Александра Маринина
Седмата жертва (58)

Ирина

— Ако обичаш, повтори отново какво е пишело в бележките — помоли Ира.

— Защо? — учуди се Михаил.

— Хайде де, много те моля.

— И пак не разбирам. Ти какво, да не си следовател? Ириша, с теб смятахме да се заемем с толкова приятна работа, да се разходим из интересен магазин, да изберем подаръци, а ти разваляш всичко. Допреди малко два часа си говорихме за това със Серьожка, а сега и ти искаш…

— Моля те! — твърдо повтори Ира.

— Е, добре — предаде се Доценко.

Той извади бележника си, прелисти го и прочете текстовете на бележките, оставени от Шегаджията при труповете на Казарян, Фирсова и Ястребова.

— Доволна ли си сега? — сърдито попита той и прибра бележника.

— Благодаря — кратко отговори Ира.

— Сега ми обясни защо поиска това.

Обясни… Мигар тя може да обясни? Той ще й се присмее, ще я нарече доморасъл Шерлок Холмс или недоразвита мис Марпъл. Именно така я наричаха Стасов и Татяна, когато миналата зима даде воля на своите страхове и подозрения. Как се превиваха от смях! Вярно, честно казано, и самата Ира се смееше с тях.

Тогава наистина се получи забавна история. За зимно време денем беше твърде топло, температурите на въздуха се вдигнаха над нулата, а вкъщи отопляваха така, сякаш навън беше поне минус петдесет. В жилището не можеше да се диша, а в новите стъклопакети, кой знае защо, не бяха предвидени отдушници. Ира беше отворила широко прозореца в кухнята, където при включена печка бе просто невъзможно да се стои, и готвеше. Внезапно силни гласове откъм апартамента на съседа привлякоха вниманието й. Чуваше се добре, явно съседът, с когото Ира още не се познаваше, също не беше издържал жегата и бе отворил прозореца.

— Как смеете! — гърмеше мъжки глас. — Как може да сте толкова нагъл, че да ми предлагате такова нещо!

Отговори му друг глас, също мъжки, но не толкова звучен, така че Ира не можа да различи думите.

— Вън оттук!… Забранявам ви дори да мислите за това!… Мерзавец!

И отново в отговор потекоха нечии неразбираеми думи. После всичко утихна буквално за няколко секунди и изведнъж се чу грохот, сякаш тежко тяло се стовари на пода като безволев чувал. След още няколко секунди се затръшна врата и догът на съседа истерично се разлая.

Ира се притесни. Избърса набрашнените си ръце в престилката, внимателно открехна външната врата, погледна към стълбищната площадка и се вцепени от ужас. От вратата на съседа до вратата на асансьора се бяха проточили кървави следи. Кръвта беше прясна, незасъхнала. Сърцето й така се разтупка, че й пречеше да мисли. Какво се е случило? Да не са убили съседа? Или той е убил гостенина си, който е имал дързостта да му предложи нещо страшно? Или го е осакатил, но не смъртоносно?

Без да му мисли, Ира се втурна към вратата на съседния апартамент, като се стараеше да не стъпи върху кръв, и с всички сили натисна копчето на звънеца. Кучето продължаваше да лае, но никой не отвори. Тя продължи да звъни, като си мислеше, че може съседът да е само ранен, че той сега ще събере сили и ако не отвори, поне ще каже дали се нуждае от помощ. Поради силното лаене тя, колкото и да напрягаше слуха си, не можеше да разбере има ли в жилището някой, освен кучето. След десет минути безрезултатни опити Ира се върна вкъщи и в паниката си се обади най-напред на Татяна, после на Стасов, след това — за всеки случай — на Настя.

— Случи се нещо страшно! — задавяйки се, крещеше тя в телефонната слушалка. — Някой уби нашия съсед! Цялото ни стълбище е в кръв! Направете нещо.

Пръв дотича Стасов, неговата вносна кола се движеше по-бързо от вехтата жигула на Коротков, който предложи да закара Настя. Стасов остави Ира вкъщи и за всеки случай звънна на съседската врата. И за пълно негово изумление, вратата се отвори. Съседът застана пред него по стар анцуг, жив и здрав, с мокър парцал в ръцете.

— Вие за кръвта ли? — веднага попита той. — Сега ще измия стълбището, не се тревожете.

Ира не бе издържала, бе се промъкнала до входната врата и слушаше, затаила дъх.

— Аз не че се тревожа — отговори Стасов, като се постара незабелязано да проникне по-навътре в жилището на съседа и огледа наоколо, — но разбирате ли, човек може и да се разтревожи, когато от едно жилище се носят викове, после пада тяло, а сетне цялото стълбище е в кръв. Съгласете се…

Оглушителен смях прекъсна тирадата му. Съседът се смееше така, че дори изпусна парцала. На Ира този смях прозвуча като зловещо ехо от преизподнята. „Той е маниак — мислеше си тя, потрепервайки от ужас, — убил е човек и сега, сякаш нищо не се е случило, бърше кръвта. Че и се смее отгоре на всичко! Весело му е! О, господи, той ей сега ще заколи Владик, а после и мен“.

— Извинете, как да ви наричам? — попита той, след като се поуспокои.

— Владислав Николаевич.

— Много се радвам. Аз пък съм Андрей Тимофеевич. Драги Владислав Николаевич, поднасям ви искрените си извинения, задето с несдържаното си поведение съм ви обезпокоил. Разбирате ли, при мен беше дошъл един младеж, който неизвестно защо бе решил, че ми е много задължен. Аз наистина му бях помогнал, но не беше нищо повече от обикновено човешко дружелюбие. Той очевидно е на друго мнение и смята, че трябва да ми се отблагодари. И в качеството на такава благодарност ми бе домъкнал от лова си част от туловище на лос, току-що одран. Влиза, разбирате ли, в дома ми, стоварва увитата в полиетилен торба с месо на кухненската маса и започва да ми говори колко ми е благодарен и колко много съм направил за него. И моли да приема в знак на вечната му признателност окървавеното съдържание на тази торба. Естествено избухнах. Защо, много силно ли виках?

Стасов се почуди малко — нали не беше чул тези викове, но тогава Ира подаде глава.

— Много — каза тя предизвикателно. — Трябва да ви кажа, че се създаде доста страшно впечатление.

Съседът изглеждаше толкова огорчен, че Ира поомекна.

— Значи вас съм разтревожил? Съжалявам, честна дума, не предполагах, че се чува толкова.

— А какво падна? — продължи да разследва Ира, на която разпитът й хареса. — Приличаше на човешко тяло.

— Скъпа моя, това месо от лос тежеше повече, уверявам ви. Както сама виждате, аз не съм хилав, доста съм силен физически, още повече когато съм ядосан. Просто грабнах тази торба от масата, запокитих я на пода и казах на гостенина да се маха, докато не съм го пребил. Да, да, признавам — отново оглушително се разсмя той, — заплашвах го, изказах намерения. Но не се стигна до осъществяването им. Той си взе торбата и се изнесе по живо по здраво.

— А защо не ми отворихте, когато ви звънях? Защото аз си помислих, че са ви… — Тя се запъна. — Е… че нещо ви се е случило.

— Бях сигурен, че този мерзавец се е върнал с някакъв друг подарък, затова не отворих. Отговорих ли на въпросите ви, мила?

— Ами кръвта? — все още с подозрение попита Ира. — Откъде беше тази кръв?

— Скъпа моя, когато животното е прясно одрано, е нормално от него да тече кръв. Така, разбирате ли, е наредила природата. Защото торбата отначало беше увита с полиетилен, но когато в яда си я запокитих на пода, полиетиленът се разви, а моят гостенин толкова се уплаши, че сметна за добре да не губи време да я увива и повлече трофея си с торбата, от която капеше кръв.

Тогава Ира се почувства неприятно от обръщението „скъпа моя“, но бързо забрави за това впечатление, защото изглеждаше в очите и на съседа, и на Стасов извънредно глупаво и мислите й бяха заети предимно с това. Докато пристигнат Настя и Коротков, ситуацията напълно се разясни, а когато дойде и Татяна, всички заедно със съседа вече седяха в апартамента на Стасов, весело се майтапеха с Ирочка и пиеха чай с нейните прочути пирожки. Именно тогава семейството се запозна с Андрей Тимофеевич.

Впоследствие съседът стана симпатичен на Ира и тя вече не обръщаше внимание на обръщенията му „миличка“ или „скъпа“, свикна с тях. Добре де, човекът си има такъв навик, какво толкова. Има ли значение в края на краищата? В това няма нищо обидно, просто е малко необичайно.

Сега обаче тя разсъждаваше по съвсем друг начин. Там е работата, че човекът е свикнал да се обръща към хората така, толкова е свикнал, че сам не се чува и не забелязва какво говори. И какво пише.

Докато тя държеше Михаил под ръка и си бъбреше с него за приятни дреболии, една част от съзнанието й постоянно й повтаряше откъслеци от фразите, съдържащи се в бележките, оставени от убиеца:

„Приближавам се към теб, скъпа…“

„Как сте, скъпа?“

„Не намираш ли, скъпа…“