Александра Маринина
Седмата жертва (31)

Шувалов

Той беше уморен. Беше смъртно уморен от това, което правеше. Но вече не можеше да не го прави. Беше изгубил разсъдъка си, докато се бореше с призраците от миналото, но не бе в състояние да се спре в тази война, защото щом се опиташе да спре, разсъдъкът му се връщаше и ужасът от извършеното ставаше непоносимо болезнен. Единственият начин да забрави тази болка бе завръщането към старата, вече притъпена — тя беше малко полека за понасяне. Връщането към старата болка пробуждаше жаждата за война, която замъгляваше разума му, и всичко започваше отначало.

След това, което се случи със семейството му, той заряза заниманията си със своята любима наука. Теоретичните изследвания в областта на социалната психология започнаха да му се струват скучни и безсмислени, те се опитваха да описват в обобщен вид мислите и чувствата на усреднени, непознати нему хора, докато той се интересуваше само от собствените си чувства. Тези чувства пораждаха мисли, които го плашеха, но от които той не можеше да се избави. Опита да се откъсне от държавната работа, като се позова на възрастта си — шейсет и една години, би могъл и да се пенсионира, но като видя откровено недоумяващите погледи на колегите си, се разколеба. Така де, какъв пенсионер можеше да бъде! Изглеждаше, дай боже всекиму, с десетина години по-млад от възрастта си — проличаваше си значителното старание, положено навремето, за да не се състари твърде бързо, защото имаше млада и красива съпруга. И до последно бе пропъждал от съзнанието си мисълта, че не й е нужен като мъж. Знаеше, че не й е нужен, знаеше, че тя с гнусливо неудоволствие търпи неговите ежемесечни посещения в Питер, но въпреки това я обичаше и се надяваше. Така че се стараеше да се бори с възрастта, доколкото можеше. Спортуваше заедно със сина си, правеше с момчето дълги разходки пеш извън града, отказа цигарите, използваше само най-добрите средства за бръснене, за да не пресушава кожата си и да я опази от преждевременни бръчки. И макар че след трагедията престана да се занимава със себе си, все още изглеждаше великолепно. Шувалов нямаше и някакви особени болежки, които да му пречат да работи със седмици и месеци. Да, колегите му явно не разбраха порива му да изостави научната работа и той остана. Не от мекушавост, не защото не устоя пред общественото мнение — тъкмо той, специалистът в областта на социалната психология, знаеше за общественото мнение всичко и дори повече от всичко. Но Виктор Петрович реши да не извършва постъпки, които биха изглеждали абсолютно нелогични и неразбираеми — и затова подозрителни. Не му трябваха никакви подозрения. Той се готвеше за своята война.

Той обаче не можа да преодолее липсата на интерес към съвсем доскоро любимата си наука, затова се прехвърли в друг факултет, където психологията не беше профилен предмет и се изучаваше само повърхностно, азбучно. Това му позволяваше да не се задълбочава в най-новите теоретични разработки и му даваше възможност да „пътува“ със стария си багаж без допълнителни усилия, за които вече нямаше нито желание, нито сили.

Изостави и живописта. Непосредствено след трагедията й се отдаде изцяло, като се стараеше да излее върху платното болката и отчаянието, които го изгаряха, но критиците не приеха тези картини и не ги разбраха, заявиха, че в тях няма нищо от предишния самобитен Шувалов, но пък явно личи неумело подражание на Бош. Донякъде бяха прави, та нали предишния Шувалов вече го нямаше, той умря заедно със семейството си, а вместо него остана съвсем друг човек, с друга душа и други страдания. Бош наистина беше негов любим художник и само когато гледаше картините му, Виктор Петрович ясно осъзнаваше цялата мерзост и греховност на земното човешко битие. Останалата живопис, засягаща темата за греха, му изглеждаше много по-малко изразителна и не му правеше такова силно впечатление.

Той не започна да работи над себе си в опити да върне на платната си предишната самобитност. Старите, нарисувани преди трагедията картини все още се продаваха и това беше съществена материална помощ, а нови картини той вече не рисуваше, само понякога — така, за душата, но не ги показваше на никого, камо ли да ги представя в изложби.

Целият му живот сега бе насочен към войната, която той водеше сам със себе си и с царящите в душата му болка и омраза.

Днес нямаше лекции, можеше да не ходи в университета, затова Шувалов стана по-късно. Настроението му беше мрачно, както и всеки ден през последните години. Виктор Петровия погледна през прозореца — времето беше отвратително, валеше дъжд, пристъпите на вятъра безжалостно шибаха оголените и затова изглеждащи беззащитни тънки клони на дърветата. Не му се излизаше и той реши да се захване с чистене. Набързо закуси и облече стария анцуг, с който бе излизал със сина си за сутрешното тичане, когато момчето беше на десет-единайсет, и се навъси от станалата обичайна, но въпреки това непоносима болка. Каквото и да правеше, до каквото и да се докосваше, той винаги си спомняше за сина си.

Когато разтреби навсякъде, Шувалов се въоръжи с влажна кърпа и се захвана с праха. Извади стълбата и започна от рафтовете с книги. Виктор Петровия знаеше от опит, че грижата за книгите винаги се превръща в неконтролируемо четене, защото, като видеше на корицата отдавна забравено заглавие, не можеше да се удържи, започваше да прелиства страниците и когато очите му се спираха на нещо любопитно, той вече не можеше да спре и започваше да чете наред, седнал на горното стъпало на стълбата. Така стана и днес. Той седеше прегърбен на неудобната стълба, когато на вратата се позвъни.

На прага стоеше висок младеж с милиционерска униформа с капитански пагони на раменете, която му стоеше много добре.

— Виктор Петровия Шувалов? — строго попита той, като надникна в бележник.

Шувалов се сепна, но само за миг. „Не може да бъде“ — каза си мислено и това го успокои.

— Аз съм. На какво дължа…

— Казвам се Доценко, аз съм вашият нов участъков милиционер — лъчезарно се усмихна гостенинът. — Може ли? Няма да ви бавя много.

Шувалов се отдръпна и го пусна да влезе.

— Моля.

Капитанът дълго и грижливо избърсва краката си в килимчето в антрето, от което Виктор Петровия си направи извод, че участъковият не смята да се ограничи с кратък разговор на входната врата. Така се и оказа. След като се убеди, че мокрите му обуща не оставят кални следи, Доценко влезе в хола.

— Обикалям тук, запознавам се с хората — поясни той, след като се настани до масата и отвори бележника си. — Междувременно изпълнявам и поръчение. Вие, Виктор Петрович, сам ли живеете?

— Сам — потвърди Шувалов, като реши да бъде немногословен.

— Имате ли оплаквания от съседите? Някакви викове, скандали, сбивания и подобни неща?

— Не, не е имало нищо такова. Съседите ми са добри.

— Може би им идват някакви подозрителни гости?

— Не съм забелязвал.

— Добре, значи всичко е наред. Сега ето какво… — Участъковият се посмути. — Тук наблизо вчера е имало нападение, опит за обир, на съседната улица. Свидетели са видели, че престъпниците са се затичали през вашия двор. Има основания да смятаме, че някъде тук те са изхвърлили оръжието. Когато са ги задържали, не са намерили у тях пистолет, а всички свидетели на нападението твърдят, че са имали. Нали знаете как се случва често…

Капитанът смутено се окашля и прелисти бележника си.

— Човек намира оръжие и си го занася вкъщи. Можем да го разберем, нали той не знае, че това е пистолет, с който е извършено нападение, смята, че някой просто го е изпуснал, изгубил го е. И си го присвоява. Най-често хлапетии го правят. Случайно вие да сте чували някое от съседските момчета да е намирало оръжие?

Шувалов поклати глава отрицателно:

— Не съм чувал.

— Може би ваши съседи са говорили за това?

— Повтарям: не съм чувал.

— А вие самият? Такова де… не сте ли намирали?

Виктор Петрович ясно разбираше колко неловко се чувства капитанът и това откровено го развесели. Дори се разпусна за една по-дълга тирада:

— Не, младежо, никакъв пистолет не съм намирал. Ще ви кажа и нещо повече: ако бях намерил, щях да проявя достатъчно разум да не си го отнасям вкъщи, а да го предам в милицията. Задоволих ли любопитството ви? Моля да ме извините, имам още много работа. Ако сме свършили…

Капитанът скочи и започна непохватно да напъхва бележника си в папката.

— Да, да, извинявайте. Вече си тръгвам. А вас, Виктор Петрович, ще ви помоля за нещо. Ако случайно чуете за нещо подобно, бъдете така добър да ни се обадите.

— Ще бъда — кимна Шувалов.

Гостенинът бързо огледа стаята и това не хареса на Шувалов. Очите на младежа бяха студени и зорки, никак не се съчетаваха с неговата непохватност и простоватост. Дощя му се участъковият по-бързо да си тръгне, но той като напук спря поглед и се заплесна по окачените на стената портрети, рисувани от самия Шувалов.

— Красиви картини — заяви Доценко.

Тези думи подразниха Шувалов. Нима за картини може да се каже „красиви“? Красиви били! Какво ли разбира тоя галош! Картината не трябва да бъде красива, тя трябва да бъде правдива и да въздейства. Нима „Изглед от Толедо“ на Ел Греко е красива? Но тя така омагьосва, че не можеш да откъснеш очи от нея.

— Кой е нарисуван на тях? — полюбопитства капитанът. — Ето това момче — кое е?

— Това е моят син — сдържано отговори Шувалов.

— А той не живее ли с вас?

— Не.

Беше болезнено да говори за сина си и Шувалов мечтаеше само как по-бързо ще затръшне вратата след натрапчивия посетител. Но Доценко явно не усети настроението му, защото сега заразглежда портрета на дъщеря му.

— А тя коя е?

— Дъщеря ми.

— И тя ли не живее с вас?

— Тя е вече голяма — неопределено каза Виктор Петрович. — Другарю капитан, много бързам, затова, ако нямате повече въпроси…

— Извинете, извинете — разбърза се участъковият.

След като затвори вратата след него, Шувалов видя как капитанът отново извади бележника си, устреми се към вратата на съседите по площадка и натисна звънеца. Виктор Петрович заключи и се върна при стълбата, като се мъчеше да се отърве от неприятното чувство, което му бе останало след посещението на участъковия. Вече беше загубил интерес към книгата, която бе прелиствал преди идването на капитана. Шувалов я върна на мястото й и отново хвана парцала, но мислено отново и отново се връщаше към симпатичния млад милиционер. Защо му беше толкова неприятно? Откъде дойде това тревожно чувство? Сигурно защото участъковият неволно докосна болезнената му рана. Попита за сина му…

За сина му ли? Той дойде с бележник, в който бяха написани адресите и имената на хората, живеещи в неговия участък. Откъде ги е взел? Ясно откъде — или ги е получил от предишния участъков, или ги е взел от паспортната служба. Но нали във всички документи е посочено, че Евгений Викторович Шувалов, роден през 1978 година, е отписан от местожителството си поради смърт.

Виктор Петрович бавно слезе по стълбата, усещайки как краката му предателски треперят. Приседна на дивана и се постара да се съсредоточи. „Този не е участъков. За друго беше дошъл… Но как? Как е могло да се случи? Не, това не би могло да се случи, защото не е възможно да се случи“.

Внезапно слабостта му отмина, главата му се проясни, Шувалов се успокои. Разбира се, че не е възможно. Но може да има и друго. В жилището му има картини. Вярно, не са на Рембранд или Ван Гог, не могат да се продадат на търговете на „Кристис“ и „Сотбис“, но при всяко положение са произведения на признати съвременни руски живописци — не само на самия Шувалов, а и на други, къде-къде по-известни и мастити, които са му подарявали платната си в знак на приятелство и уважение. Някой е насочил престъпници към неговото жилище, а под формата на участъков е дошъл един от тях. Нищо, сега ще изясним тази работа.

Виктор Петрович посегна към телефонната слушалка и набра 02.

— Милиция, кажете — чу се равен женски глас.

— Ако обичате, свържете ме със служба „Справки“ — помоли Шувалов.

— Един момент.

След известно време прозвуча друг глас, също такъв механичен:

— Служба „Справки“.

— Ако обичате, дайте ми телефона на дежурната част на районния отдел на милицията „Царицино“.

— Запишете…

След няколко секунди Шувалов вече разговаряше с дежурния.

— Капитан Доценко ли? — повтори името дежурният. — Ние нямаме такъв служител.

— Това е новият ни участъков — взе да обяснява Виктор Петрович, злорадствайки вътрешно, — обслужва улица „Деловая“. Може би вие не знаете?

— Сега ще проверя — обеща дежурният.

Шувалов чуваше приглушени гласове, но не можеше да различи думите. Знае ли човек, може пък наистина да е бил новият участъков и в неговото посещение няма нищо опасно, най-обикновена обиколка на територията. Виктор Петрович живееше в тази сграда вече двайсетина години, през това време се бяха сменили поне седем участъкови милиционери и някои от тях бяха посещавали дома му именно така. Тогава би могъл да се успокои и да забрави страховете си.

— Ало, чувате ли ме? — отново се разнесе гласът на дежурния. — Ние нямаме такъв служител. Вашата територия се обслужва от старши лейтенант Резвих.

Той благодари и затвори телефона. Значи е бил престъпник, оглеждал е обстановката. Трябва да предупреди съседите за всеки случай. Знае ли човек, може престъпниците да не се интересуват от неговите картини, а от имуществото в другите апартаменти.

Виктор Петрович се преоблече, смени анцуга с дънки и тънък пуловер. Освен него, на етажа живееха още три семейства, трябваше да поговори с всички. Само че беше добре да изчака този мним участъков да излезе от техния вход. Можеше вече да го няма в сградата, но можеше и още да стои у някой съсед.

„Да не бързаме — благоразумно реши Шувалов, — при едно непредпазливо действие може да си спечеля неприятности, тоя тип може да има оръжие. Но все пак какви глупаци са тези бандити! Толкова грубо работят! Хайде добре, аз съм човек зает, учен и да речем, доверчив, не му поисках документи. Ами ако бях поискал? Какво щеше да ми покаже? Пистолет в зъбите вместо удостоверение? Но не, едва ли, днешните бандити са станали по-благоразумни. Вярно, има и някои по-прости, действат със сила, нагло, но пък такива не правят предварително разузнаване, не им достига нито търпение, нито мозък за това. А пък ако се заемат с нещата сериозно, се снабдяват и с документи. Вероятно той все пак е имал някакъв документ. И все пак е странно… Ако е имал документ, защо не ми го показа по собствена инициатива? Това щеше да укрепи позициите му. А той разглеждаше картините. Не, изглежда, че все пак именно моето жилище е било целта му, моите картини“.

Той бавно изпи чая, изяде сандвича си и помисли, че май вече може да отиде у съседите. Шувалов реши първо да посети апартамента, на чийто звънец пред очите му преди час бе позвънил мнимият участъков. Отвори му едър младеж, синът на съседите, който тия дни се бе върнал от казармата.

— От милицията ли? Да, дойде един. Защо?

— Попита ли те за някакво оръжие?

— За какво оръжие? — учуди се момчето. — За винтовката на баща ми ли? Не, не ме е питал. При нас всичко е законно, тате има разрешение и ловен билет.

— Не за винтовка, а за пистолет, захвърлен от престъпници в нашия двор. Наистина ли не попита?

Младежът учудено погледна Шувалов.

— Неее — проточи той слисано, — не е говорил за пистолет. Най-вече ме разпитваше за вас.

— За мен?!

Виктор Петрович се стараеше да запази самообладание, та нали всъщност беше готов за това, за кого другиго да пита един престъпник, който проучва обстановката, ако не за него.

— Ами да. За вас. С кого живеете, кой идва у вас, кога сте си вкъщи… такива работи.

— Ясно. И какво друго питаше?

— Ами… такова… — Момчето се изчерви. — Как сте с парите, нашироко ли живеете или така, скромно.

— И ти какво каза?

— Че какво можех да кажа? Казах, че не знам. Две години бях в казармата, току-що се върнах, не съм се огледал още. Казах му: По-добре попитайте старите, ще се приберат довечера.

— Добре — кимна Виктор Петрович. — Съмнявам се, че този тип ще се върне да говори с родителите ти, но за всеки случай имай предвид, че той не е от милицията. Това е бандит, който е дошъл на разузнаване, бандата му се кани да обере жилището ми. Затова си отваряй очите. Ако го видиш до моята врата, веднага викай милиция. И не само него, а всеки подозрителен човек. Разбра ли?

— Разбрах, чичо Витя — послушно като малко дете отговори синът на съседите.

След това той посети отсрещния апартамент. Там живееше относително успял предприемач, който печелеше достатъчно, за да може съпругата му с двете си висши образования да си стои вкъщи и да отглежда трите им деца. Тя беше симпатична жена, толкова спокойна и уравновесена, че би било немислимо човек да си представи тя да повиши тон на някого. Шувалов я харесваше, естествено чисто по съседски — и трите деца се бяха родили, когато съпрузите живееха вече тук, в тази сграда, и през последните десет години Виктор Петрович много пъти беше й помагал да вкарва в тесния асансьор или да качва по стълбището във входа количката с поредното бебе.

— Виктор Петрович? — учудено възкликна тя, когато видя Шувалов. — Аз пък мислех, че сте на работа. Мислех да дойда у вас довечера.

— Случило ли се е нещо? — разтревожи се Шувалов.

— Още не знам, но исках да ви кажа. Идваха от милицията и питаха за вас. Не знаете ли защо?

— Анечка, вие сигурно имате предвид фалшивия участъков? Вече знам, че е обикалял апартаментите. Дойде и при мен. Всъщност исках да ви предупредя…

— Защо сте решили, че е участъков? — прекъсна го съседката. — Изобщо не е участъков.

— Знам, знам, не се вълнувайте — постара се да я успокои Шувалов. — Тъкмо за това исках да ви предупредя: че не е участъков, а бандит. Вероятно скоро ще се опитат да оберат моя апартамент, та исках да ви кажа да внимавате.

Ана се разсмя звънливо и весело.

— Какво говорите, Виктор Петрович, какъв бандит е той! Прелестно момче, капитан от милицията. Много интелигентен.

Шувалов започна да губи търпение. Уравновесеността и спокойствието несъмнено са прекрасни качества, но не до степен, граничеща със затъпяване и безогледна доверчивост.

— Ана, повтарям ви още веднъж: той не е симпатичен интелигентен младеж и не е капитан от милицията, а бандит, когото неговите приятели са изпратили на разузнаване. Готвят се да оберат жилището ми. Аз смятам да съобщя това в нашия милиционерски участък, но не се надявам много на тях, нали знаете как работят сега милиционерите — нищо не ги интересува. Затова смятам за свой дълг да предупредя съседите, че на нашия етаж всеки момент може да се озоват въоръжени престъпници и трябва да проявяваме бдителност. А това се отнася най-вече за вас, защото се грижите за три малки деца. Аня, моля ви да приемете думите ми с нужната сериозност.

Тя го гледаше с откровено недоумение и продължаваше да се усмихва.

— Виктор Петрович, защо го наричате участъков! Ами той не е участъков. Нашият участъков е Саша Резвих, аз прекрасно го познавам.

— Той ми се представи като нашия нов участъков, но не ми показа документи. А тъй като знам, че нашият район се обслужва от старши лейтенант Резвих, аз наричам този самозванец бандит. Разбрахте ли ме сега?

— Разбрах ви… Ама той не ви ли показа документи?

— Там е работата. Между другото, как се представи на вас?

— Капитан Доценко, Московски криминален отдел. Затова се учудих, че го нарекохте участъков.

— Ето виждате ли, тези бандити предвиждат всичко. Направили са справка и са знаели, че лично вие добре се познавате с нашия участъков, затова са измислили за вас друга легенда, престорили са се на хора от „Петровка“. Разбирате ли сега колко са опасни?

— Но аз видях удостоверението му.

— Нима? — Той скептично вдигна вежди. — И какво пишеше в него?

— Капитан Михаил Александрович Доценко, на длъжност оперативен пълномощник в отдела за криминални разследвания при Главното управление на вътрешните работи на град Москва. Запомних и номера на удостоверението, датата на издаването и срока на валидност. Снимката определено беше негова, гледах внимателно. Защо се учудвате, Виктор Петрович? Мъжът ми строго ме е инструктирал за такива случаи, нали знаете как бандитите тормозят предприемачите, постоянно трябва да бъдем нащрек. Мъжът ми каза, че ако идват служители на милицията, трябва непременно да запомням всички данни от техните документи, защото те най-често са истински, но просто някои милиционери, освен основната си служба, работят и за мафията. Ето — подаде тя на Шувалов квадратно розово листче, — записах ги за вас.

Шувалов слушаше последните й думи сякаш отдалеч. За няколко секунди той изгуби способността си да чува и съобразява и с големи усилия успя да се овладее.

— Да, да, благодаря — промърмори той. — Просто умът ми не побира какво може да иска от мен отделът за криминални разследвания.

Разбира се, кривеше си душата. И знаеше, че Ана прекрасно разбира това. Тогава, преди четири години, когато го подозираха в търговия с наркотици, те със сигурност бяха разпитвали всички съседи, за да разберат не идват ли при него подозрителни типове и дали той не държи нещо особено в жилището си, не носи ли със себе си някакъв багаж, когато се прибира от Петербург… и други такива неща. Подробностите от произшествия като това с неговото семейство трудно се запазват в тайна — дори те да се случат в друг град, — така че Ана определено беше в течение. Значи пак са разровили старите дела, пак се опитват да го свържат с този отвратителен бизнес. Абе да правят каквото искат, да работят, нали затова им плащат. Но ако отново са се лепнали за него, може случайно да го проследят. Което вече е лошо.

Или все пак причината за техния интерес към него не е тази? Не, не и не, това не може да бъде. Никой никога няма да научи какво прави той. Ченгетата не могат да хванат следите му. Значи това са старите истории, свързани с жена му и дъщеря му. И този капитан неслучайно се заинтересува от портретите на сина му и дъщеря му. В стаята има още дузина портрети, а той попита само за тези, сякаш другите не съществуват. Прекрасно знае всичко, просто е глуповат и неопитен и не успя да скрие своята осведоменост.

Но за всеки случай той трябва да се застрахова. Ако са възобновили разследването, може всеки момент да нахълтат в дома му за обиск, та за пореден път да се опитат да намерят наркотици, каквито той никога не е имал. Трябва да вземе спешни мерки. Най-важното — да се отърве от пистолета.

Виктор Петрович бързо се облече, сложи оръжието в дипломатическото куфарче и излезе. Добре че навреме се сети, вслуша се в интуицията си. Участъков! Направо се излагат! Нашата милиция за нищо не я бива, нищо не е научила, работят като бездарни актьори в провинциален театър. Глупав капитан — на него наприказва, че бил участъков, а в съседния апартамент дори го е домързяло да се престори, че се интересува от някакво оръжие, уж изхвърлено от престъпници, веднага е почнал да разпитва за Шувалов, хем и истинско удостоверение е показал. На какво е разчитал, интересно? Ако беше умен, предварително щеше да проучи нещата и щеше да знае, че от четирите апартамента на този етаж в три семействата живеят много отдавна, със сигурност се познават и веднага ще информират Виктор Петрович, независимо, че са дали обещания да мълчат. Той обаче е тръгнал да работи несериозно — типично руска черта. Е, нека сега жъне плодовете на безгрижието си. Човек не бива да смята, че е по-умен от другите, това е голям грях. Или ако се изразим не толкова помпозно — просто голяма грешка. Браво на Шувалов, бързо се ориентира: докато те се мотаят и се готвят за обиск, той ще изхвърли пистолета в някой водоем някъде извън града, пък нека го търсят.

Потънал в тези мисли, Шувалов се качи в колата и машинално си каза, че ще има да чака до второ пришествие обезщетението от госпожичката на име Селуянова. Като потисна първия си порив да отиде някъде наблизо, при Царицинските или Борисовските езера, той пое към Околовръстното и свърна към село Беседи. По моста през Москва река Шувалов напусна Околовръстното и пое по пътя към Литкарин. По този път, доколкото знаеше, имаше няколко места, където би могъл с колата да се доближи до самата река.

Когато се озова извън града, Виктор Петровия съвсем се успокои. Така му действаше природата, независимо от сезона. Щом изчезнеха потискащите го от двете страни на пътя каменни сгради, сякаш самата благодат го обгръщаше. С всеки километър, отдалечаващ го от огромния мегаполис, напрежението го напускаше, дори ръцете му, обикновено ледени, се стопляха. Когато видя удобно за осъществяването на замисъла си място, Шувалов дори не намали — там беше пълно с народ, две семейства с дечица се бяха разположили очевидно за пикник. Продължителните есенни дъждове бяха превърнали почвата в дълбоко кално тресавище и на Шувалов не му се искаше да ходи дълго пеш, така че търсеше място, където пътят минава максимално близо до вода. Като се наруга мислено, задето се бе обул неподходящо — с обувки, а не с ботушите за риболов, той продължи напред. „Всъщност защо точно във вода? — хрумна му по едно време. — Какво съм се вманиачил по тази вода? От гледане на много филми тръгнах по отъпкания път… Наоколо са такива гори, че танк да скриеш — няма да го намерят, камо ли пистолет. Глупак, да бях обул ботушите, за да вляза в гората. С обувките не може, а по края на гората е опасно, движението по шосето е интензивно, минават много коли и непременно някой ще види, ако започна да заравям пистолета. Ще трябва да търся вода“.

След известно време разбра колко необмислено е решението му. Там, където пътят се доближаваше до реката и където му беше удобно да хвърли пистолета, от минаващите автомобили биха могли да го видят не по-зле, отколкото ако се захванеше да заравя пистолета в края на гората. Трябваше да зареже тази идея, да прежали обувките си и без да се притеснява, че ще затъне в калта до глезени, да влезе навътре в гората. Между другото, можеше и да не се отървава от пистолета, а просто временно да го скрие, да полежи някъде до по-добри времена. Опасността ще отмине, всичко ще се успокои и тогава той ще може да си го вземе. А от водата трудно ще го извади.

Като намери подходящо място, Шувалов спря до канавката, блокира волана и скоростния лост, премести пистолета от куфарчето в джоба си, заключи колата и направи няколко крачки към гората. И в същата секунда чу зад гърба си изскърцване на спирачки. Обърна се и разбра всичко. От две спрели коли към него тичаха петима души, двама от които той познаваше. Единият беше мъжът на оная глупачка Селуянова, дето го беше засякла на кръстовището. Вторият — онзи „участъков“ отпреди малко, капитан Доценко. Така значи… И онова пътнотранспортно произшествие не е било случайно. Какво пък, не му провървя. Макар да беше сигурен, че това никога няма да се случи.

— Сам ли ще ни дадете оръжието, или ще ни карате да ви обискираме? — попита мъжът на Селуянова.

Шувалов мълчаливо извади пистолета от джоба си и го хвърли на земята.

— Благодаря — учтиво му каза Доценко, като се наведе и взе оръжието, — ненапразно сме разчитали на вашето благоразумие.

— Не знам на какво сте разчитали — процеди Шувалов през зъби, когато закопчаха белезниците на ръцете му, — но ако пак търсите наркотици в дома ми, ще си похабите времето напразно. А вие, Михаил Александрович, сте лош служител и лош актьор. Веднага схванах, че ме мамите.

— Това е добре — весело се усмихна в отговор Доценко, — тъкмо на това разчитахме. Вие схванахте несръчната ми измама, притеснихте се, уплашихте се и решихте да се отървете от оръжието. Нашата цел беше да го изнесете от къщи.

— Защо, обиските вече не са ли на мода? — ехидно запита Шувалов. — Доколкото си спомням, преди четири години претърсихте из основи и двата ми апартамента, и двете ателиета, и то по няколко пъти.

— Не сме ги претърсвали ние — обади се мъжът на Селуянова, като натърти на думата „ние“. — Да се качим в колата, Виктор Петрович.

— Е, значи са били други — какво значение има, все сте милиция. Една стока сте.

Той се стараеше да възстанови способността си да мисли логично. Намериха оръжието — това, разбира се, беше лошо. Но той ще настоява, че е намерил пистолета едва днес. Или вчера. Няма да лъже, че се е канил да го предаде в милицията: днес никой не вярва на такива лъжи — не, ще постъпи по-умно. Да, смятал е да присвои пистолета. Да, няма разрешение да притежава пистолет. Е, съдете ме за това. За пръв път ме привличат под наказателна отговорност, досега не съм се замесвал в нищо осъдително, уважаван човек съм, учен, живописец, с блестящи характеристики от работата си. За мен ще ходатайстват от университета и от Съюза на художниците. Всички ще се отнесат с разбиране към факта, че в нашето неспокойно време, когато бандитите са се разпасали, един човек е пожелал да има оръжие, за да се чувства защитен. А дето се е опитвал да скрие оръжието — това по никакъв начин не могат да го докажат. Слязъл е от колата, за да навлезе в гората да се изпикае, това е то. А пистолетът е бил в джоба му, защото нормален човек ще тръгне ли към гората сам и без оръжие? Та нали там зад всеки храст може да се крие някой маниак… С една дума, в неговия случай и дума не може да става за затвор. Добре че успя в момента на задържането да се овладее, не изпадна в паника, не се опита да избяга. Държа се като човек, който няма никаква вина, освен намереното вчера и непредадено в милицията оръжие. А ако го подозират и за нещо друго, в милицията бързо ще се оправят, така че няма защо да се тревожи. Хем и ще му се извинят за незаконното задържане.

А може и наистина да няма никаква вина? Може всичко, което се случи, да е било само страшен сън? Подозират го в търговия с наркотици, но той няма нищо общо с това. Задържаха го като наркотрафикант, но намериха само нерегистрирано оръжие. И нищо друго не е имало.