Александра Маринина
Седмата жертва (14)

Образцова

Това се случи преди единайсет години… По онова време Татяна беше още млад следовател, но вече имаше определени успехи, при което някои от тях страшно много дразнеха началството. Ето защо като компенсация за нанесените му морални щети на нея по-често, отколкото на другите следователи, възлагаха „блудкави“ дела. Скучни, дребни, досадни. Или като това…

Горшков беше само на седемнайсет и според всички канони се водеше непълнолетен. Лошото беше, че седемнайсет той бе навършил към момента на извършването на престъплението. Издирваха го дълго и през тези месеци той взе, че порасна и отпразнува поредния си рожден ден. Към момента на привличането му отначало като заподозрян, а после и като обвиняем, той стана на осемнайсет и можеха да се заемат с поделянето на подследствеността му с прокуратурата. От една страна, в онези години делата на непълнолетните се водеха от следователи от прокуратурата, но от друга — Горшков вече беше осемнадесетгодишен, така че нямаше да е никакво нарушение, ако оставеха случая на следователите от милицията. И го оставиха. И го предадоха на следователя Татяна Григоревна Образцова. Макар че можеха да определят и мъж следовател. Но началникът този ден беше крайно раздразнителен и в отвратително разположение на духа, така че перспективата за пореден път да ухапе младата амбиция Образцова можеше в известна степен да го утеши.

Младежът с фамилно име Горшков се бе прославил с това, че разюздано се натрапвал на непознати момичета и жени, независимо от възрастта им, като правел онова, което в наказателното право деликатно е наречено развратни действия, а в сексопатологията — ексхибиционизъм.

Заедно с това обичал и да бърбори и дори да опипва примиращите от ужас момичета, които сгащвал в асансьори или пусти входове. Имал много такива изяви и за всяка от тях трябваше да се събират и потвърждават доказателства, включително да се провеждат очни ставки, тоест да се викат потърпевшите, които никак не жадуваха да срещат тая отрепка и в нейно присъствие да повтарят всички подробности от случилото се. След това трябваше да се проведе съдебнопсихиатрична експертиза, която продължи, както му е редът, един месец. Медиците признаха Горшков за вменяем, макар и страдащ от психопатия.

Разпитите се превърнаха за Татяна в каторга. Горшков не откъсваше поглед от нея, нагло се хилеше и на въпросите отговаряше приблизително така: „А я да видим какво имаш в гащите“, „А ти виждала ли си някога как момчетата онанират?“, „А ти колко пъти на седмицата се чукаш с твоичкия?“.

Татяна беше прекалено горда, за да отиде при началника и да го помоли да предадат случая на друг следовател. Тя реши, че ще доведе тази каторга до победен край. Може би такъв подвиг не бе нужен никому, но тя се бореше за репутацията си. Потръпвайки от отвращение, а понякога и от страх, тя упорито продължаваше разпитите и очните ставки, като само от време на време си позволяваше пестеливи, немногословни оплаквания в разговори с колегата си, който винаги беше дружелюбен към нея.

— Слушай, защо се тормозиш така? — не издържа той. — Дай да кажем две приказки на колегите от следствения изолатор и в килията бързо ще го научат на ум и разум. Ще го пердашат като за последно.

— И без това го учат — горчиво се усмихна Татяна, — никъде не обичат развратниците — нито в килията, нито в лагера. Но ползата от това учение е нищо и никаква. Той още повече освирепява. Психопат, какво да го правиш.

Той наистина освирепяваше и от ден на ден ставаше все по-нахален: „Какъв цвят е сутиенът ти? Небесносин? Или бял?“, „Кой размер са циците ти? Сигурно голям…“, „А колко пъти можеш да свършиш за една нощ?“.

Стигна се дотам, че той започна да хваща Татяна за ръцете и да й предлага да правят секс в самия й кабинет. Тя отдавна можеше да сложи край на всичко това, но се бореше за себе си, за нищо на света не би признала пред началника, че се е предала, че не се е справила, че се е уплашила. Беше стиснала зъби и търпеливо водеше делото към обвинителното заключение. И само веднъж избухна.

— Знаеш ли, Горшков, страшно се радвам, че толкова дълго са те издирвали — каза тя спокойно, като го гледаше право в очите. — Разбира се, давам си сметка, че през тези месеци си успял да извършиш още сума ти престъпления, а ако те бяха заловили по-рано, не би ги извършил. И от теб са пострадали не две момичета, а двайсет и две. Жал ми е за всички тях. Но пак се радвам, задето се е случило така, че толкова дълго са те издирвали.

— Че защо пък? — напрегна се Горшков.

— Ами затова, Горшков, защото, ако те бяха заловили веднага, щеше да си натрупал малко престъпления, следствието щеше да приключи бързо, докато си бил още на седемнайсет, и щяха да те пратят в колония за малолетни. За едно-две престъпления щяха да ти дадат максимум една година. И ти щеше да прекараш цялата тази година с дечурлигата, защото заради няколко месеца никой нямаше да се захване да те мести в колония за възрастни. Сред децата ти щеше да бъдеш герой, полов атлет, опитен и умел. Но не си извадил тоя късмет, Горшков. Издирвали са те прекалено дълго. Сега си вече на осемнайсет и престъпленията ти са като за пет години, ако не и за повече. Защото аз ще ти издействам не само член сто и двайсет от кодекса, но и хулиганство, и то злостно, извършено с особен цинизъм. А ако се понапъна, ще измисля и още нещо. Общо за около осем години. И ти ще отидеш да излежаваш тези осем години в колония, където лежат само възрастни чичковци. Много от тях имат деца, сестри, любими и съпруги. И за тях ще бъдеш не герой, а най-обикновен боклук, мърша. Там няма да има живот за теб, Горшков, това мога твърдо да ти го обещая. Най-вероятно е изобщо да не излезеш оттам. Защото в лагера или ще станеш подлога на педерастите, което е най-вероятно, или направо ще те пречукат, или ще опиташ да се защитиш и ще получиш нова присъда. А после още една и още една… Другите осъдени, в случай че решат да не те убиват, ще направят всичко възможно никога да не излезеш на свобода. Много са сръчни в това, за такива случаи там е разработена цяла наука как да провокират затворника, а после да го дават под съд за новото престъпление. Чат ли си? Тогава да преминем към следващата ти изява…

Естествено нейните откровения не оказаха възпитателно въздействие, Горшков само се озлоби повече, но Татяна се радваше, че му каза това, което му каза. Олекна й.

Когато приключи предварителното следствие и състави обвинителното заключение, тя с удоволствие наблюдаваше Горшков, докато той четеше безбройните страници на документа. Четеше бавно, но не защото го обмисляше. Просто трудно четеше.

— Добре бе — каза заканително обвиняемият и захвърли листата на бюрото, — ти ще си платиш, кучко. Каквото ми дадат, ще го излежа, а после ще се срещнем с тебе, Татяна Григоревна. Може и на съда да извадя късмет и тогава ще се срещнем с тебе съвсем скоро. Така че очаквай ме, любима, и аз ще се върна. Не забравяй да се подмиеш, не обичам мърли.

На съда Горшков не извади късмет, за всички негови престъпления го осъдиха на седем години. Думите на Татяна се оказаха пророчески — в колонията също не му провървя, защото най-авторитетният в отряда осъден имаше личен, и то твърде остър зъб на всички насилници и развратници. В опитите си да се защити Горшков осакати един човек и получи нова присъда.

— Подадох запитване — с отчаян тон съобщи Татяна. — Александър Петрович Горшков, роден през шейсет и девета година, е бил освободен от местата за лишаване от свобода през май тази година. От колонията тръгнал уж за Тверска област, но не е пристигал там. Местонахождението му не е известно.

В кабинета се възцари тишина. Настя и Коротков съчувствено гледаха Татяна, Миша Доценко бе вперил поглед в листа с отговора на запитването на бюрото. Тверска област граничи с Московска, съвсем наблизо е.

— Татяна Григоревна — обърна се той към нея по име и презиме, както обикновено, — а този Горшков прилича ли на убиец? Винаги съм смятал, че половият психопат е едно, а човекът, който убива — нещо малко по-различно. Различни типове личност.

— Я остави, Михаиле — махна с ръка Коротков, — приличал ли, не приличал ли… Това са си наши кабинетни разсъждения. И после, ти го наричаш по интелигентски полов психопат, а аз с цялата си болшевишка прямота ще го нарека сексуален маниак и ще бъда прав. А когато един човек е маниак, това е задълго. Може да се каже, до живот. И неговата мания може да се проявява в какво ли не. Не е ли така? Хайде кажи, Ася, прав ли съм?

— Не знам — поклати глава Настя. — Трябва да питаме специалисти.

— Абе какво общо имат тук специалистите? — продължи да се горещи Юрий. — Малко ли сексуални маниаци убийци познаваме в практиката си? Само като си спомня покойния Головкин, по прякор Смока… за Чикатило изобщо да не говоря. Приискали му се оригинални сексуални усещания, а всичко свърши с камара обезобразени трупове. Ето това е то. Таня, имаме ли снимки на Горшков?

— Ще се намерят. Но времето, Юра, времето… Можем да вземем любителски снимки от родителите му, но на тях той е най-много на седемнайсет, а сега е на двайсет и девет и зад гърба му са толкова години в колонията, че е безсмислено да го идентифицираме по онези снимки.

— Така е — подзе Доценко, — но можем да вземем последните снимки, които са му правени в колонията за документа за освобождаване. Вярно, те са „мъртви“ и не се знае каква е прическата му сега, но на компютър ще направят няколко варианта. Нека опитаме…

— Какво да опитаме? — прекъсна го Коротков, в чийто глас явно личеше безнадеждност. — Ще показваме тази снимка на всички участници в телевизионния мост, които са се намирали на „Арбат“ ли? Първо, ще трябва да ги събираме цяла година, и второ, това няма да ни доведе доникъде. Да допуснем, че никой не си го спомни. Това обаче далеч не означава, че наистина не е бил там. Да предположим, че някой си го спомни. И какво? Ще знаем, че играта с нас играе именно той, но каква полза? Нали трябва да го намерим и цялата работа е там, че не знаем къде да го търсим. Разбира се, ще го обявим за издирване, но надеждата не е голяма. Трябват ни идеи.

Идеи. Но откъде да ги вземат? Татяна си мислеше, че сега, в десет и половина вечерта, тя седи на „Петровка“ и докато не е излязла на улицата, нищо не я заплашва. Но нали не може да седи тук вечно. Нещо повече, едва ли ще познае Александър Петрович Горшков, ако той се озове до нея на улицата или в обществения транспорт. Всичко това се случи преди единайсет години, за тези години през ръцете на следователя Образцова са минали толкова подследствени, че лицата им са се слели в паметта й в един неясен образ. Някои тя си спомня много ясно, други изобщо не си спомня, но за да познаеш човек след единайсет години, трябва да познаваш лицето и мимиката му с подробности. А подробностите са се изтрили от паметта й… Разбира се, тя може да възстанови в спомените си външността на Александър, но без тези подробности всеки втори срещнат ще й изглежда като проклетия Горшков.

Настя сякаш прочете мислите й.

— Таня, добре ли си спомняш лицето му? — попита тя.

Татяна завъртя глава отрицателно.

— Само в общи линии. Или изобщо няма да го разпозная, или ще започна да го виждам във всеки срещнат.

— Ясно. Тогава ни остава едно: да го търсим отвътре.

— Отвътре ли? — попита Коротков. — Какво имаш предвид?

— Самия Горшков. Юра, той има някакъв собствен план, някакви свои смахнати идеи. Нали е можел просто да намери Татяна, това не е трудно, като се има предвид писателската й популярност. Да я намери и… С една дума, ясно е. Но той не го е направил. Подхванал е цяла драма, в която е и режисьор, и актьор. Значи иска нещо. Какво? От всички присъстващи тук само Таня е общувала с него, и то е общувала дълго, само тя повече или по-малко познава характера му и стила му на мислене. И само тя може да се сети и да отговори на въпроса: какво иска той. Ако разберем това, ще измислим как да дадем на Горшков това, което иска, за да го спрем.

— Да го спрем или да го заловим? — ядно примижа Коротков. — Приятелко, ние с теб работим в наказателните органи, а не в благотворителна организация. Преди появяването на трупа на Старостенко все още бихме имали право да го спираме и с това да смятаме мисията си за изчерпана. Но той вече показа, че умее да убива и изобщо не се гнуси от това свое печално занимание. Ето защо ние трябва не да го спираме, а да го търсим, да го пипнем и да го тикнем в затвора. Днес ние, Ася, говорим вече не за Шегаджията, а за убиец.

Настя наведе глава, подпря челото си с юмруци. На Татяна за миг й се стори, че сега тя ще заплаче, но като се вгледа по-внимателно, видя, че Каменская се опитва да скрие усмивката си. След няколко секунди Настя вдигна глава и лицето й отново беше спокойно.

— Юрик, колко бързо се превърна от оперативен работник в началник. Казвам това не като критика, а изключително като констатиране на факт. Като нормален и високопрофесионален началник ти ориентираш подчинените си към максимален резултат: убиецът трябва да бъде заловен, доказателствата за неговата вина да бъдат събрани. И си прав в това.

— А в какво не съм прав? — ехидно попита Юра.

— Ами в това, слънце мое незалязващо, че освен нашите максимални задачи, за чието изпълнение получаваме от държавата заплати, съществуват и живи хора, които ходят по улиците, ядат, пият, спят, обичат, надяват се на нещо, градят планове за бъдещето. И някои от тях ще умрат само поради това, че този наш Горшков е пожелал нещо такова. Нещо пикантно, с подправки и сос. Хората нямат абсолютно никаква вина. И ти много добре си спомняше за това допреди малко. За да запазим живота на тези хора, ние трябва да разберем какво иска Горшков. И майната му, ако при това не го заловим, важното е да го спрем.

Татяна беше съгласна с това. Но за бога, никак не е лесно да разбереш какво иска един човек, който преди единайсет години е искал да бъде самец, от когото самката се страхува и едновременно му се възхищава. Той е изпитвал удоволствие от това, че е ужасявал дребнички крехки момичета и жени, изпитвал е наслада, когато е разгръщал палтото си и им е демонстрирал предмета на своята гордост, взрян в техните обезумели от страх очи. Горшков винаги е избирал за жертви жени, значително по-ниски от него. А Надежда Старостенко също е била дребничка и крехка…

— Той иска да властва, но не за сметка на своята сила и на реалното си превъзходство, а за сметка на слабостта на другите — бавно каза Татяна. — Винаги е избирал дребни и слаби жени. Винаги е искал да се страхуват от него. И се е вбесявал от хора, които не са се плашели. Сигурно просто е избягвал такива, които е можело да не се уплашат от него. Оттам и поведението му по време на моите разпити. С фигурата си аз явно не съм била от онези, които могат да се стреснат от физическите му данни. И той се стараеше да ме смути, защото смущението е признак на слабост, то е почти уплаха. Ако тогава бях помолила да предадат делото на друг следовател, Горшков щеше да възприеме това като своя собствена победа. Той щеше да реши, че е успял да ме уплаши и аз съм отстъпила. Всичко това е прекрасно, момчета, но то не е отговор на вашия въпрос. Аз не разбирам какво иска той сега.

— Същото — сви рамене Коротков. — Иска да те накара да отстъпиш, да се предадеш, да признаеш своята слабост и безпомощност пред него.

— И какъв изход виждаш? Готова съм да направя каквото и да е, само и само той да не убие никого повече.

В гласа й прозвуча такава горчивина, че на присъстващите им стана чоглаво. И наистина, сега тя беше готова на всичко в пълния смисъл на думата. Беше готова публично да признае слабостта си, ако трябва — пред всички, от телевизионния екран, по радиото, — по всякакъв начин, само и само той да я чуе, да го накара да повярва: победил е, тя се е предала и стига толкова смърт. Макар и с цената на унижението, макар и с цената на лъжата, макар и с цената на нейната разрушена репутация на следовател и писател. Тя е готова да плати всякаква цена, за да го спре. Не е нужно да се пролива кръв. Не е нужно изобщо и при никакви условия. Най-малкото пък, за да доказва нещо на някого.

— Е, какво се умълчахте? — в качеството си на началник попита нетърпеливо Коротков. — Давайте идеи. Какво трябва да направи Таня, за да го спре? Приемат се всякакви варианти.

Татяна мълчаливо оглеждаше своите приятели колеги. Все още никой нямаше идеи.

— Добре де. — Коротков с въздишка реши да приключи съвещанието. — Да се прибираме, време е за сън. Аз ще откарам Аска, а ти, Мишаня, изпрати Татяна. И проведи разяснителна работа със съпруга й, да гледа да не я пуска сама.

— Юра, това е невъзможно — слабо се възпротиви Татяна, докато закопчаваше шлифера си. — Стасов не може да ми бъде бавачка, той си има своя работа и свой живот.

— Ами Ира? Как ще осигурим нейната безопасност? — попита Настя.

— Не се тревожете за нея, тя си има лична охрана.

— Кой й е лична охрана? — ревниво се намеси Доценко. — Моля, моля, граждани! Вече от сто години са ми обещали близко познанство с Ирочка, а някой вече се е намърдал край нея…

— Един наш съсед — успокои го Татяна, — възрастен човек, пенсионер. Не ти е конкурент, не се тревожи. Между другото, днес можеш и да се отбиеш вкъщи, имаш повод.

През целия път те разговаряха за какво ли не, само не и за Горшков, и чак в асансьора Татяна най-сетне се върна към онова, за което не преставаше да мисли.

— Умолявам те, Миша, не плаши семейството ми. И без това нервите им са на скъсване.

— Не си права — много сериозно отговори Доценко, — човек трябва да знае истината и да се готви за най-лошото, само така може да овладее ситуацията.

Татяна вече беше извадила ключовете и бе посегнала към ключалката, но при тези думи се спря.

— А не мислиш ли, че човек, който знае истината, просто ще полудее от ужас, вместо да се готви за най-лошото? Нервната система на всеки е устроена различно, негативната информация мобилизира някои, кара ги да действат обмислено, а други просто обезумяват.

Тя искаше да добави още нещо, но в този момент се отвори вратата на съседния апартамент и на прага се появи Андрей Тимофеевич. До него веднага застана и огромният черен дог на име Ахат.

— Добър вечер — забоботи ниският му звучен глас. — Чувам аз, че асансьорът спря, но вратата на вашия апартамент не се отваря, а и на мен никой не звъни. Реших да погледна кой е спрял на нашия етаж. Аз си държа на думата — винаги държа под око вашия апартамент.

Татяна улови погледа, който Доценко хвърли на съседа, и едва се сдържа да не прихне. В този поглед имаше такова искрено, смесено с негодувание недоумение, каквото би предизвикало собственото ти куче, ако вземеше да мяука.

— Не се тревожете, Андрей Тимофеевич — каза Татяна, — просто дълго си търсих ключовете в чантата. Нали знаете…

— Ама разбира се — радостно подзе съседът, — знам ги аз тези ваши дамски чанти, знам ги. Наглед са малки, да се чудиш какво изобщо може да се побере в тях, а всъщност съдържат багаж за цял куфар.

Татяна отключи вратата и направи приканващ жест.

— Ще влезете ли, Андрей Тимофеевич?

— Да не ви преча? Имате гости…

— Ами точно затова — разсмя се тя. — И без това имаме гости.

Никак не й бе весело и усмивката й беше насилена, но Татяна имаше чувството, че колкото повече хора се съберат сега в дома й, толкова по-малко внимание ще обръщат на самата нея. И никой — дай боже — няма да забележи нейното притеснение и откровената й уплаха. Ако убиецът наистина е бил Александър Горшков, в най-близко време й предстои да очаква само лоши неща. Той още тогава, преди единайсет години, беше откачалник с претенции. Но беше само на осемнайсет и претенциите му бяха глупави, юношески. А сега е на двайсет и девет и има зад гърба си единайсет години затвор с неговите жестоки нрави и култа към Злото. Не към Злото в библейския смисъл като антипод на Доброто, а в много по-приземен смисъл. Това е абревиатура — една от най-разпространените, които се използват за татуировки: За Всичко на Лайнарите ще Отмъстя. Е, и Горшков е намислил да отмъсти на жената следовател, която според неговите представи му „издейства“ присъдата. Да се чудиш просто колко добре работи при осъдените механизмът на самооправдаването! Не самият той, със собствените си ръце, със собствените си престъпления си е осигурил присъдата, а проклетото лайняно ченге, което го е заловило, или гадният чичка следовател (понякога е лелка, но това не променя същината).

Стасов, който бе отишъл при майка си, за да прибере детето, още не си беше вкъщи и Татяна въздъхна облекчено. Сега Ирочка ще се разсее с посрещането на гостите и запознаването с Миша Доценко. Вярно, оставаше съседът, който вече започваше да напряга Татяна със своята проницателност, но съседът си беше съсед, неговото душевно състояние не я вълнуваше особено. Важното беше да не се притесняват Стасов и Ирина.