Александра Маринина
Седмата жертва (7)

Зарубин

Оперативният работник Сергей Зарубин обичаше работата си и по това приличаше на Настя Каменская. Но за разлика от Настя, не можеше да търпи да седи зад бюро в кабинет и да мисли или пък — което е още по-лошо — да съчинява документчета. За съжаление съставянето на различни отчети, справки и рапорти е неотменна, и то твърде съществена част от оперативната работа, а тази част винаги бе дразнила Сергей. Най-странното беше, че стилът и начинът му на изразяване бяха превъзходни, неслучайно като малък бе съчинявал стихове, разкази и през всичките си училищни години се бе изявявал като редактор на стенвестника на класа, който притичваха да четат не само децата от другите класове, но дори и учителите. Стенвестникът обаче си е стенвестник, неговата същност е, че трябва да бъде „написан“, а оперативната работа се състои в разкриване на престъпления и Серьожа просто не можеше да проумее защо издирването на престъпници трябва да бъде неразривно свързано с писмена работа. Той не виждаше в това здравомислие и логика, затова се стараеше по възможност да избягва бумащината. Изобщо с лекота вършеше всякаква работа, стига да разбираше смисъла й и да се съгласяваше с него. В противен случай сякаш му слагаха спирачки, мозъкът му отказваше да работи, а пръстите забравяха коя буква къде се намира на клавиатурата.

Издирването на жената „с неопределен вид и възраст“, която била предала на Ванка Жуков картоненото плакатче заедно със стодоларовата банкнота, беше тъкмо работата, която Серьожа Зарубин обичаше и умееше да върши. Самият факт, че видът и възрастта на тази дама били „неопределени“, с висока степен на вероятност говореше, че трябва да я търси сред арбатските алкохолици. През цялата съботна вечер и в неделя до обяд той се скита из тесните криви улички и не се уморяваше да се смайва каква нищета, мръсотия и немара царят в самия център на столицата, в непосредствено съседство с елитните сгради и многобройните посолства. Зарубин разпознаваше „своя“ контингент от пръв поглед, и то безпогрешно, а някои знаеше и по физиономия, и дори по име. Беше започнал милиционерската си кариера именно тук, в участъка, обслужващ района на „Арбат“. Така че не му беше трудно да разговаря с тези хора и да събира информация.

Но отначало не му провървя с информацията. Зарубин научи много нови и интересни неща за характерите и навиците на хората, които „държат“ тук магазините, сергиите и лотариите, но все още не бе чул нищо съществено за жената, внезапно споходена от приключението с доларите. Това беше странно. Сергей доста добре познаваше нравите и обичаите в средите на алкохолиците и не можеше да повярва, че една сериозно впиянчена особа не е разказала за подобно приключение на другарите си по чашка още същия ден и час. Ако всичко разказано от Жуков беше истина, ако парите и плаката му бе дала неизвестната, която, ако се съди по вида й, по никакъв начин не би могла да е нито авторка на текста, нито притежателка на „излишни“ сто долара, значи някой я е наел. А наемането на работна сила предполага заплащане. Нещо повече, като се имат предвид особеностите на самата жена, работодателят вероятно е бил сигурен, че тя ще изпълни поръчението, а няма да изчезне още в следващата секунда, отнасяйки в джоба си заветната зелена банкнота. А това непременно е щяло да се случи, ако той е предложил на жената за услугите й сума, по-малка от предназначената за Банка. Не, той е трябвало да й плати повече, инак тя със сигурност е щяла да офейка с парите. Излиза, че вчера сред арбатските алкохолици непременно е трябвало да се почувства тази огромна сума. Дори тази пияница да е проявила невиждана за алкохоличка предпазливост и свидливост, дори да не е разказала с какви пари разполага, тя не може да не е почерпила най-близките си приятели. Защото това е задължителна и неизменна характерна черта на тези хора: сдобият ли се с пари, те започват да черпят приятелите си, а понякога и всички наред, защото за тях ролята на щедър богаташ е символична и означава възвисяване, макар и временно. Вие нямате нищо, а аз имам, тоест не всичко е свършено за мен, все още ме бива за едно-друго, усмихва ми се късметът, получих шанс, съдбата избра само мен от всички вас, беляза ме с благоволението си.

Но Зарубин не чу нито дума за незнайно откъде взели се пари у някого от местните обитатели. И изводите от това можеха да бъдат само два. Или жената не е била от арбатските, или вече не е между живите. Не му се искаше да си мисли това, защото в такъв случай цялата ситуация веднага би се усложнила. Какво значи „не е била от арбатските“? Едва ли е дошла тук от друг район на Москва, алкохолиците не обичат да пътешестват. Билетът за транспорт трябва да се купи, а е скъп. Може да не плащаш, но има опасност да те глобят и тогава ще ти излезе още по-скъпо. Да тръгнеш пеша — нямаш сили. А и стимул нямаш. За какво ще й е било да идва тук от своя район? Тук не е по-хубаво от другаде, празните бутилки не са повече. Освен ако е дошла на гости на някого. И тогава шансовете да я намери са нищожни, трябва да разпитва поголовно всички от „Пречистенка“ до „Болшая Никитская“ дали в събота не им е гостувала някаква дама и дали не е разказвала за неочаквано спечелени пари. Или да не е разказвала (което е напълно вероятно), но да се е държала необичайно, да е била радостно възбудена или обратното — угрижена от нещо, развълнувана. Работа за цяла година.

Имаше и още един вариант, обясняващ по какъв начин „външна“ пияница можеше да се е озовала на „Нови Арбат“. Но този вариант, макар да беше напълно логичен, не издържаше на никаква критика. Загадъчният работодател (или дори работодателка) би могъл да я доведе със себе си с предварителната идея, че ще му (или все пак й?) трябва подставено лице за контакт с човека, който ще вдигне плаката. Но това вече излизаше от рамките на нормалното за човека планиране: излизаше, че работодателят е знаел какво предаване ще има, с кое място в Москва ще се осъществява пряка връзка и кои ще бъдат гостите в студиото. Да предположим, че той има познати в „Останкино“, може би дори сред служителите на телевизионния канал, и е научил всичко това. Но тогава би било логично да си приготви и плаката предварително, още вкъщи, на нормална хартия, да го закрепи на прът, с който лесно да бъде вдигнат над главите на стълпилите се хора. Човек, който е склонен предварително да се подготвя за всичко, би постъпил именно така. Обаче плакатът беше написан на дълго парче картон, откъснато от кашон. Момчетата от местния участък веднага след инцидента претърсиха всички контейнери за боклук в района и намериха празната опаковка от хладилник, от която е било откъснато парчето. Не ги домързя и да прилепят плаката до откъснатото място. Пасна идеално. Излизаше, че тайнствената личност, която е стояла зад гърба на пияницата, не се е готвила предварително за нападката, а я е измислила в движение, щом е видяла, че върви предаване. Тоест не е довела със себе си пияницата, а я е срещнала тук, на „Арбат“.

А ако тази жена вече не е между живите, работата става съвсем лоша. Първо, това е убийство, с други думи, лишаване от живот на себеподобен, и това винаги е лошо, независимо от характеристиката на жертвата. Второ, това веднага отхвърля привлекателната версия за глупава шега на шантав милионер. Когато човек просто се шегува, той обикновено не убива свидетелите.

Най-лошите подозрения май започнаха да се потвърждават, защото отдавна известният на Зарубин алкохолик и крадец на дребно Вениамин Полников, по-известен като Венка Бръснатия, когото Сергей откри към четири часа следобед в неделя, заяви:

— Лично аз съм жив и здрав, слава богу, а и нашите всички са наред. Спомняш ли си Тамарка?

— Че как — усмихна се Сергей.

— Ами да — захили се Вениамин, — точно ти как да не я помниш. Нали ти я лиши от родителски права.

— Не аз, а съдът — поправи го оперативният работник.

— Айде, айде, знаем ги ние тия ваши съдилища. Ако не беше им пратил заявление, никой съд нямаше пръста си да мръдне.

— Вярно е. А ти май не си доволен, а?

— Ами, на мен какво ми пука! — Устните на Бръснатия се разтеглиха в нещо като усмивка, оголвайки гнилите му зъби. — За мен дори е по-добре. Когато имаш дете, не можеш много да се развихриш. А така къщата празна, пий, спи — каквото си щеш.

— А самата Тамарка как е? Тъгува ли за дъщеря си?

— Тамарка ли? — разсмя се Бръснатия. — Че тя се сеща за дъщеря си само когато иска да разчувства някого. Колко била нещастна, как била лишена от радостта на майчинството, откъсната от родното си детенце. И по разни празници, когато роднините й подхвърлят парици. Вика: да ми плащат, щото ще си взема щерката обратно. Ей на, вчера имаше рожден ден, какво гуляйче ни спретна.

— И голяма ли беше тайфата? — поинтересува се Зарубин изключително за да поддържа разговора, но инак си мислеше за друго.

— Колко ли бяхме? Сега ще преброя. — Полников навъси чело и взе да брои на пръсти. — Значи ние с Тамарка — двама. Нейното гадже — трима… Така… Така… Още трима — значи сме били шестима. Чакахме и Надка, ама тая кучка не дойде. Надула се е нещо, види се.

— Коя Надка? — наостри уши Зарубин.

— Ами Надка Танцьорката. Не я ли помниш? Дребничка една, мършавка, кожа и кости. Била е в балета.

Зарубин си спомни. За Надка Танцьорката беше чувал още когато бе работил в този район, но не я познаваше лично. Не е отишла на рождения ден на приятелка, да пие и яде на аванта… Много любопитно.

— А защо не дойде? — попита той, без да крие интереса си. — Може би не е знаела за рождения ден? Или е забравила и никой не й е напомнил?

— Айде де, забравила — презрително се изплю Вениамин. — Лично аз я срещнах вчера на същата уличка и й казах за Тамарка. Тя ли да забрави! Айде де!

— Добре, казал си й. И тя какво?

— Почуди се малко и рече: ще дойда.

— Сама ли беше?

— Сам-саменичка.

— И какво правеше, когато я срещна?

— Господи, ами че същото, каквото винаги. Събираше бутилки.

— Да, лошо е постъпила — поклати глава Зарубин. — Да получиш покана за рожден ден на приятелка и да не отидеш — наистина гадно.

— Нали! Това казвам и аз! Кучка.

— Чакай, Вениамине, не я осъждай веднага. Може да е имала някаква важна причина, а ти бързаш веднага да я обиждаш. Какво ви обясни, защо не е дошла у Тамарка?

— Ами нищо не ни е обяснявала — избухна Бръснатия. — Оттогава изобщо не съм я виждал.

— А защо не прескочиш да я потърсиш у тях? Вениамине, не те разбирам — строго каза Сергей, — твоя приятелка, бих казал дори — добра позната, е обещала да дойде на рожден ден и не е дошла. И ти дори не си се поинтересувал какво й се е случило. Ами ако е болна, лежи и не може да стане? Тя чака ти, като приятел, да се разтревожиш, да я потърсиш, да отидеш да я видиш, да й купиш лекарства или да повикаш лекар. А ти се разкарваш из улиците и я наричаш „кучка“. Не е хубаво това, Вениамине. Мъжете не постъпват така. Приятелите пък още по-малко.

Зарубин знаеше слабото място на Бръснатия. Учител навремето, Полников винаги всички поучаваше, изискваше от хората, с които общуваше, да спазват един кодекс на честта, в който на първо място бяха приятелството, взаимната подкрепа и взаимопомощта. Сега беше към петдесетте, вече двайсет години не работеше в училище, но бе съумял някак да запази педагогическите си навици въпреки двайсетте години алкохолизиран живот. Думите на оперативния работник го постреснаха.

— Може наистина да се е разболяла… Тя по принцип е здрава като не знам какво, никаква болежка не я хваща. Вярно, че трябва да прескоча да я видя.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Зарубин. — И бездруго съм тръгнал нататък.

Той нямаше никаква представа в каква посока трябва да върви към дома на Надка Танцьорката, но Бръснатия не обърна внимание на това. В края на краищата нали Зарубин не беше казал, че не познава Надка, а ако я познава, значи знае и адреса й, това е естествено.

— Да вървим — кимна Полников, — ако има нещо, ти ще извикаш „Бърза помощ“, нали? Все пак си ченге, тебе ще те послушат.

Без да бързат, те стигнаха до „Мали Власевски“ и влязоха в усмърдян на изпражнения вход. Гарсониерата на Танцьорката се намираше на втория етаж. Позвъниха, никой не отвори, потропаха — пак никой.

— Ей го на! — обиди се Бръснатия. — Нея и вкъщи я няма, а ти ми разправяш — болна била. Скитосва някъде. Абе, нали ти казах, кучка. Винаги си е била такава. Ние сме хора обикновени, а тя, видите ли, балерина. Балерина Грета — от балета… Винаги си е вирила носа, вечно се смяташе за нещо повече от нас. Затова не е дошла у Тамарка.

— Чакай малко — спря го Сергей, — не преувеличавай. Миналата година нали е идвала на рождения ден на Тамарка?

— Е, дойде.

— И по-миналата ли?

— Да.

— И винаги е участвала във вашите гуляйчета?

— Ами че как.

— И ви е канила вкъщи?

— То се знае. Ти всъщност си прав, винаги е идвала. Вчера обаче, кой знае защо, не дойде…

— Ето, виждаш ли. Може да й е толкова лошо, че да не може да стане. Знаеш ли, има такива болести, когато човек е в съзнание, но няма сили да стане от леглото. Или си е счупила крака и не може да ходи. А може да лежи в безсъзнание, а ние с теб стоим тук и я обсъждаме. Вениамине, не ми прави физиономии, знам със сигурност, че имаш ключ от това жилище. Извади го, не се притеснявай.

— К’во приказваш, началник — замънка Бръснатия, — откъде у мене ключове… Че аз никога…

— Хайде, хайде, отваряй — махна с ръка Зарубин. — Разрешавам ти. На моя отговорност.

Естествено Сергей блъфираше с това „знам със сигурност“, но пък наистина познаваше добре характера на Вениамин Полников. Още щом Венка заговори, че Танцьорката „се надува и вири нос“, оперативният работник схвана всичко. Полников смяташе, че е неотразим външно и неповторим в сексуално отношение. Той до такава степен смяташе себе си за Мъж с главна буква, че всеки ден се бръснеше и сутрин, и вечер, въпреки насмешките на околните. С това си беше заслужил и прякора. Всички жени според него трябваше да го боготворят заради истинския му мъжки характер и огромната потенция. Единственият му недостатък е социалният му статус. Вярно, статусът му не беше съвсем в ред. Но във всичко останало е къде-къде пред другите. Така че щом една жена го отхвърля — въпреки всичките му качества, — причината може да бъде само една: тя се надува, не й харесва именно социалният статус на Бръснатия.

Щом Бръснатия е бил любовник или както се казва в милиционерските протоколи — съжител на Надка Танцьорката, значи със сигурност може да влиза в жилището й. Дали с ключ, получен от самата стопанка, или с ножичка за маникюр — няма значение. В случая влезе в действие именно ножичката.

— Надя! — извика Полников, отвори вратата и влезе в антрето. — Надя, вкъщи ли си?

Жилището беше празно.

— Скитосва! — със злорадо удовлетворение констатира Вениамин. — Така си и знаех. Такива като Надка никога не боледуват. Гадина тънкокрака!

Сергей обиколи занемарената донемайкъде стая, огледа обстановката. Набиха му се в очи ярките пликове, разхвърляни по пода. Около тях се търкаляха и отрязани етикети и касови бележки. Той ги вдигна и внимателно ги заразглежда. Зарубин не можа да разбере какво е написано на етикетите и от каква стока са, но бързо си изясни какво говорят касовите бележки. След минута вече знаеше на коя дата, от кои магазини и срещу каква сума е било купено всичко.

— Я виж тук — извика той Бръснатия, който се бе възползвал от случая и вече тършуваше в бюфета на стопанката за алкохол, — приятелката ти вчера доста е пазарувала.

— К’во? — не разбра Вениамин, защото вниманието му беше съсредоточено върху съдържанието на кухненските шкафчета.

— Твоята Надка вчера си е накупила дрешки почти за десет хиляди рубли.

Полников дотича от кухнята с облещени очи.

— За колко, за колко?

— За десет хиляди.

— Постарому значи за десет милиона, така ли?

— Именно. Излиза, че си имате богата приятелка.

— А стига бе — искрено се възмути Бръснатия, — пенсията й е жалка и отникъде няма нищо допълнително. Дори телефона й изключиха, защото не го беше плащала цяла година. Откъде ще има толкова пари?

— Ето това бих искал да знам и аз — замислено промърмори Зарубин. — Откъде твоята Танцьорка ще има толкова пари? Ще трябва да я потърся и да я попитам. Може да е обрала някого?

— Е, недей така — вече без предишната увереност в гласа възрази Бръснатия. — Надка не е крадла.

— Откъде тогава са парите? Хайде, обясни ми, Вениамине, само че просто, ясно и достъпно, откъде една бедна, пиеща пенсионерка може да получи толкова пари?

Вениамин напрегна мисловния си апарат и след известно време лицето му се проясни.

— Ами може да се е появил бившият й мъж… или богати роднини!

— Логично — кимна Зарубин. — Надка била ли е омъжена?

— Май не…

— Май или го знаеш?

— Тя казваше, че не е.

— А има ли богати роднини?

— Аз пък откъде ще знам? — тросна се Бръснатия. — Може и да има. Само че нищо не ни е казвала за тях.

В хода на кратката, но добре организирана дискусия бързо се разбра, че Танцьорката не би могла да получи парите по такъв приказен начин. По-точно, изясни си го Зарубин, защото беше трезвен. Докато Бръснатия все още беше уверен, че Надка е „извадила късмет“ и й се е случило именно това, за което дълбоко в душата си мечтае всеки алкохолик и изобщо всеки пропаднал човек. Пребиваването в пропастта се е оказало временно и ето я нея — протегнатата от небето ръка за помощ, в която, ако се вкопчиш здраво, можеш отново да се изкатериш на повърхността.

Беглият оглед на стаята позволи на Зарубин да намери документите, от които научи, че стопанка на това жилище е Надежда Михайловна Старостенко, родена през 1956 година в Семипалатинск, рускиня, неомъжена, без деца. Споходи го лошата мисъл да пъхне паспорта в джоба си, за да покаже снимката на Ваня Жуков, но той бързо разбра колко безсмислена е идеята му. На снимката Надежда Старостенко е била на двайсет и пет години, а сега беше на четирийсет и две, от които, ако се съди по пенсионната книжка, вече пет-шест години пие, и то пие толкова интензивно, че почти е изгубила човешкия си облик.

Именно преди седем години Старостенко е напуснала театъра и се е пенсионирала. И ако се вярва на Полников, след театъра е работила в железниците, където всъщност се е пропила до такава степен, че просто са я изхвърлили.

Вярно, намериха се и по-късни снимки, но те бяха все групови, запечатали сцени от балети, където лицата бяха дребни и гримирани. В такива случаи можеш да разпознаеш стопанката само с нейна помощ, когато тя с гордост ти покаже: а ето тук, дванайсетата отдясно, съм аз в „Спящата красавица“. И при това е невъзможно да се разбере по какво дванайсетата се различава от единайсетата и тринайсетата, защото всички са с еднакви костюми, еднакви прически и еднакви лица.