Александра Маринина
Седмата жертва (37)

Каменская

Само изненади й липсваха сега! Хубаво е да си млад: когато още нямаш трийсет, каквото и да се случи, не те напуска увереността, че животът е прекрасен и ще остане такъв завинаги. А тя е вече на трийсет и осем и все по-често я спохождат съмнения в благополучното бъдеще. Само за данъците на Льошка като си помислиш! Нима наистина ще трябва да продадат колата? То на нея й е все едно, пътува с метрото, но за Льошка колата е спасение, без нея е за никъде.

Тя излезе от метрото на „Барикадная“ и след две минути се озова пред входа на зоологическата градина. Зарубин беше вече там и съсредоточено дъвчеше хотдог, отпивайки бира от кутийка.

— И каква е твоята изненада? — усмихна се Настя. — Ще ми покажеш маймунка, която е родила тигър ли?

— Нищо подобно — весело отговори той. — Ще ти покажа жива картина, озаглавена „Сватосването на хусаря“. Да вървим.

Той тръгна към улица „Красная Пресня“. Настя недоумяващо сви рамене и го последва. Кой знае защо, беше сигурна, че обещаната от Сергей изненада се намира именно в зоологическата градина. Излезе, че не е била права…

— Слушай, тайнствени ми друже, ако твоята изненада не се намира в клетка, защо ми определи среща пред входа на зоологическата градина?

— Ами така е по-романтично! — Той напъха в устата си последната хапка топло хлебче с кренвирш и шумно сръбна от бирата. — Но честно казано, просто се разхождах из зоологическата градина, докато те чаках.

— Връщане към детството, а? — присмехулно попита Настя.

— Глупости. „Към детството“ — заядливо я имитира Зарубин. — В зоологическата градина е събрана цялата световна мъдрост, ако искаш да знаеш. Законите на естествения подбор, на конкуренцията, на генетиката, на отглеждането на жизнеспособно потомство. И на политиката впрочем.

— Е, чак пък и на политиката — усъмни се тя. — Не се изсилвай.

— Вярно бе! Ето, ти сигурно сто пъти си чувала от разни праведници, че дори дивите зверове не убиват себеподобни, а несебеподобни убиват само когато са гладни, и само висшето същество, наречено „хомо сапиенс“, е способно на това.

— Чувала съм — съгласи се Настя. — И друго какво?

— Ами това, че уж най-благородните диви зверове, сиреч лъвовете, убиват себеподобни, и то в своето стадо. Млад лъв, който иска да стане водач, убива първо стария водач и после всички току-що родени негови лъвчета. И то не защото има нещо лично против тях, а изключително за да може на самките, лишени от рожбите си, да им секне млякото и отново да са готови за съешаване. За да утвърди лидерството си, младият лъв трябва възможно най-бързо да си направи колкото може повече деца. Ето такива нрави царят в дивата природа, а ние продължаваме да ахкаме, да се възхищаваме на нейната хармоничност и да проклинаме човечеството, което било измислило убийството.

— Сърцераздирателна история — съгласи се тя. — И ти значи ходиш в зоологическата градина, за да наблюдаваш лъвовете?

— И тях. Както и слоновете. Един психиатър веднъж ми разказа, че при хората се среща така нареченият епилептоиден психотип. По характер тези хора приличали на слоновете. Те били едни такива бавни, спретнати, прецизни, умеели да обичат предано, силно и за цял живот. Но били страшно злопаметни. И безмерно жестоки, ако ги ядосаш. Да ги докараш до такова състояние не било лесно, по принцип те били спокойни и уравновесени, но ако някой го направи — трябва направо да си плюе на петите. Епилептоидният тип ще гази и помита като разярен слон всички по пътя си. И трябва да мине много време, за да се успокои. И изобщо, Павловна, до която и клетка да спреш, непременно ще видиш типаж, какъвто си срещала в живота. Или поглеждаш звяра и изведнъж разбираш какъв тип трябва да е престъпникът, когото издирваш в момента. Добре де, всичко това е лирика. Да ти разкажа ли за Казарян, или вече толкова те ядосах, че нищо не искаш да слушаш?

— Ядосах се — потвърди Настя, — затова по-добре разказвай, че ще се ядосам още повече.

— Ох, уплаши ме — изписка Сергей с тъничко гласче. — Та значи така, Павловна. Валентин Казарян е имал някакъв гостенин вечерта преди убийството, при което този човек е бил негов личен гост, а не лагерно началство.

— Откъде знаеш? — прекъсна го Настя. — Факти или догадки?

— Догадки, но се доближават до факти. Казарян е имал една заветна консервена кутия, която окачвал на оградата, когато искал да каже на бездомниците, че не бива да идват в лагера. Обикновено я поставял, когато имал посещение от Москва — проверяващи или началници. Един ден преди убийството кутията била окачена и бездомниците отишли да нощуват у познат алкохолик. На другия ден следобед млад бездомник на име Биря се отбил в лагера, за да изпроси от Казарян кибрит. Кутията я нямало, момчето взело кибрит, а на поставения пряко въпрос за възможността за вечерно посещение не получило ясен отговор. Сиреч, ще видим. И нито дума, че вчера е довтасало началство да проверява лагера. Нито дума! А вечерта заветната кутия пак цъфнала на оградата. Аз се върнах в Москва, намерих въпросните началници и те потвърдиха, че през последните дни не са ходили в лагера.

— Излиза, че предната вечер някой го е посетил и е обещал да отиде и на следващата, но Казарян не е бил сигурен, че той ще дойде — каза Настя. — Затова ние с теб сега отиваме при бившата му жена: да попитаме дали някой от познатите им не се е интересувал как може да намери Валентин. А тя къде живее? Защото ме водиш нанякъде, а аз нямам представа накъде.

— Не бой се, Павловна, аз карам зле мотоциклет, обаче с краката се придвижвам добре, няма да се загубим. О! Ето на, сега завиваме надясно.

Те свърнаха по „Малая Грузинская“ и Зарубин леко забави крачка.

— Слушай, да действаме ли сме тръгнали, или си правим разходки? — дръпна го недоволно за ръкава Настя. — Май не бързаш много, младежо.

— Мадам Казарян, която днес носи фамилното име Островерхова, ще си бъде вкъщи чак в девет. В осем и половина взема сина си от басейна.

Настя се опита да овладее обзелото я раздразнение. Така де, защо се ядосва наистина? Разбира се, можеха да се срещнат не в осем, а в осем и половина, дори в девет без петнайсет. Можеха изобщо да не се срещат, тя да чуе разказа за заветната кутия на Казарян по телефона и да остави Серьожа да се оправя с Островерхова, да не е малък случайно. А тя, Настя, можеше да се прибере вкъщи. Можеше… Но защо? Защо така, както се получи, да е по-лошо от онова, което би могло да стане? Изобщо не е по-лошо. Тя цял час ще обикаля улиците, вярно, тук не е парк или гора, въздухът в центъра на Москва е мръсен, но това пак е по-добре, отколкото да седи в помещение и да пуши до безкрай. Освен това ще има възможност лично да поговори с бившата съпруга на Казарян и да й зададе въпросите, които сметне за нужно, вместо после да се ядосва и да упреква Серьожа, задето не се е сетил да попита или да си изясни нещо. И накрая всичко, което ще каже бившата съпруга, Настя ще научи веднага, а не утре сутринта. И това е плюс, дори голям плюс.

— А ето я и изненадата! — високо прошепна Зарубин.

— Къде е? — сепна се тя.

— Ами ето я, разтъркай си очите, Павловна! Пред теб е обещаното „Сватосване на хусаря“.

Настя се вкамени. На десетина метра пред нея стояха Миша Доценко с букет цветя и сияещата Ирочка. Явно тя току-що беше дошла, защото Миша й поднасяше цветята буквално пред очите на Настя и Зарубин. После Миша елегантно прихвана Ира под ръка и двамата се скриха зад врата, над която грееше надпис „Международен салон“.

— Охооо — проточи Настя. — А ти откъде научи, че ще бъдат тук?

Зарубин хитро намигна и измънка:

— Не обиждай, не съм толкова тъп. Един оперативен работник научава нещата откъде ли не. Обаче оцени Мишаня, Павловна. Ирина изненада всички ни с познанията си за живописта, така че той е решил да й покаже колко е печен, поканил я е на изложба на млади художници. Искаш ли да се приобщиш към прекрасното? Имаме още половин час…

— А, без мен — поклати отрицателно глава Настя, — друг път. Да не притесняваме младежта. По-добре ме заведи на някое място, където дават кафе и сандвичи. Ти сигурно си хапнал, а за мен не си помислил.

— Не съм — призна Сергей и се огледа. — Но къде да те заведа, подполковничке? На тази улица имаме Музея на Тимирязев, завода „Рассвет“, общежитието на консерваторията, изложбената зала, от която ти гордо се отказа… Остават, както се казва в приказките, два пътя: или да се върнем малко, там има хлебарница, или да прескочим до корейския ресторант на онази малка уличка „Волков“.

Настя помисли и избра хлебарницата.

— Аз пък мислех, че професорските съпруги предпочитат ресторантите — подхвърли Зарубин, докато я водеше към мястото, където тя можеше да си купи сладка кифла.

— Професорските съпруги в наше време трябва да живеят скромно, за да спестяват пари за плащане на данъци — горчиво се усмихна тя.

Кифлите се оказаха съвсем пресни и вкусни и това донякъде примири Настя с липсата на кафе. Те стигнаха бавно до високия блок на малката уличка „Зоологическая“ и точно в девет и пет позвъниха на вратата на апартамента, където живееше сега с новия си съпруг бившата съпруга на убития Валентин Казарян.