Александра Маринина
Седмата жертва (13)

Ирина

Днес тя имаше свободен ден. Свободен, в смисъл че Стасов още сутринта заведе малкия Гришенка у майка си. Това беше задължителен и строго спазван ритуал: всеки вторник отвеждаха внучето при баба му, там след училище отиваше и дъщерята на Стасов от първия му брак, десетгодишната Лиля. Не в събота или в неделя, когато според убеждението на Стасова-старша децата трябва да бъдат с родителите си, а именно във вторник, когато тя имаше библиотечен ден и можеше да не ходи на работа.

Ирочка Милованова използваше вторниците за покупки по пазари и големи магазини, където е неудобно да се блъскаш с дете на годинка. И дума не можеше да става да оставя хлапето само в количката на улицата. Особено след онзи страшен случай на „Верхняя Красноселская“, когато кърмаче беше откраднато от количка пред вратата на женската консултация, където щастливата майка надникнала буквално за минутка, за да благодари на лекарите, които й помагали по време на тежката й бременност. Излязла — детето го няма. Тогава цяла Москва беше накрак във връзка с този случай. Колко обяви излязоха — и по телевизията, и по радиото, и разлепени по стените на сградите: Помогнете да намерим Егор! Никаква полза. Малчуганът така и не се намери. Майката не издържа мъката и се самоуби. Всеки път, когато си спомнеше за този случай, Ирочка се разплакваше едновременно от жал към нещастната майка и от страх за Гриша.

Така че днес, във вторник, като остана съвсем сама, тя си състави списък с необходимите покупки, начерта маршрута си и пое към големия пазар за облекла. Студовете наближаваха, на Стасов му трябваше нов шал, на Татяна — прилично сако, по възможност сиво или тъмносиньо, самата тя трябваше да си поднови дънките, защото от безкрайното лазене по пода с хлапето старите съвсем се бяха протрили на колената и лъщяха неприлично. Трябваше да купи и „селски“ терлици за всички в семейството — с тях е толкова приятно да се ходи вкъщи, когато е студено. Много по-добре, отколкото с пантофи. След пазара за дрехи щеше да се отбие и в склада на едро до него и да се запаси с олио, мая и брашно. От всички ястия Ирочка най-много обичаше да прави различни млинове, пирожки и кифли, затова брашното и маята в нейната кухня се свършваха за отрицателно време.

До пазара можеше да отиде и с автобус, но Ирина предпочете да се разходи пеш. Едва бе влязла през портала, когато я заговори някаква жена на средна възраст.

— Ох, девойче, миличка, помогнете ми, моля ви се! — завайка се непознатата и й подаде някакво листче. — Не мога да отворя лотарийния билет. Купих го, а не мога да го отворя, нямам сили. Болна съм, а вие сте млада, имате много сили…

Ира машинално взе билетчето, сгънато няколко пъти и пронизано с тенекиено пръстенче, опита се да го скъса, но се оказа, че това не е лесна задача. Билетчето не се предаваше. Усетила нещо нередно, тя бързо го върна на жената.

— Извинете — промърмори, — много бързам.

Но след няколко метра историята се повтори. Този път към нея се обърна млада жена, на чието лице бе застинал страдалчески израз.

— Девойче, помогнете ми да отворя билетчето, имайте добрината. Аз не мога и не мога. Ето на, купих го…

Ира се престори, че не я е чула, и побърза да се отдалечи. „Какво ги е прихванало сега с тия билетчета“ — помисли си тя и се съсредоточи върху търсенето на нужните й стоки. Не минаха и две минути и ето че до нея се разнесе глас:

— Извинете, моля, ще ми помогнете ли? Купих си лотариен билет, а не мога да го отворя, мъча се, но…

— Абе какво ви става? — учуди се Ира. — Колко сте тук? На всяка крачка досаждате на човека!

Нечия тежка ръка тупна върху рамото й. Тя уплашено се обърна и видя огромен мъжага с твърде неприветлив израз на лицето.

— Айде чупка! — просъска мъжагата. — Бързо, бързо. Да не съм те видял наоколо. Тръгвай!

Той я побутна леко, но масата на стройната млада жена се оказа толкова нищожна в сравнение с масата на неговите мускули, че Ирочка излетя три метра напред и едва не падна. С усилие се овладя, преглътна сълзите от страх и обида, стисна зъби и тръгна между сергиите. Жени с билетчета в ръце и жални гласове я спираха с плашеща систематичност, буквално на всеки две-три минути, и на Ира й беше едновременно страшно и неприятно. Стараеше се да се владее, отвръщаше поглед, правеше се на глуха или с извиняващ се тон мънкаше: „Извинете, бързам“ — и се насочваше по-надалеч от тях. От вълнение се разсея, гледаше изложените дрехи и не можеше да разбере това ли й трябва и изобщо какво търси тук. В момента, когато нервното й напрежение стигна апогея си, отново я заговориха. Този път — неспретната лелка с цигански вид и уста, пълна със златни зъби.

— Ей, красавице, направи едно добро, помогни ми да си отворя билетчето, а? Имам подагра, ръцете никак не ме слушат, болна съм.

И тогава Ирочка не издържа. Забрави предпазливостта си и се развика с цяло гърло:

— Абе вие имате ли срам и съвест? От вашите билетчета човек няма мира! Нахалствате на всяка крачка, човек не може да си върви по пътя от вас! Махни се от мен! Сега ще извикам милиция!

Някой я сграбчи отзад и леко я откъсна от земята.

— Бързо изчезвай, че няма да си събереш кокалите, разбра ли? Бързо, бързо, не се туткай!

Дадоха й възможност да се изтръгне, но не и да се обърне назад. По лекотата, с която я повдигнаха във въздуха, тя разбра, че зад нея стои не по-слаб от предишния юначага. На пазара работеше добре организирана група, само че не бе ясно къде е смисълът на техните действия. Но беше очевидно, че той не се състои в помощ за ближния.

Ирочка се втурна през тълпата, от ужас не виждаше нищо пред себе си. Дори не разбра как се озова пред изхода. Види се, краката й сами я бяха довели дотук. Чак когато дотича до бакалските сергии, се спря да си поеме дъх. Цялата се тресеше от възмущение и уплаха, по страните й се стичаха сълзи.

— Ира? — чу тя съвсем наблизо познат глас. — Какво ви е? Защо плачете?

Пред нея стоеше съседът. С евтино яке, стари дънки и пазарска чанта в ръцете.

— Ох, Андрей Тимофеевич…

Тя изхлипа и се разрида, свряла лице в якето му. Съседът ласкаво я потупваше по гърба и чакаше тя да се успокои.

— Е, какво се е случило, мила? Портмонето ли ви откраднаха?

Ира се сепна и бръкна в чантата си. Не, всичко бе наред, портмонето си беше на мястото. Извади кърпа, избърса очите си и с треперещ от възмущение глас разказа на Андрей Тимофеевич цялата си пазарска одисея.

— Искам да отида в милицията — твърдо заяви тя. — Та това е безобразие! Посред бял ден се натрапват на хората, явно искат някаква гадост…

— Каква? — невинно попита съседът.

— Ами не знам… — стъписа се тя. — Но със сигурност е някаква гадост. Защо, не е ли?

— Вероятно е така — съгласи се той. — Но, Ирочка, мила моя, нали знаете каква е нашата милиция. Човек не се обръща към нея с подозренията си. Там искат факти. Например факт за кражба или измама. Вас обраха ли ви?

Тя поклати глава:

— Засега не, слава богу.

— Измамиха ли ви?

— Не са ме измамили. Но аз не им позволих! Разбирате ли? Самата аз не им позволих! — продължи да се горещи Ирочка. — А ако се бях хванала на тая история с билетчето, не знам как щеше да свърши всичко. Искам да предупредя милиционерите, че на пазара работи банда. За да я обезвредят.

Андрей Тимофеевич избухна в силен добродушен смях.

— Ама и вас си ви бива! Нима мислите, че милицията не знае за това? Лошо ви е мнението за нея, драга! Нашата родна милиция, ако искате да знаете, е наясно с всичко и с всички. Прекрасно знае и за тези хора с билетчетата.

— Защо тогава те…

Ира се запъна. Ама наистина, да не е мръднала нещо? Толкова години живее близо до Татяна, следователката, сроди се със Стасов, който двайсет години е криминалист, всеки ден чете вестници, гледа телевизия и след всичко това се държи толкова глупаво! Непростимо. Просто от страх и вълнение е загубила ума и дума. Вярно си е: когато става въпрос за други хора, можеш да разсъждаваш умно и хладнокръвно, а когато нещата засегнат лично теб, мозъкът ти работи съвсем различно.

— Прав сте — тихо каза тя. — Не съобразих веднага. Разбира се, да отида в милицията щеше да бъде върхът на глупостта. Тя им е партньор. Просто много се уплаших. Знаете ли, там те са толкова много, тези грамадни бандити…

И едва не се разплака отново, но успя да се овладее.

— Е, прекрасно тогава — усмихна се съседът. — Всичко ли купихте вече?

— Не, имам още работа тук…

— Ами добре. И аз дойдох да пазарувам. Хайде спокойно да обиколим пазара, да купим всичко, което ни трябва, и ще си тръгнем за вкъщи. И ми обещайте, че няма да плачете.

До високия широкоплещест съсед Ира не се страхуваше от нищо и само след десет минути отново се усмихваше и чуруликаше, както обикновено.

— Купувайте повече — постоянно повтаряше той, — използвайте работната ми сила, нали съм с вас, ще нося всички покупки.

— Убедихте ме — весело кокетничеше Ира, — ще взема не три кила брашно, а пет, само ми обещайте, че всеки ден ще идвате у нас на пирожки.

— Вземете, ако искате, и десет — отговаряше й в тон Андрей Тимофеевич, — и аз ще идвам по два пъти на ден, а и ще си вземам пирожки за вкъщи.

Но когато се прибираха с автобуса, оживлението й се стопи. Ирочка отново си спомни преживения страх и беше тъжна и потисната.

— Ира, вие сте толкова… — Съседът се почуди, търсейки подходящата дума. — … беззащитна ли да кажа. Не бива да ви оставят сама. Особено след онова, което се случи с Татяна и нейната приятелка. Между другото, Татяна предаде ли ви моето указание?

Тя вдигна към него очи, пълни с тъга и умора, и озадачено попита:

— Указание ли? Какво указание?

— Когато сте сама вкъщи, не отваряйте на никого, преди да ми се обадите по телефона. Аз ще изляза и ще видя кой ви звъни.

— А ако не сте си вкъщи?

— Тогава просто не отваряйте. Дори не приближавайте до вратата и не питайте кой е.

— Я стига! — Тя слабо се усмихна и махна с ръка.

— Защо?

— Ами как така няма да отварям? Не разбирам.

— Много просто. Няма да отваряте — и толкоз. Какво сложно има в това? Уверявам ви, много по-лесно е, отколкото си мислите. Трудно е да го правите, а да не го правите е съвсем лесно.

— Ами ако става дума за нещо важно?

— Ами ако ви няма вкъщи? — отговори Андрей Тимофеевич с въпрос на въпроса й. — Нали може да се случи просто да ви няма вкъщи.

— Но нали съм си вкъщи? — възрази резонно Ира.

— Е, например в конкретния исторически момент вие не сте си вкъщи, а в автобуса — засмя се съседът. — С една дума, Ира, нека говорим сериозно. Вашата роднина е сериозно загрижена от това, което се случи в събота, а тъй като тя е човек знаещ и компетентен, мисля, че има основания за безпокойство, инак нямаше толкова да се тревожи. Ако не вярвате на мен, повярвайте поне на нея. Между другото, време е да слизаме.

Той довлече страшно тежките пазарски чанти до самия апартамент на Стасови. Пътьом погледна бравата и одобрително кимна:

— Вратата ви е хубава и бравата е прилична. Но имайте предвид, драга, за човек, който пожелае да ви навреди, това не е препятствие. Вслушайте се в моите съвети, много ви моля.

Когато затвори вратата след съседа, Ирочка се захвана с готвенето. Не можеше и не можеше да избие от главата си случилото се на пазара, острият й страх бе преминал, но бе останало недоумението и желанието да разбере какво става тук. Така и не намери отговор. Трябваше да чака Татяна или Стасов. Виж, те определено знаят всичките тези шашми.

След като изслуша нейния горестен и възмутен разказ, Стасов дълго се смя.

— Е, защо се смееш сега? — разсърди се Ирина. — На тебе ти е смешно, а аз знаеш ли колко се уплаших.

— Мога да си представя. Ти си нашият малък борец за законов ред. Но за едно си права, Ируска: колкото и горчиво и обидно е да си признаем, било е безсмислено да се оплакваш в милицията. Те определено са партньори на мошениците, а само с подозрения по-добре да не ги занимаваш: ще ти се присмеят и ще те изхвърлят като мръсно коте. Нашият съсед се е оказал мъдър, за разлика от теб, е схванал това по-бързо. Макар че просто се чудя откъде се е взела у него тази мъдрост — нали не живее заедно с представители на милицията, пак, за разлика от теб.

— А каква беше тая история? Онези хора са мошеници, така ли? — поинтересува се любознателната Ира.

— Едно от двете. Най-вероятно това са работещи на групи джебчии. Ти вземаш билетчето, не е лесно да го разгънеш, държиш го с двете ръце и концентрираш върху него цялото си внимание. По този начин чантата или джобът ти остават без контрол. Това е цялата философия. А може да има и по-сложен вариант. Например ти отваряш билетчето, то се оказва печелившо и тогава жената жално започва да ти разправя колко бърза, как вкъщи я чака болно дете или че мотрисата й всеки момент тръгва — и ти предлага да отидеш да вземеш печалбата вместо нея, а парите, според сумата, посочена в билета, да й дадеш веднага. Или дори по-малко, защото тя толкова бърза, че е съгласна да получи не всичко, а само част от печалбата. Например на билета пише печалба от сто рубли. Тя иска от теб поне седемдесет, защото времето й е по-скъпо. Ти радостно й даваш парите и тичаш там, където по думите й продават тези билетчета и същевременно изплащат печалбите. Естествено там няма нищо такова. Или има, но е нещо друго. Или има и е каквото трябва, но твоето билетче се оказва без водни знаци, тоест фалшиво. И толкоз — край. Има и още един вариант: в билетчето е посочена печалба, но не парична, а предметна, например микровълнова печка. Схемата е същата: жената казва, че няма време или че не й трябва печка, и ти дава билетчето, и то безплатно или срещу съвсем дребна компенсация, за двайсет-трийсет рубли. С това билетче ти отиваш при организатора на лотарията и той огорчено ти съобщава, че има само една такава печка, а билетчетата с такава печалба са се оказали две, ето онзи човек току-що е купил билетче, в което също пише „микровълнова печка“. Предлага ви се да разиграете печката като на покер: да заложите пари и който заложи повече — печели, взема и печката, и парите. По-нататък всичко е ясно. Онзи чичко винаги ще има повече пари от теб, дори да си милионерка. Така че ще си тръгнеш и без копейка, и без печка. С една дума, Ирускин, браво на теб, не си се поддала и не си загазила. Но в такива ситуации не бива и много да се ерчиш, тук си сгрешила. Помни, днес почти никой не работи сам и при най-малкия опит да разобличиш някого непременно ще пострадаш. Отговорих ли на всичките ти въпроси? Тогава ти отговори на моите. Първи въпрос: къде е жена ми, и втори: кога ще ми дадат да ям?

— Жена ти предупреди, че ще се прибере късно. Отиваше при Настя на „Петровка“, нещо се съвещават там. А да хапнеш ще ти дам ей сега.

Стасов не остана да чака Татяна, трябваше да отиде у майка си за Гришенка. Скоро Ирина отново остана сама. Към десет вечерта я обзе безумен страх, самотата в празния апартамент стана непоносима. Таня бе отишла на „Петровка“, значи се съвещават там не само с Настя, инак Настя, както обикновено, щеше да дойде у тях. Наистина ли работата е толкова сериозна? Нима Андрей Тимофеевич е прав?

Не й се искаше да вярва в това.