Александра Маринина
Седмата жертва (45)

Зарубин

Планът беше прост като описание, но далеч не лесен за изпълнение. Сергей Зарубин трябваше най-внимателно да проучи всички познати на Виктор Петрович Шувалов, докато на Миша Доценко бе възложено да намери максимално възможен брой хора от обкръжението на Валентин Казарян и Серафима Антоновна Фирсова. Тези два кръга трябваше да се пресекат някъде. Непременно трябваше. И тогава с цялата си пълнота и красота щеше да се очертае картината на връзката между двете серии убийства. Шувалов е наел човек, който да извършва престъпления от името на Шегаджията, този човек е още на свобода, напълно е възможно дори да не знае, че работодателят му е арестуван. В края на краищата дори Казарян, да не говорим за Надка Танцьорката и Лишея, може да е бил намерен случайно, но старицата Фирсова — в никакъв случай. Трудно е да се предположи, че някой злосторник обикаля улиците, заговаря хората и ги разпитва къде наблизо живеят самотни безпомощни бабички. А и със самата Фирсова, както излиза от думите на съседите, човек не може да се запознае просто така, в магазина или пред входа: Серафима Антоновна не е била доверчив човек. Човекът, който я е посетил, е трябвало да знае какво и как да й каже, за да го пусне тя в жилището си. Но най-важното — той е трябвало да знае при кого и къде да отиде. Това означава, че или Шувалов, или неговият наемник Шегаджията имат източник на информация, който им е предоставил сведения за Фирсова. Така че кръговете трябва непременно да се пресекат.

Така погледнато, кандидатурата на Ана Николаевна Фирсова, бивша снаха на Серафима Антоновна, изглеждаше твърде перспективна. Само че я се опитай да намериш жена с такова „рядко“ име и незнайно каква настояща фамилия — та нали Ана може след развода да си е върнала моминското име, а може и отново да се е омъжила и да е взела фамилията на мъжа си.

Търсенията, въпреки очакванията, се увенчаха с успех доста бързо — Ана Николаевна Фирсова не бе променила фамилното си име, макар да беше омъжена повторно. С това обаче всичко приключи, защото тя живееше в град Челябинск вече от дванайсет години, за последен път била видяла бившата си свекърва на погребението на бившия си съпруг, тоест преди петнайсет години. Била съкрушена от страшната смърт на Серафима Антоновна, не казала за нея лоша дума и при това изглеждала напълно искрена. Така поне казаха служителите от местната челябинска милиция, на които бе възложено да намерят и разпитат Фирсова. Би могло Ана Николаевна да остане под подозрение за някаква неприятна връзка с убиеца, но й задали въпрос, който веднага отхвърлил всички подозрения. Попитали Фирсова дали не знае коя жена на име Ана покойната може да е нарекла „кучката Нюрка“.

— Знам, разбира се — веднага отговорила Фирсова, — става дума за Ана Захаровна, тя живееше на първия етаж в същия блок. Свекърва ми я мразеше жестоко, впрочем Захаровна изпитваше същите чувства към нея.

— Някакъв конфликт ли са имали? По какъв въпрос?

— А, това не знам — поклатила глава Фирсова, — но, изглежда, беше нещо отдавнашно, още преди аз да вляза в семейството на Серафима. Откак имам спомени оттам, Серафима наричаше Ана Захаровна „кучката Нюрка“. При това двете общуваха постоянно — Серафима Антоновна се усмихваше на Ана Захаровна, ходеше й на гости, канеше я вкъщи, а зад гърба й… По-добре да не си спомням с какви думи я наричаше. Тежък характер имаше свекърва ми, какво да говорим.

След като получи сведенията от Челябинск, Зарубин хукна да търси Ана Захаровна. Тя вече не живееше в този блок, той го знаеше със сигурност, защото провери списъка, който му даде Миша Доценко. Може би е умряла? Но се оказа, че Ана Захаровна е жива и здрава, макар и на твърде преклонна възраст, и живее с децата и внуците си в просторна къща извън града, построена от нейния преуспяващ в бизнеса зет. Без да отлага, Сергей пое по Дмитровското шосе към Учинското водохранилище, където именно се намираше въпросната къща.

Ана Захаровна — жена с необятни размери и рядко жизнерадостна, седеше на остъклената веранда в широко меко кресло, увила раменете си с пъстър шал, бавно и с чувство редеше карти на масата.

— С пасианс ли се забавлявате? — попита Зарубин, след като се качи по стълбичките и застана на прага на отворената врата.

— Гледам си.

Ана Захаровна вдигна глава, примижа, бавно си свали очилата и веднага сложи на носа си други, които извади от скъп кожен калъф.

— Ами ти кой си? Познавам всички съседи. Затваряй вратата, че ще пуснеш вътре студа. Нали виждаш, тук електрическа печка гори.

Гласът й беше мек и кадифен, сякаш възрастта бе решила да се отрази изключително на фигурата и лицето й, като остави на мира всичко останало. Когато чу този глас, Зарубин се намръщи вътрешно. Беше се готвил за разговор с простодушна бабичка, която трудно се ориентира в настоящето, но пък помни добре далечното минало, а май се натъкна на душевно млада бивша актриса. С нищо друго, освен с театрално минало, не можеше да си обясни този запазен дивен глас. Ей че късмет! Творческата интелигенция беше далеч от профила на Серьожа, не умееше той да разговаря с такива.

— Аз съм от милицията, Ана Захаровна. Добър ден. Може ли да вляза? — учтиво каза той и затвори вратата след себе си, но остана на прага.

— Влизай. Какво така милицията се заинтересува от нас? Нещо с внуците ли? Или на любимото ми зетче нещо не е чиста работата? Казвай, не се притеснявай, аз отдавна съм готова за всичко, чета вестници, гледам телевизия.

— И какво казват по телевизията?

— Казват, че с честни пари къща като нашата не може да се построи. Ти как се казваш?

— Сергей. Всъщност съм старши лейтенант от милицията Зарубин, Сергей Кузмич.

— Майчице! — ахна Ана Захаровна. — Да не си момчето на Кузма Зарубин? Дядо ти Федосей ли го викаха?

Зарубин радостно си помисли, че май беше избързал да си прави изводи от говора — старицата беше точно каквато си я бе представял. Познаваше и дядо му, и баща му, така че разговорът сега щеше да тръгне по-лесно. Не, каквото и да приказват, и детективите понякога имат късмет.

— Защо „го викаха“? И сега още го викат Федосей Евграфович — усмихна се Сергей.

— Ама мигар е жив?

— Жив е — потвърди той — и се радва на добро здраве. Значи сте се познавали?

— Че как иначе! В нашия театър той отговаряше за декорите.

— В какъв театър?

Доколкото Сергей знаеше, дядо му никога не бе работил в театър, професията му беше стругар. Нима сега ще се разкрие грешка и ще се окаже, че нямат никакви общи познати с Ана Захаровна? Жалко! А разговорът беше започнал да се подрежда толкова добре… На всичкото отгоре се разбра, че тя все пак е работила в театър. Абе като не върви, не върви!

— Как в какъв театър? В самодейния. Ти гледал ли си филма „Музикална история“?

— Където играе Лемешев ли?

— За него, за него говоря. Е, в този филм се разправя за точно такъв театър. В онези времена беше модерно, всички се заплесваха по това — кой поставяше драми, кой комедии, кой опери. Твоят дядо Федосей отговаряше за декорите, това вече го казах, а аз пеех Графинята в „Дама пика“. Защо се смееш? Аз сега изглеждам такава, ама преди половин век цели сюрии мъже тичаха подире ми. Дядо ти впрочем, и той тичаше — хитро се усмихна Ана Захаровна. — Казвали ли са ти, че сега си точно копие на Федосей на млади години? И той беше такъв дребничък, чевръст, живичък. Водеше баща ти, Кузма, на нашите репетиции. Федосей много се ядосваше, че няма глас: и той мечтаеше да пее в спектакли, изобщо обичаше театъра, щом си изкараше смяната в завода — тичаше на репетиция. Доколкото си спомням, нито една не пропусна. Случвало се е водещи изпълнители да пропускат, но дядо ти — нито веднъж! Дори когато нямаше нужда от декори, ще дойде, ще седне в залата и — слуша ли, слуша. Знаеш ли, вика, Нюрочка, мечтая си синът ми Кузма да стане певец, да пее на оперна сцена като Шаляпин или Собинов. Е, та как е баща ти? Стана ли артист?

— Не — разсмя се Зарубин, — метнал се е на дядо, няма глас. Завършил е автотранспортния институт, инженер е.

— Ех, жалко — въздъхна Ана Захаровна, — красиво хлапе беше, спомням си го, ако беше станал артист, момичетата щяха да вехнат по него. Ама ти явно не си се метнал на него, а на дядо си — с това остро носле, дребничък… Впрочем това вече го казах. Е, та какво те води при мен, Сергей Кузмич?

— Спомняте ли си Серафима Антоновна Фирсова?

— Сима ли? Че как, помня я! Толкова години живяхме в един блок. Та какво за нея?

— Почина.

— Ох, тъй значи… — проточи старицата. — Какво пък, време й беше, дето се вика, да не е в първа младост. С три години по-голяма от мен беше, аз съм на осемдесет и пет, значи тя е била на осемдесет и осем. Добре де, Сима е починала, а милицията какво общо има с това?

— Ами не е починала сама. Убили са я.

Ана Захаровна бавно поклати глава и събра в колода картите от масата.

— Ясно. Намерила си е майстора Симка. Сто пъти съм я предупреждавала… Всичко ли са взели?

— В какъв смисъл „всичко“? — попита Зарубин и се напрегна като ловджийско куче. Изглежда, не бе дошъл тук напразно.

— Ами парите, дрънкулките, какво още имаше там… не знам точно.

— Че какви пари, Ана Захаровна, какво говорите! Тя е била бедна като църковна мишка, едва е свързвала двата края.

— На тебе пък как ти хрумна това?

— Та то се вижда. По всичко си личи. И съседите казват…

— А ти не им вярвай!

С тези думи Ана Захаровна тропна с юмрук по масата, и то доста силно — чак стъклата потрепериха. Въпреки възрастта, у нея бяха останали доста сили, пък и теглото й беше солидно.

— Не вярвай! — повтори тя вече по-спокойно. — Хората може всичко да говорят. Какво знаят те? Симка беше богата, само че стисната до безумие. От младини копейката на две цепеше, все избираше да купи най-евтиното. Тръгнеше ли за салам от магазина, преди това цял час пресмяташе колко грама трябва да купи, за колко сандвича, та — не дай си боже — да вземе повече. Знаеш ли, че изгони от къщи родния си син?

— Знам — кимна Сергей, — казаха ми, че го изгонила, защото пиянствал.

— Е, това вярно са ти го казали, само че не беше работата в самото пиянство, ами защото синът беше започнал да пилее наследственото си богатство. Ако само пиеше, Сима нямаше да го закача. Ама той посегна на парите й, това вече тя не можа да го понесе.

— Но откъде е имала пари, Ана Захаровна?

— Ами че Симка беше от търговски род. След революцията, щом замирисало на експроприация, баща й набързо продал собствеността си и я обърнал в бижута. Скрил ги добре, престорил се на средняк, пожертвал една шепа дрънкулки за болшевиките: ето значи, давам ви всичко, което имам, за изграждането на светлото бъдеще. Повярвали му, дори го назначили на някакъв пост, да управлява завод. Ама оная шепа била само капка в морето, останалото той заровил и го предал по наследство на любимата си щерка Симочка.

— Нищо не разбирам — отчаяно разпери ръце Зарубин. — Да имаш такова богатство и да живееш в нищета! Не ми се побира в ума. Може би е похарчила за нещо това наследство?

— Хайде де! — тросна се Ана Захаровна. — Похарчила го е, как пък не! Нали ти казвам, беше толкова стисната, че не можеш да си представиш. Нощем вади съкровищата си и ги разглежда, докосва ги едно по едно. Дори на сина си не казваше за наследството, страх я беше той да не се разприказва, а приятелчетата му да се съблазнят и да оберат жилището. Или някоя безсрамница да се полакоми за богатството. Симка бе направила из целия апартамент скривалища и беше изпокрила в тях бижутата. Синът й случайно открил едно скривалище, взел два пръстена, продал ги, пропил ги и тя се разбърза да го изсели, да го лиши от жилище като алкохолик, докато не е намерил останалото. Да беше чул как се вайкаше за тези пръстени! Че уж мъжът й подарил единия за сватбата, а другия — за раждането на сина й, че й били единственият спомен от него, пазела ги за черни дни. Лъжеше като дърта циганка, само и само синът й да не се сети, че някъде из апартамента има и друго. Това ставаше пред очите ми, затова говоря.

— А защо Серафима Антоновна ви е намразила? — попита Зарубин направо, като реши да мине без заобикалки.

— Че защо пък да ме обича? — отговори тя на въпроса с въпрос. — Нали знаех за наследството, та всеки ден й опявах да не се мъчи да мизерува, да продава малко по малко и да живее човешки. За кого пази всичко това? За кого го къта? Сама като кукувица, синът й умря, не й родиха внуци. Ще умре — и всичко ще отиде у държавата. А тя — не, та не, тези дрънкулки й топлеха душата, не можеше да се раздели с тях. Аз, Серьоженка, съм човек весел, винаги съм обичала да се шегувам, а и сега не се отказвам. Виках на Сима, че ако не започне да си харчи парите, ще й пратя бандити. То се знае, на шега й виках така. А тя, изглежда, повярва. Взе да страни от мен, после спря и да ми говори. С нея по-рано всеки ден пиехме чай по съседски — ту у мен, ту у нея, дори бяхме дружки като по-млади. А после — раз и край.

— Как мислите, дали някой, освен вас може да е знаел, че Фирсова има пари?

— Разбира се. Щото тя отначало и не криеше, че е богата. Дори се гордееше, казваше, че живее скромно, трепери над всяка копейка, за да се справя само със заплатата си, а от наследството няма да вземе нищо, всичко ще остане за внуците, та да споменават баба си Сима с добра дума. После постепенно взе да става предпазлива, да се страхува от крадци. А след това, което се случи със сина й, съвсем й се разхлопа дъската. У всеки срещнат виждаше враг, престана да общува с хората, никого не канеше вкъщи, а дойдеше ли някой, не го пускаше по-навътре от антрето. Колко пъти съм й говорила, че нали, престани, Сима, да се страхуваш от всички: онези, които знаеха за богатството ти, отдавна са забравили за това, толкова години се правиш на сиромахкиня, че никой не помни за твоите дрънкулки.

— И тя какво?

— А тя ще те погледне така, че да ти прилошее, ще присвие устни и вика: „Нали ти не си забравила, е, значи и другите, дето се интересуват, не са“. Така си говорехме, когато тя започна да страни от мен. Хем какви приятелки бяхме навремето!

— И един последен въпрос, Ана Захаровна: вие самата говорили ли сте на някого за богатството на Фирсова?

— Аз ли? Ха, че как! Още тогава, преди много години, съм казвала, че нашата Симка не е в ред, седи върху пари, а поминува с хляб и картофи. На всички разправях.

— А напоследък?

— На никого. Напоследък няма и с кого да си говоря за Симка. Децата и внуците ми не я познават, не им е интересно да слушат за съседката ми, а и на мен, честно казано, не ми е потрябвало да си спомням за нея. Сега повече обсъждаме новините: кой какво казал на еди-кого си в Думата, па кой фраснал еди-кого си по муцуната, па колко дават днес за долар…

— А в блока, където живеехте с Фирсова, има ли хора, които са знаели за наследството?

— Откъде да знам? — Старицата сви могъщите си рамене. — Мисля, че вече никой не остана, всички се изпопреместиха, старците измряха. В тоя блок ние се нанесохме през шейсет и осма, а някъде към осемдесет и пета ние със Сима, спомням си, пиехме чай и брояхме на пръсти кой още живее тук от предишните. Излезе, че освен нас и още двама, всички други са нови.

— А кои са тези двама — спомняте ли си?

— Спомням си, че как! Лебедеви и Стороженко.

Зарубин извади от джоба си бележник и надникна в списъка, който бе взел от Доценко. В него нямаше нито Лебедеви, нито Стороженко. Значи и те се бяха преместили. Какво пък, излиза, че ще трябва да се проверяват и познанствата на всички бивши обитатели на блока. Може някой още да не е забравил за богатството на старата Фирсова и тази информация да е стигнала до Шегаджията. Затова и не е оставил пари за погребение — понеже е знаел, че убитата не е бедна. Дааа, работа до гуша.

— Зададе ли си всички въпроси, Сергей Кузмич? — попита Ана Захаровна.

— Така мисля.

— Тогава хайде да пием чай. А може би си гладен? Сготвила съм, само да стопля яденето. Какво ще кажеш?

Зарубин си погледна часовника. Трябва да се обади на Олшански да обискират жилището на Фирсова, да се изясни има ли там скривалища с бижута, или са останали само скривалищата, или пък няма нищо такова, включително скривалища, а огромното наследство е само мит, измислен от самата Серафима Антоновна. Инак, че е гладен, гладен е, свечерява се, а през целия ден, освен сандвича сутринта, е пил само една чаша чай.

— Имате ли телефон?

— Върви там, в хола е.

— Тогава с ваше позволение ще се обадя в службата, а после с удоволствие ще хапна с вас.