнение на служебния си дълг. Нашият комдив бил разведен, нямал семейство, освен този син, който отдавна живеел отделно, и ето че сега останал само с тази котка, която била последният му спомен от неговия загинал син. Ясно е, че ако синът му бил донесъл някоя книга или писалка, комдивът е щял да трепери над тази вещ, защото нали, последен подарък все пак. А то — котка, живо същество, страда, когато го споходи някоя болежка. Е, викам си, голяма неприятност си има този човек, породистите котки са нежни същества, един микроб да вдишат от въздуха — и ето ти ги болни. Инак са здравички, имат добра наследственост, но никакъв имунитет, защото ги развъждат като парникови цветя, за най-дребното нещо тичат при ветеринаря и тъпчат горкото животно с лекарства, затова организмът му не е приучен да се бори с никакви болести. По принцип това котенце на комдива е нормално да боледува веднъж на две-три седмици. Аз си знам, че това не са сериозни и опасни болести, а някои дори са нормални прояви, но тъй като комдивът не знае това, животът му се превръща във верига от страдания и страхове. Аз не се присмивам над това, напротив, изпитвам съчувствие, защото щом стопанинът страда заедно с котката си, значи я обича, а за мен това е по-важно от дипломата на академика или званието на героя.

В онзи момент и през ум не ми минаха користни мисли, просто от сърце ми дожаля за комдива, а и за котката се разтревожих: тоя човек от неопитност ще погуби невинното създание. И казах на когото трябваше, че ако другарят генерал желае, мога да го консултирам относно грижите за любимото животно. Безжичният телефон, както знаем, работи по-бързо от обикновения, особено когато не искаш да те наказват за щяло и нещяло, така че буквално на следващия ден ме извикаха и ме пратиха да видя писанката.

След месец станах пръв приятел на нашия комдив — е, то се знае, не в прекия смисъл, защото нали, той е генерал, а аз съм никой, заек в казармата, а в смисъл че той намери човек, който обича любимата му котка също толкова, колкото той самият. За един месец аз му изнесох пълен курс лекции за грижите за Филя (според родословието си тя се казваше Фелиция Тагердаун Леке Блю, но това не можеш да го изговориш и за сто години). Научих го правилно да я сресва, да й почиства ушичките и да й промива очичките, направих му разписание за храненето през седмицата и му съставих тридневна диета в случай на заболяване: един вариант при повръщане и диария, друг — само при повръщане, и трети — при диария. Но нашият генерал така и не можа да се научи на две неща: да дава таблетки и да изучава повръщаното на Филя, с цел да определи причините на заболяването. Повърнеше ли Филя (а това се случваше най-малко два пъти седмично), комдивът изпадаше в такъв ужас, че не го биваше за нищо, камо ли да преценява повръщаното.

С една дума, генералът вече не можеше без мен и двете години служба минаха тихо и спокойно. През тези две години аз най-внимателно наблюдавах Филя, изучавах особеностите на породата. Е, и естествено бях „участъков лекар“ на всички дивизионни котки, които ми носеха съпругите и децата на офицерите.

Когато се върнах вкъщи след казармата, аз удържах поредното настъпление на татенцето на тема „ти трябва да учиш в институт и да станеш най-добрият в професията си“. Армейският живот ме беше научил на достойно поведение и коректност спрямо старшите командири дори ако те бяха абсолютно неправи, затова моята вродена учтивост ми стигна не за седмица, както беше по-рано, а все пак за цели три месеца. Безусловно бях съгласен, че трябва да бъда най-добър в професията си, но разбирах това така: щом се захващаш да правиш нещо, прави го от сърце и съвестно. Именно такова отношение проявявах в грижите си за котките и бях готов да го правя до края на живота си. Татенцето обаче имаше предвид да стана прочут учен фелинолог, а това никак не се вписваше в рамките на моите житейски позиции. Нямах намерение да селектирам нови породи и да изобретявам нови свръхмощни лекарства, аз исках да помагам и да облекчавам страданията на котките, които се бяха оказали ненужни никому и за които нямаше кой да се погрижи. Три месеца отбивах атаките на татенцето, като старателно си подбирах изразите и измислях нови и нови аргументи. Накрая разбрах, че не ме чува и моите доводи не го интересуват, неговата цел е да поддържа семейната традиция и да ме направи достоен за предците му. И тогава престанах да си меря думите и да сдържам тона си.

Позволих си това само един път, но този един път се оказа достатъчен, та татенцето да ми се махне от главата. Вероятно съм бил доста убедителен.