Александра Маринина
Седмата жертва (41)

Зарубин

Човекът, когото Сергей Зарубин използваше за вътрешножилищни разработки във временния арест, имаше странния прякор Принтера. Модерната думичка му се беше лепнала преди три години, пръв я използва като негов прякор един млад компютърен специалист, задържан за изнасилване. Станало така, защото Принтера, който тогава се наричал просто Митка Сичов, почти на всяка реплика към него отговарял по един и същ начин:

— Дай една хилядарка за цигари.

— Аз парите не ги печатам.

— Дай една цигарка.

— Да не ги печатам случайно, и моите са малко.

— Какво дават днес по телевизията?

— Вестниците не ги печатам аз.

И така нататък. Свръхсексуалният компютърджия, който се озовал в една килия със Сичов, реагирал бързо:

— Ей, ти, печатарска машина такава, ти принтер ли си?

И прякорът му останал веднъж завинаги. Принтера беше природно интелигентен и макар че искрено обичаше пийването, не губеше ясния си ум и силната си памет. Когато се отчиташе пред Зарубин след излизането от килията, предаваше диалозите си с другите задържани почти дословно, без да изпуска или преиначава нещо, което беше особено ценно. Защото човек като него в такава ситуация е единственият източник на информация, оперативните работници ще губят време и сили, за да я проверят, и е недопустимо всичко да отиде на вятъра само защото човекът си е измислил нещо.

Минаха три дни от момента, когато Зарубин изпрати Принтера да поработи с Виктор Петрович Шувалов. Принтера излезе от килията точно на 10 ноември, Деня на милицията, и подробно разказа на Сергей историята на взаимоотношенията си с Шувалов. Картината се подреждаше, от една страна, неразбираема, а от друга — повече от подозрителна.

Добре е известно, че човек, озовал се в килия за пръв път, обикновено се стреми към общуване със събратята си по нещастие. Най-мощният двигател на човешките постъпки е информационният глад. Чувство на тревога и неизвестност го гризе, той не познава местните порядки, нужни са му съвети как да се държи със следователя, иска да знае разрешени ли са срещи и колети. Общуването му е крайно необходимо, за да се избави от потискащата неопределеност. Ако попадналият в килия си мълчи и не търси контакт, това може да се обясни с няколко причини. Може да е бил в такава ситуация, тоест да има опит и да не се нуждае от съвети и разяснения. Може наистина да му е за пръв път, но да е гледал много филми и да е чел много книги, от които си е създал твърдото убеждение, че в килията всички до един са поставени да го дебнат, затова не бива да разговаря и споделя информация с никого. Или може да се окаже, че е просто необикновено силен психически човек, който претегля като на везни последствията от недостига на информация и своето непреодолимо нежелание да общува с когото и да било — и това нежелание натежава повече, защото той умее да се бори с информационния глад.

В килията Шувалов не се отличавал с особена общителност, но не бил и мълчаливец, отговарял на въпросите, а и задавал въпроси. Но щом се появил Принтера, Виктор Петрович сякаш станал друг човек. Принтера, облечен в изразително мръсни дрипи, с лекота се вписал в познатата среда и с гордост разказвал за осемте си присъди за скитничество и дребни кражби. („Още при съветската власт лежах шест пъти, имах си стриктен режим — година в затвора, половин година на свобода, година в затвора, половин година свобода. Тия гадове взеха, че премахнаха от кодекса члена за скитничество, и сега къде може да отиде честният човек, за да укрепи здравето си, да похапва три пъти дневно, да спи на топло под одеялце и на възглавничка? Сега се налага да пооткрадвам, присъдите не са големи, точно колкото да си почина и да събера сили. Да бе, гадовете превръщат честните хора в крадци!“) Втората лакърдия, която Принтера по указание на Зарубин бе донесъл в килията, беше една сърцераздирателна история за следователя Образцова, заради която той — по нещастно стечение на обстоятелствата — влизал в затвора вече трети път.

— Е, тази жена разбира нашата душа! Рядко се срещат такива! По-рано скитосвах из Питер, там тя ме прибира на топло два пъти. Първия път нищо не каза, само ме оформи и ме прати на съд. А втория, след около три години, щом ме видя, прихна да се смее. Какво, вика, Митя, май си се уморил от скитосване, за наровете ти е домъчняло, та да си починеш? И не ми чете никакъв морал, че нали, трябва да работя, да живея като хората. Другите следователи ми направиха мазоли на ушите с нравоученията си, а Татяна Григоревна — ни дума, за две минути ме прати на съд. И виж само какъв късмет! Преместих се в Москва: тук хората са по-богати, по-често ти дават, като протегнеш ръка, и из кофите намираш по-хубави неща. И представи си — оказа се, че и тя е тук! Като ме видя, скъса се от смях. Не, представяш ли си? Размахва ръце и се кикоти. Ох, вика, Митя, няма отърваване от тебе, и на Северния полюс ще ме намериш. Светът е малък, вярно са го казали хората! Не, да знаете, Образцова е жена със златно сърце. И името ми помни, това е най-приятното. Ох, вика, Митя…

Какво би направил на мястото на Шувалов човек, който някога си е имал работа с Образцова? Естествено би подхванал разговор, първо би уточнил дали става дума за същата Образцова, която е познавал, и ако е същата, би разказал за впечатленията си от общуването с нея, би обсъдил нейните положителни и отрицателни черти, би се зарадвал, че е срещнал „колега по следовател“, както хората се радват на земляк, срещнат случайно далече от къщи. А какво би направил човек, който иска да скрие истинските си чувства, по-специално омразата си към Образцова и желанието си да й отмъсти? Правилно, би си премълчал, не би влязъл в дискусия и би се престорил, че за пръв път чува името на следователя и то нищо не му говори. Именно така постъпил Виктор Петрович, макар че на разпитите при Олшански спокойно бе отговарял на въпросите, свързани с Татяна, и изобщо не се бе преструвал, че я е забравил.

И освен това, той явно странял от Принтера. Не го заговарял по никакъв повод, отмествал поглед, за да не вижда бездомника, а на въпросите му отвръщал кратко или изобщо не отговарял.

Цялото поведение на Шувалов говореше, че той се опитва да замаскира интереса си и към бездомника — като представител на социален слой, и към следователя Образцова. Излизаше, че Виктор Петрович като нищо би могъл да се окаже автор не само на едната серия убийства, но и на другата.

Въодушевен от получената информация и направените от нея изводи, Зарубин хукна да търси Селуянов. Николай не беше на работното си място и Сергей се обади на Каменская:

— Имам новини. Ще излизаш ли някъде?

— Не, тук съм.

Гласът й беше някак приглушен, а може би просто уморен, но Сергей не обърна на това ни най-малко внимание. Един служител на милицията може да има какъв ли не глас! Животът му не е лек, то е ясно.

Докато минаваше по дългия коридор към кабинета на Каменская, Сергей за всеки случай побутна вратата, където работеше Селуянов, но тя беше заключена. И Коротков го нямаше. „Сигурно са запразнили — със завист си помисли Зарубин, — нали е Денят на милицията. Само аз още търча като глупак“.

Виж, Настя си беше в кабинета. Въпреки сгъстяващия се здрач, в кабинета й не беше запалена лампа.

— Защо седиш на тъмно, Павловна? — радостно се развика Сергей. — Честит ти светъл празник, подполковничке, желая ти всичко най-приятно.

— Благодаря, Серьоженка — вяло отвърна тя, — и на теб честит.

— А къде са всички? Половин ден не мога да намеря Селуянов. Сигурно вече празнуват? Без теб?

— Не празнуват. Тъщата на Коротков почина. Коля отиде с него, да помогне там и… нали знаеш. Останалите, които не са по задачи, отидоха в болницата при Гордеев, да му честитят.

— А ти защо не отиде? — учуди се Зарубин.

— Нали някой трябва да остане. Какво ново ми носиш? — Настя Павловна, имам все по-силни подозрения, че си намерила убиеца не само за случая на Селуянов, а и за своя. Направих килийна разработка на Шувалов и по всичко личи, че той е убивал и бездомниците. Разбираш ли, моят човек…

— По-кротко, Серьожа — тихо каза тя, — не е той.

— Какво? — не повярва Зарубин.

— Казвам, че не е Шувалов.

— Защо? Ти само чуй какво ми разказа моят човек…

— Не, ги ме чуй.

Тя запали настолната лампа и едва тогава Сергей видя листа на бюрото пред нея. Настя побутна листа към него.

— Прочети това.

Той се наведе, за да вижда по-добре, но пак нищо не разбра. Буквите бяха латински, но думите явно не бяха английски, а Зарубин не знаеше друг чужд език.

Come sta, cara sgnora?

Той недоумяващо вдигна глава.

— Какво е това?

— „Как сте, скъпа синьора?“ На италиански.

— Ха! Какво общо има тук италианският, не разбирам? Каква е тази бележка?

— Това, Серьожа, е четвърти труп. Намерили са го преди един час. А това е ксерокопие от бележката, приложена към покойника. Така че Шувалов няма никакво отношение към тези убийства.

— Но защо е на италиански? Какви са тия изгъзици?

— Защото, Серьожа, аз знам добре италиански и имах глупостта да кажа това в телевизионното предаване. Всичко това се върши не срещу Татяна. Насочено е срещу мен.

— И таз добра! — подсвирна Зарубин. — Ти пък какво си му сторила? Защо се е заял с теб? И изобщо имаш ли някаква представа кой е той?

Настя мълчаливо сви рамене и изведнъж беззвучно се разплака.