Александра Маринина
Седмата жертва (66)

Каменская

Тя не беше идвала тук две години, дори малко повече — откак бе приключила историята с отвличането на Наташа Терехина. И причината за това далеч не беше, че Настя е забравила това невероятно семейство и наистина невероятните хора — Ирина Терехина, сестра й Наташа, годеника на Наташа Мирон. Тя не ги забравяше и често мислеше за тях, но все не намираше време да прескочи до тях, а как живеят, Настя редовно научаваше от Стасов. Именно в този блок Владислав бе живял някога с първата си съпруга — Рига, която и до ден-днешен живееше тук, и тъй като постоянно се виждаше с дъщеря си, Стасов се отбиваше и у Терехини всеки път, когато ходеше в Соколники. Те бяха добре, Наташа се бе оказала наистина много способно момиче и учеше задочно в престижен технически университет, Ирина все така работеше неуморно, макар че с появяването на Мирон в живота им те получиха голямо облекчение във финансов смисъл. Просто Ира Терехина беше така устроена, че не можеше да не работи, колкото и зле да се чувства. Те още не бяха събрали сумата, необходима за лечението на малкия Павлик в чужбина, но не губеха надежда. Всъщност именно надеждата и вярата в бъдещето беше стожерът, на който се крепеше цялото семейство. Стасов казваше, че Наташа Терехина е станала още по-красива и дори фактът, че е прикована към инвалидната количка, не помрачава тази красота. Мирон я обича безумно и тъй като Наташа съвсем наскоро навърши осемнайсет, те всеки момент ще регистрират брака си, буквално тези дни.

Настя отиде у тях направо от прокуратурата, макар че, когато седеше в кабинета на Олшански, имаше чувството, че е в състояние само да стигне до дома си, да рухне в леглото и да заспи. В момента, в който разбра, че не за самата нея се отнася участта да стане седмата жертва на Шегаджията, напрежението, държало я във форма, отстъпи и тя се чувстваше като надуваема играчка, от която въздухът бързо излиза. Ала още щом тръгна навън от сградата на Кузнецкия мост, тя реши, че ще отиде в Соколники у Терехини. „Пак ще трябва да взема такси — с досада си помисли Настя, — моите крака няма да ме заведат. Буквално се разоравам с тази работа! Впрочем не съм права, както винаги. Работата няма нищо общо, това стана заради моята глупост. Не беше нужно да се издокарвам и да обувам обувките на токчета, можех да изляза както винаги — с маратонки и дънки, сега щях да се чувствам човешки“.

Отвори й Мирон и разцъфна в радостна усмивка.

— Анастасия Павловна! По какъв случай? — възкликна той шепнешком, грабна ръцете на Настя и буквално я завлече вътре.

— А защо шепнеш? Гърлото ли те боли? — поинтересува се Настя.

— Натка спи.

— Ясно. — И Настя сниши глас. — А Ирина къде е?

— На работа, къде другаде ще е.

— Добре е, че никой не ни чува. Мирон, трябва да поговорим.

— Да отидем в хола, там е удобно, хем и Натка няма да ни чуе, ако случайно се събуди — с готовност отговори младежът.

Обстановката в жилището коренно се бе променила от времето, когато Настя бе идвала тук. Тогава Наташа, както и двете по-малки деца, се намираше в болницата, в това семейство още нямаше никакъв Мирон и Ирина, най-голямата от четиримата, живееше в малката стаичка, а другите две даваше под наем, за да спечели някоя и друга копейка. След отвличането Наташа не се върна в болницата, при тях се премести Мирон и беше твърдо решено в това жилище никога да не идват никакви външни хора. Малката стая си остана за Ирина, средната заеха Наташа и нейният годеник, а голямата бе превърната в общ хол. Дори с невъоръжено око се виждаше колко сили и труд бе вложил през двете години Мирон в това жилище — съвсем сам го беше ремонтирал напълно и бе реставрирал мебелите, които още можеха да бъдат реставрирани, а останалите бе заменил с нови. Дори пердетата на прозорците бяха нови, с красива кройка.

— Колко хубаво е станало у вас! — не сдържа възхищението си Настя.

— Стараем се — с гордост отвърна Мирон. — А Натка сама уши пердетата. Аз пообиколих магазините, където шият завеси, изкопирах идеи, а Натка ги скрои и уши на машината. Купих й хубава машина, сега тя шие дрехите за всички нас. Да знаете колко е талантлива Натка, Анастасия Павловна! Каквото и да похване, прави го — дали е математика, дали шев! Може онова нейно татенце и да е било отрепка, но пък Натка вероятно затова е станала такава.

— Но нали не може да ходи — предпазливо каза Настя, — а това пак е благодарение на него. Едва ли си струва да му се благодари за това.

— Нищо подобно! — разпалено възрази Мирон. — Тя не може да ходи, защото майка й я е хвърлила от деветия етаж. Впрочем защо ли разравяме стари неща… Нали сте дошли по работа.

Тя спокойно и подробно разказа на Мирон за своите опасения, без да се тревожи, че той ще се уплаши и ще изпадне в паника. Момчето вече бе доказало, че на него може да се разчита, във всеки случай, когато освобождаваха Наташа от лапите на похитителите, той демонстрира забележителен интелект и устойчивост, фантазия и умение да търпи и да чака. Мирон я изслуша, без да я прекъсва, само от време на време угрижено потриваше бузата си.

— Анастасия Павловна, нашето най-слабо звено е Ирина — каза той, когато Настя завърши разказа си. — Децата са в болницата, те няма да могат да отидат никъде с престъпника, а той няма да ги убие в самата болница — нали вие казахте, че прави това без свидетели. Нали така?

— Така е — съгласи се Настя.

— Е, Натка винаги си е вкъщи, а навън не излиза сама. Вярно, може да отвори вратата на външен човек, когато вкъщи няма никого, но това е лесно поправимо. Аз ще си взема компенсациите от службата, натрупали са се много за празничните дни, и ще остана при нея. А Ирина работи и това не може да се проследи. Значи така или иначе ще трябва да говорим с нея и да й обясним всичко. Разбира се, не ми се иска да я тревожа, но не виждам друг изход.

— Приятно е човек да си има работа с теб — искрено каза Настя. — Рядко се срещат такива разумни хора.

Но те не успяха да съставят план за разговора си с Ирина — точно в този момент тропна входната врата. Най-голямата Терехина си дойде от поредната работа, а тя имаше три: сутрин — чистачка, следобед — разносвачка на продукти и напитки на пазара за дрехи, а вечер — миячка на чинии и чистачка в ресторант. При вида на Ирина сърцето на Настя се сви. Тя изглеждаше много по-зле отпреди две години, беше станала съвсем прозрачна, само огромните циреи, причинени от заболяване на кръвта, ярко аленееха по тънката й бледа кожа. Очите й обаче грееха, устремени към една видима само за нея цел: да излекува брат си. По-рано бе имала две цели: освен лечението на Павлик, поставянето на паметник на гроба на баща й — не на онзи, биологичния й баща, който бе правил експерименти с децата, а на човека, който беше съпруг на майка й и ги бе отглеждал с любов и грижа, искрено заблуден, смятайки и четиримата за свои родни дечица. С усилията на Мирон този проблем бе решен и сега Ира Терехина още по-силно вярваше, че ако се труди и надява, без да се пилее в отчаяние и тревоги, всичко ще се нареди. Тази вяра й даваше сили да живее, макар че — според всички медицински показатели — вече не би трябвало да е жива.

Ира изслуша Настя и Мирон външно спокойно, но само така изглеждаше. Просто тя вече не можеше да пребледнява — лицето й и бездруго беше обезкръвено.

— Господи — само това можа да промълви тя в отчаянието си, — защо, защо все на нашето семейство се стоварват всички нещастия? На кого сме попречили? Та ние не правим зло никому, от никого нищо не отнемаме. Защо става така?

Мирон веднага скочи и я прегърна, сякаш се опитваше да я защити от всекиго, който би посмял да я доближи.

— Недей, Ирочка, недей, не бива така, всичко ще се оправи, всичко ще бъде наред — заговори й ласкаво той. — Ние няма да позволим на никого да ни стори зло, дори не си мисли за нищо лошо. Анастасия Павловна ни предупреди, сега ще бъдем готови и никой не може да ни свари неподготвени.

— И после, никой няма да ви остави сами в това опасно положение — добави Настя. — Следователят вече се разпореди за вашата охрана. И всички наши ще бъдат покрай вас, можете да разчитате на тях. Най-важното, Ирина, е ти да бъдеш внимателна и предпазлива. Ние правим всичко възможно да разберем кой е този човек и може би ще успеем да го задържим, преди той да се доближи до вашето семейство. Само не се притеснявай.

Тя си кривеше душата, защото нещата не бяха толкова прости. Щом Шегаджията използва чужди отпечатъци на пръсти и чужда ръка за писане на бележките, не могат ей така да отидат и да го арестуват. У него може и да не намерят оръжието, с което убива, и тогава по никакъв начин няма да го свържат с шестте убийства. Ето защо, дори да знаят със сигурност името и адреса му, ще трябва да чакат, докато той пристъпи към изпълнението на плана си по отношение на семейство Терехини. Ако изобщо е имал предвид именно това семейство, като каза, че седмия път ще се доближи до Настя съвсем плътно. Ами ако е говорел за други хора? Те ще охраняват Терехини и ще причакват Шегаджията, а той може да убие съвсем друг човек. Именно такава беше една от задачите, поставени от Олшански: Настя да си спомни и изброи всички възможни кандидати за ролята на седмата жертва.

Настя решително отиде при телефона и се обади на Коротков.

— Юра, ако обичаш, ела у Терехини — каза тя. — Трябва да разработим план и строго да инструктираме Ирина и Мирон. Да, ще те изчакам. И друго, Юра. Имаш ли ключ от моя кабинет? Моля ти се, иди там, под шкафа стоят старите ми обувки, едни черни, грознички… Аха. Вземи ги, моля те. Това е, чакам те… Сега ще дойде Юрий Викторович — бодро заяви в старанието си да разведри обстановката. — Помните ли го?

Ирина и Мирон помнеха Коротков много добре и по лицата им се изписа явно облекчение. Много естествено, сега ще дойде истински милиционер, мъж, и всичко ще се оправи. Настя разбираше, че при цялото си уважение към нея тези чудесни младежи не вярват, че една жена може да бъде „истински“ оперативен работник. Какво пък, много хора не вярват, това е положението. Няма да се обеси заради това я.

Събуди се Наташа, която всички дружно решиха да не тревожат с лошите новини, и чак до идването на Коротков общуването помежду им приличаше на приятелска среща между много близки приятели, които обаче не са се виждали отдавна.

Както обикновено в такива случаи, разговорът постоянно се въртеше около общи познати, сред които основното място заемаха Стасов и неговата дъщеря — Лиля, както и първата му съпруга.

— Не разбирам начина, по който Маргарита Владимировна отглежда детето си — нескрито осъдително каза Ира. — Понякога я виждам, когато се прибирам от работата в ресторанта. Това е в един през нощта, представяте ли си? Как може да скита до толкова късно, когато знае, че момиченцето е само вкъщи! Тия дни срещнах Лиля и тя ми каза, че е искала да си вземе котенце, защото й било много самотно у дома.

— А защо „е искала“? — учуди се Мирон. — После се е отказала, така ли? Или майка й не е разрешила?

— Не, Маргарита Владимировна разрешила, но после някой казал на Лиля, че котето няма да я спаси от самотата, трябвало й кученце, което щяло да й стане истински приятел. И тя сега се измъчва, не знае какво трябва да си вземе — кученце или котенце — обясни Ира.

— Аз пък четох някъде, че има котки, които по характер били като кучета, а грижите за тях били като за котките — оживи се Наташа, вдигайки очи от ръкоделието си — докато разговаряха, тя плетеше за по-голямата си сестра дълъг дебел пуловер за зимата. — Трябва да си спомня как се казваше тази порода и да кажа на Лиля. Тя ще бъде точно каквото й трябва.

Коротков нахлу в тихата обител като ураган, хвърли се да стиска ръката на Мирон и да целува момичетата, които не без основание смяташе за свои кръщелници. Проницателната Наташа се опита да задава въпроси за причините за това толкова внезапно посещение на милиционерите, но Коротков, когото Настя бе предупредила, с гръмовен смях заразказва как поради служебни задължения довечера трябвало да бъдат в района на Соколники, но кога и къде — още не се знаело, трябвало да им се обадят и да им съобщят допълнително, така че — ако домакините нямали нищо против — щели да поседят тук, докато нещата се изяснят напълно. Домакините нямаха нищо против.

Пръв се обади Серьожа Зарубин, на когото Коротков беше оставил телефонния номер на Терехини със заръката да позвъни веднага щом се получи каквато и да било информация. След като поговори с него, Юрий озадачено погледна Настя.

— Със съседа сме били на грешен път — потиснато каза той. — Андрей Тимофеевич Казаков бил уважаван човек, голям учен в областта на стратегическите въоръжения, в момента наистина бил в пенсия, но продължавал активно да работи, често го викали ту за консултации, ту за изпитания. Хора, които го познават, казали, че имал една фикс идея: секретността. Винаги много старателно изпълнявал инструкциите за работа със секретни документи и изобщо… По времето, когато започвал работа, хората от отбранителния отрасъл дори не можело да намекват къде и като какви работят, с какво се занимават. Можело направо да ги тикнат в затвора за такова нещо. „Бъбривецът е находка за шпионина“ — спомняш ли си, имаше такъв един лозунг. Казаков свято спазвал всички правила, искрено вярвал, че единствената голяма мечта на акулите на империализма е да откраднат от нашата клета Родина отбранителните й тайни. И такъв си останал и досега.

— Ясно. И заключените врати намериха своето обяснение — коментира Настя, на която й поолекна от мисълта, че Ирочка Милованова не е заплашена от опасност. Или все пак е заплашена? — И отсъствията му, които той прикривал с приказки за някакъв риболов. Но строго казано, Юрик, тази информация обяснява странностите в поведението му, но не сваля от Котофеич подозренията за убийствата. Кой е казал, че един известен учен от отбранителния отрасъл не може да стане убиец? Шувалов е ярък пример за това. И той е учен, наистина социолог, но какво променя това? Убивал е като едното нищо.

Тя помълча, докато режеше в чинията сварените от Ирина кренвирши. Някаква мисъл й пречеше да се съсредоточи, натрапчиво изскачаше на преден план, но щом Настя се опиташе да я улови, изчезваше.

— Юра, а как беше фамилното име на онзи фелинолог, когото Доценко разработва?

— Що е това фелинолог? Не употребявай нецензурни изрази, тук има млади момичета.

— Специалист по котките. Струва ми се, че се казваше Казаков. А? — предпазливо попита тя, все още не повярвала, че най-сетне е уловила тази коварно изплъзваща се мисъл.

— Казаков е — потвърди Юра. — Малко ли Казакови има из Москва, почти колкото Иванови.

— И се казва Александър Илич — замислено продължи Настя.

И изведнъж като попарена скочи от масата и се втурна към телефона. Дано Зарубин си е вкъщи, само да не е хукнал нанякъде, след като се обади тук, за да докладва!

— Серьожа — бързо заговори тя, когато Зарубин се обади, — бързо намери Иля Андреевич Казаков. Спешно е, Серьожа! Година на раждане — около началото на петдесетте. Не знам нищо повече за него, освен че той трябва да има баща Андрей Тимофеевич и син Александър Илич. Само че много внимателно. И непременно снимка. Ще ми я донесеш в Соколники, запиши си адреса.

Зарубин дойде, когато вече наближаваше полунощ. Очите на Настя се затваряха, но тя смело се бореше със съня. Ирина беше отишла на поредната си вечерна работа в ресторанта, заедно с нея за всеки случай бе отишъл и Мирон, чието присъствие в ресторанта беше обичайно и не би предизвикало подозрения у никого — той често бе идвал към края на нейната смяна, за да я заведе вкъщи. Коротков дежурно флиртуваше с красивата Наташа, а Настя, свита на кълбо в ъгъла на дивана, мъчително се опитваше да не заспи.

— Ето. — Сергей й подаде ксерокопие на образец номер едно, получено от паспортния отдел на един от милиционерските участъци. — Иля Андреевич Казаков, както поръчахте.

Сънят моментално се изпари. Образец номер едно се попълва от собственика на паспорта собственоръчно. Ето я характерната буква „д“, а ето я и гърбавата запетая. И грижливо изписаните заоблени букви, отделени една от друга.

Настя дълго се взира в красивото лице с правилни черти. Снимката явно беше скорошна — Иля Андреевич, както е по закон, бе поставил нова снимка в паспорта си на четирийсет и пет години. Сега беше на четирийсет и осем.

— Ето какъв си бил, Шегаджия — промърмори тя полугласно. — Или пак съм сгрешила и това не си ти? Ти си разговарял с баща си точно в деня, когато аз бях на гости у Татяна и се подготвях за телевизионното предаване. Баща ти може да ти е казал за нас. И ти си бил предупреден за нашето участие в телевизионния мост. Имал си възможност да се подготвиш. Може ти да не си любител на живописта, но баща ти е голям почитател на Бош и при него си можел да прелистваш албуми и да избираш въдици, на които да ме ловиш. Ти си син на баща си и е съвсем естествено да си възприел някои негови навици, в частност да се обръщаш към жените с думата „скъпа“. Ти си общувал със сина си и може да си знаел за ценностите на старата Фирсова. Нещо повече, може дори да си се запознал с нея у сина си, затова тя да те е пуснала в жилището си, макар че е била крайно мнителна и недоверчива към всички непознати. Но защо, бих искала да знам, си избрал мен? Или все пак Шегаджията не си ти?

Те дочакаха благополучното прибиране на Ирина от работа. Днес никой не се бе опитал да се запознае с нея и можеха да си починат до утре. Като й показаха за всеки случай снимката на Иля Андреевич Казаков и я помолиха да запомни физиономията му, Настя, Коротков и Зарубин си тръгнаха от жилището на Терехини.

Неделята премина в мъчително очакване. Доценко и Селуянов сновяха по редакции на вестници и списания, търсейки имената на хора, писали статии или писма до редакцията на тема погребения, инвалиди, бедни хора и по проблемите на самоубийствата и евтаназията. По нареждане на Коротков Зарубин дълго се опитва да осъществи най-простата комбинация за негласно дактилоскопиране на Иля Андреевич Казаков, но така и не успя: Казаков изчезна от Москва. Ирина Терехина ходеше на своите три работи, като сянка я следваше Мирон, който старателно оглеждаше всички приближаващи се към нея мъже. Не успяха да изпълнят заръката на следователя: Олга и Павлик Терехини да бъдат охранявани в болницата, но се надяваха, че Шегаджията все пак няма да ги нападне там. Наташа Терехина си стоеше вкъщи в компанията на една позната — Зоя Ташкова, която по молба на Настя пристигна уж за да навести приятелското семейство.

Но нищо не се случи. И Настя отново започна да се съмнява: правилно ли го е предвидила? Правилно ли е определила посоката на седмия удар, който е смятал да нанесе Шегаджията? На правилното място ли го очакват? Правилния човек ли очакват? Колкото и да се мъчеше, тя не можа да си спомни нито един друг инвалид, когото да познава лично. Освен Соловьов, своя бивш възлюбен. Но като направи справки, научи, че Соловьов вече от половин година живее в Швейцария, лекува се в някаква клиника. Значи оставаха само Терехини.

В понеделник сутринта Коротков написа официално нареждане за организирането на външно наблюдение над Казаков. Отговориха му, че не достигат хора и могат да задействат „външните“ не по-рано от два дни. Юра се ядоса и се опита да използва неформалните си връзки, след което получи обещание работата да започне още днес, но вечерта.

Към девет вечерта на „Петровка“ се върна Коля Селуянов с дългия списък на участниците във вестникарските дискусии.

— Това е всичко, което успях да открия — уморено каза той и постави списъка пред Настя. — Това са само трийсет и две издания. Сега започвай, а аз утре ще продължа.

От напрегнатото седене в опушения кабинет очите на Настя толкова я боляха, че тя не можа да прочете дори първите пет имена — веднага й потекоха сълзи.

— Коля, фигурира ли тук името Казаков? — само попита тя, като притисна до лицето си носна кърпа.

Селуянов взе списъка и бързо го прегледа.

— Фигурира.

— Иля Андреевич ли?

— Не знам, приятелко. Някакъв И. А. Може да е Иван Александрович.

— На каква тема е писал?

— Фигурира като автор на две писма по проблемите на евтаназията. Едното от тях е било дори публикувано в рубриката „Мнения на наши читатели“.

— Значи е Иля Андреевич. Това е, Коленка, отбой, утре можеш да не ходиш никъде.

Селуянов придърпа стол и седна срещу Настя.

— Той ли е?

— Трябва да е той.

— Нещо не долавям увереност в гласа ти — насмешливо каза Николай. — Пак ли си гледала на кафе?

— Не, хвърлих карти — тъжно се позасмя тя. — Моят слаб мозък пасува пред злобния гений на този тип. Или е Казаков, или вече не знам… С една дума, нищо друго не мога да измисля. Или ще заловим Иля Андреевич, или никога няма да заловим Шегаджията. Това показват картите.

— Ами да вървим тогава при него, да го задържим, дявол да го вземе, и толкоз — предложи Селуянов. — Защо да седим и да си клатим краката? Имаме ли адреса му?

— Имаме го.

— Е, тогава?

— Около него е пуснато външно наблюдение. Чакаме да се заеме със седмото убийство.

— А тайно вземане на отпечатъци?

— Вчера се опитвахме, но го нямаше в Москва, не можахме да го намерим. А днес, като помислихме по-разумно, решихме да не рискуваме, да внимаваме да не се разкрием. Той е умен, тоя гад, и хитър, чака да го доближим и трябва да бъде нащрек. Ако свършим нещо през куп за грош, ще провалим цялата работа, а вече нямаме време за грижливо разработване на комбинация. По-добре да почакаме той да се задейства.

Едно телефонно обаждане я накара да стане и да започне да се облича.

— Обади се Коротков. От външното наблюдение са съобщили, че Казаков се придвижва към Соколники. Да вървим, Коля, да видим какво е намислил.

В коридора ги настигна Коротков, който, вървейки, си закопчаваше якето.

— По-бързо, по-бързо, не заспивайте в движение. Колата ни чака долу.

Настя едва си спомняше всичко, което последва. Беше страшно уморена, ужасно й се спеше, боляха я очите и краката. В събота се беше прибрала към два часа през нощта, а в шест бе станала, защото първата работа на Ирина Терехина — като чистачка на двор — започваше в пет и Настя не сваляше очи от телефона в очакване да й се обадят. После отново чака до един през нощта, докато Ирина се прибере от ресторанта. И в понеделник отново стана в ранни зори. От подрусването в топлата кола тя се унесе в тежък, пълен с кошмари и нечии гласове сън, с глава, подпряна на широкото рамо на Юра Коротков. Събуди се едва когато Коротков я разтърси.

— Ася, събуди се. Хайде, събуди се де! Направи място за гражданина Шегаджия.

Тя трескаво отвори очи и щеше да се стовари направо на земята, ако Коротков не беше я подхванал. Пред нея стояха трима милиционери и Коля Селуянов, а между тях с ръце, закопчани с белезници — човекът, чиято снимка тя тъпо и безнадеждно бе разглеждала през последните два дни. Радост нямаше, имаше опустошение и огромна, смазваща умора.

— Здравейте, Иля Андреевич — каза тя. — Имам към вас само един въпрос: защо аз? Защо избрахте именно мен?

— Нищо друго ли не ви интересува? — насмешливо попита Казаков. — Странно, смятах, че вашата любознателност трябва да се простира много по-надалеч. Не ме карайте да се разочаровам.

— И без това знам всичко останало. Освен подробностите, разбира се. Но подробностите могат да почакат до утре. Извадихте ми душата, Иля Андреевич. Да знаете само как ме изтощихте…

Натикаха Казаков в колата. Настя се отдръпна и приседна направо на тротоара. Не й беше жал за якето. Изобщо за нищо не й беше жал. Освен за шестимата, които тази отрепка бе унищожила в името на своята идея. Никаква идея, дори най-гениалната, не заслужава да убиваш в нейно име.

Тя дори не забеляза, че плаче.