Александра Маринина
Седмата жертва (25)

Образцова

Постоянни посетители на котешки изложби бяха посъветвали Татяна и Стасов да се консултират с този млад човек.

— В никакъв случай не разчитайте на това, което ще ви кажат продавачите — казваха посетителите на котешките изложби, с които Татяна бе разговаряла. — Техният интерес е да продадат котенцата, така че няма да ви кажат и половината истина. Трябва да се съветвате със специалист, който не продава котки.

През предишните почивни дни те със съпруга й и Лиля ходиха на изложбата, за да купят малкото пухкаво съкровище, което си бе харесала Лиля, но отложиха покупката именно за да се посъветват със знаещи хора. Естествено въпросът не беше дали да купят коте или не, а каква порода да изберат. Лиля ужасно се разстрои, когато Стасов твърдо й заяви, че купуването на котето, което момиченцето вече смяташе за свое, временно няма да се състои. Татяна подкрепи мъжа си, макар че беше невъзможно да гледа пълните със сълзи очи на Лиля. Наложи се да й обещаят, че ще отидат на консултация през седмицата, така че още следващата събота отново да се върнат тук, на изложбата, и вече със сигурност да си излязат с топлото кълбенце в ръце.

Консултантът, чиито услуги хората толкова активно ги бяха съветвали да използват, се оказа младеж на около двайсет и пет години и отначало това накара Татяна да изпита известни съмнения. Те впрочем бързо се разсеяха, тъй като специалистът по котки се оказа наистина знаещ и умен, а най-важното — толкова приятно се усмихваше и толкова одобрително гледаше Лиля, че пробуди доверието дори у Татяна, която през дългите години следствена работа вече бе поизгубила способността си да вярва безогледно на непознати хора.

— Най-важният въпрос, на който трябва да си отговорите, е: за какво ви е нужна котката — каза той. — Хайде кажи, Лиля, за какво ти е тя на теб?

Наистина Татяна се учуди от така поставения въпрос, но само след петнайсет минути високо оцени консултанта. Единайсетгодишната Лиля, макар да беше много умна за възрастта си, също се стъписа и дълго не можа да схване какво се иска от нея. През следващите петнайсет минути ситуацията се изясни напълно: ако искаш домашният ти любимец да те обича и да ти е предан от все сърце, да се радва, щом те види, като на най-голямо щастие и да те ближе по бузата, когато си тъжен, трябва да си вземеш кученце, но същевременно да имаш предвид, че кучетата изискват много повече внимание, време и грижи от котките. Ако пък искаш да имаш край себе си живо същество, което не изисква да му отдаваш много сили и време, котката е именно това, което ти трябва, но от нейна страна не можеш да разчиташ на сърдечна привързаност — тя не е устроена така, няма открито да ти се радва и няма да тъгува, докато те няма наоколо. Ако пък човекът знае точно за какво му е нужна именно котка, отново изниква въпросът: защо? За съвместен живот или за развъждане и печелене на пари от продажба на потомството? Всяка порода има своя специфика и това, което е добре от гледна точка на печалбата, невинаги подхожда за комфортно съвместно съществуване — и обратното. Освен това трябва да се вземат предвид особеностите на характера на бъдещия стопанин и състоянието на здравето му, наличието на други животни в семейството и така нататък. Но до консултация относно избора на порода така и не се стигна, защото се разбра: на Лиля й е нужно именно кученце. Момичето живее с млада и много заета майка, чувства се самотно вкъщи, трябва му истински сърдечен приятел, топъл и открит, а не затворена, хладна и независима котка. Друг въпрос беше, че Маргарита, майката на Лиля и бивша съпруга на Стасов, не беше давала съгласието си за куче и не се знаеше дали ще го даде, но това наистина беше друг въпрос.

— Колко ви дължа за консултацията? — попита Татяна, когато разговорът приключи.

Младият фелинолог се усмихна обезоръжаващо.

— Не са ли ви казали? Аз не вземам пари за консултациите си, само храна за котки. Виждате ли колко имам?

— Той посочи с ръка стаята, из която ту лениво обикаляха, ту се разтичваха като бесни шест котки от различни породи. — Парите не стигат да ги изхранвам, кутия хубава консерва струва двайсет и седем рубли. Когато ми довеждат котка за лечение, тогава естествено вземам пари, но за обикновени съвети — не.

Наистина я бяха предупредили, че трябва да занесе храна, и Татяна извади от чантата си две кутии „Феликс“. В магазина й бяха казали, че храната с тази марка е най-добрата.

— Това достатъчно ли е?

— Благодаря — отново се усмихна консултантът. — Много ми помагате. А за кученцето си помислете, по всичко личи, че на вашата Лиля й е нужно куче. Котката ще я разочарова, няма да й даде приятелството, на което момиченцето разчита.

— Странен човек сте — каза Татяна, вече облечена и застанала до вратата.

— Защо? — учуди се младежът. — Защото мъжете трябва да се занимават с кучета, а котките са женска работа, така ли?

— Не, не затова. Смятах, че щом сте любител на котки, би трябвало всячески да агитирате хората да си вземат именно котки, а не да ги отказвате от това. А вие ги отказвате.

— Ами именно защото съм любител, както се изразихте, на котките — засмя се той. — Аз обичам не някакви конкретни животни, които в момента са при мен, а изобщо всички котки. И не ми е все едно как живеят те, в какви ръце попадат, какво става с тях. Разбирате ли? Аз не искам една котка, дори никога да не съм й виждал очите, да попадне при стопанин, който няма да я обича, който много скоро ще съжали, че я е взел в дома си. Такъв стопанин може в един прекрасен момент да я изхвърли на улицата или да я даде на първия срещнат. Котката ще страда. А нима тя е виновна, че не е оправдала надеждите му? Тя е такава, каквато е по природа, а човекът не е помислил за това, той не знае нищо за котките и смята, че си взема някаква разновидност на куче, само че малка, която не е толкова лакома и не изисква грижи, с която не е необходимо да се разхождаш два пъти дневно при всякакво време. И когато става ясно, че котката няма нищо общо с кучето, започват разочарованията и разните последствия: стига се дори до жестоко отношение или — както вече казах — до изхвърляне на улицата. И щом мога да предотвратя такава ситуация…

Той сви рамене и виновно се усмихна, сякаш се стесняваше от себе си.

Навън Татяна здраво държеше ръката на Лиля и по това колко трескаво момиченцето стискаше с пръсти дланта й, разбираше, че то е много огорчено.

— Не се разстройвай предварително, златната ми — ласкаво каза Татяна, — може майка ти да разреши да купим кученце.

Лиля завъртя глава и тихичко изхлипа.

— Аз не искам кученце, лельо Таня. Искам котенцето, онова кремавото със сивата муцунка, дето е на изложбата. То е такова… дори не знам как да го кажа… То е толкова миличко. Щом го взех в ръцете си, веднага го обикнах. И какво ще правя сега?

— Вариантите са само два — въздъхна Татяна, като се стараеше да не се разсмее, — или се отказваш от това котенце, или ти го купуваме, но трябва да си готова, че то няма да ти отговори със същата взаимност, която очакваш от него. В това няма нищо страшно, безброй хора изпитват не взаимна, а несподелена любов и понякога дори са щастливи. Вярно, много по-добре е любовта да е споделена. Но ти, злато мое, трябва да решиш сама, никой не може да го направи вместо теб.

Известно време Лиля мълча и обмисля чутото.

— Ами ако случайно стане такава… е, каквато искам аз? Та нали ще я обичам, тя не може да не усеща това, нали?

— Лиля, ти чу ли какво ти каза специалистът? Котката си е котка, с всичките си качества и особености. Тя никога няма да стане куче, ти нямаш право да искаш това от нея. Нали си спомняш поговорката, която баща ти обича да повтаря?

— За самолета ли?

— Именно. Дори най-добрият автомобил може да се движи само по земята, той никога няма да лети, защото е автомобил, а не самолет. И е глупаво човек да се сърди и ядосва по този повод.

Татяна осъзнаваше, че разговаря с детето така, сякаш Лиля е на поне двайсет години. Може би за единайсетгодишните човек трябва да избира друг стил и език на общуване, но Татяна знаеше със сигурност: колкото по-сложно е онова, което се опитваш да кажеш на детето, толкова по-голяма е вероятността то да се вслуша в думите ти и да се постарае да ги разбере. Рядко се срещат момиче или момче, които на единайсет години да не мечтаят по-скоро да пораснат, и ако човек разговаря с тях като с възрастни, те с всички сили ще се стараят да бъдат на ниво. И после, така беше тръгнало още от първия ден на познанството им с Лиля — през лятото на деветдесет и пета година, на един черноморски курорт. Татяна и Ирочка бяха наели стая у същата хазяйка, при която живееха Стасов и неговата осемгодишна дъщеря. Стасов дълго време изобщо не забелязваше Татяна, което не би могло да се каже за момиченцето. Лиля намери у леля Таня търпелив и разбиращ събеседник, разказваше на новата си позната за игрите, на които играят връстниците й, а тя слушаше внимателно и си записваше. По това време Татяна пишеше книга, в която присъстваха деца, и разказите на Лиля й помогнаха да придаде на текста очарование и непосредственост.

— При нас ли ще дойдеш за през нощта, или да те закарам при майка ти в Соколники? — попита Татяна, когато стигнаха до метрото.

— При вас. Трябва да разкажа всичко на татко и на леля Ира, може те да измислят нещо.

В гласа на Лиля звучеше такава надежда, че Татяна не се опита да спори. Какво можеха да я посъветват Стасов и Ира? Какъв съвет изобщо може да даде човек в такава ситуация? Никакъв. Трябва да се вземе решение, а дори за възрастен човек е трудно да вземе такова решение, камо ли за дете. Татяна погледна часовника си и разбра, че трябва да се обади на майката на Лиля и да я предупреди, че момичето ще нощува у тях, инак Маргарита ще започне да се тревожи и ще вдигне на Стасов поредния скандал. Извади от портмонето си картата за телефон и се огледа за автомат. Маргарита не вдигна, сигурно още не се беше прибрала. Нищо чудно, че Лиля иска да си вземе животинче — майка й се прибира късно, а на единайсет години човек се чувства толкова самотен вечер в пустия апартамент… Добре, сега Татяна ще заведе Лиля вкъщи и ще търси Маргарита вече оттам.

Вкъщи ги очакваше голяма компания. Освен мъжа й и племенницата й, там бяха Миша Доценко и Серьожа Зарубин. „Съветници — колкото щеш — помисли си Татяна. — Само че дали ще има полза от съветите им?“

— Танюша, вече имаме един проблем по-малко — радостно заяви Стасов още щом двете с Лиля прекрачиха прага. — Можеш вече да не се страхуваш от твоя откачен насилник.

— От Горшков ли? — ахна Татяна. — Да не би да са го заловили? Ау, браво на вас, невероятни сте!

— Не, не, Татяна Григоревна — намеси се Миша, — не сме го заловили, но изяснихме, че със сигурност не е той. И пръстовите отпечатъци не са негови, и почеркът. Но се появи един допълнителен проблем.

Татяна отново изпита страх. Господи, какво друго сега?

— Е, какво има? — попита на глас и недоволно си каза, че този глас предателски трепна. — Лиля, иди да си поиграеш с Гришенка, имаме си разговори между възрастни.

За нея не остана скрито, че Доценко, кой знае защо, се спогледа с Ирочка. Татяна леко си пое дъх. Изглежда, напразно се страхува, сега няма да й съобщят нищо лошо. Тези двамата явно проявяват взаимен интерес и сега избират удобна форма, за да й съобщят, че са решили да поживеят заедно или да заминат някъде за седмица, или нещо друго такова, лирично-романтично. Страхът я поотпусна и Татяна изведнъж почувства, че е ужасно гладна. Без да обръща внимание на проточилата се пауза, тя бързо отиде в кухнята.

— Таня, преоблечи се! — чу се уплашеният вик на Ирочка. — Къде в кухнята с хубавия костюм?

Татяна само махна с ръка и вече се бе приготвила да вдигне капака на тенджерата на котлона, когато Ирочка отчаяно я замоли:

— Поне си сложи престилката. И моля ти се, седни на масата, аз ще ти сервирам всичко.

— Е, та какъв проблем имате значи? — попита Татяна почти весело.

— Разбирате ли, Татяна Григоревна, фигурките, които са били намерени близо до труповете… Бош… Ирина Павловна си спомни… Гледахме в албума…

Думите стигаха до нея като през памук. Горшков? Какъв ти Горшков, по дяволите! Защо Горшков? Какво общо има тук Горшков? Идиотка, глупачка без мозък, колко време беше загубено нахалост. И защо тя не се сети веднага? Та то е очевидно…

Да, този тип явно е по-страшен от сексуалния психопат Александър Петрович Горшков. Горшков е жесток и безумен, но е глупав. А този е ярка, талантлива личност. С него няма да е лесно да се справят. Но кой би могъл да помисли, та нали минаха четири години, болката му би трябвало да е утихнала вече. Но не, не е утихнала. Той се е притаил и е изчаквал кога ще може да нанесе удара си. Изчакал е Татяна да се омъжи, да се премести в Москва, да си купи нов апартамент, да роди дете. Направил е всичко точно според класиката, по Пушкиновия „Изстрел“. Той винаги е обичал прозата на Пушкин.

И картините на Бош.