Александра Маринина
Седмата жертва (59)

Каменская

Май за пръв път в живота си Настя започна да се оглежда наоколо. Вероятността скоро да умре пробуди у нея интерес към всичко, което ставаше извън рамките на обичайната й любима работа. „Мен няма да ме има — мислеше си тя, крачейки бавно от зданието на «Петровка» към станцията на метрото «Чеховская», — а в кинотеатър «Пушкински» ще продължават да прожектират премиери на нови филми, в казиното всяка вечер ще идват любители на играта и всеки ден някой ще си тръгва оттук разорен, а друг — окрилен от неочаквания си късмет. И този магазин ще работи, в него ще получават нови и нови стоки, ще влизат нови и нови купувачи. Само че аз вече няма да видя тези стоки и няма да вляза да купувам“.

Обръщаше внимание на автомобилите, на елегантно облечените хора, на витрините на павилионите, у нея се пробуждаше жаждата да види и научи нещо, което не е виждала и не е знаела, защото довчера това не й е било интересно. Какво изпитва жена, когато влиза в скъп бутик да си избира нова рокля или бельо? Когато облича разкошната дреха и тръгва с мъжа си за нощен клуб? Когато разхожда кучето си? Когато пътува към вилата си и когато копае лехите там?

„Аз съм на трийсет и осем години — казваше си тя, докато пътуваше в метрото, — а какво съм видяла от този живот? Училище, университет, работа. Кабинети, трупове, лица на потърпевши, свидетели, престъпници. Метрото. Собственото ми жилище. Вече се примирих, че може би скоро ще умра, но ужасно ми е жал да умирам, без да съм видяла и почувствала маса неща, които са ми напълно достъпни, но които винаги съм отлагала «за после», защото съм си пестяла времето. Вярно, вече няма да успея да си почина из курортите край Маями, а и това не ми е по джоба, и в Лувъра няма да вляза, но пак има неща, за които може и да ми стигне времето. Например да изгледам няколко хубави спектакъла по театрите“.

Тя не подозираше, че изпитваните от нея чувства се наричат жажда за живот, само искаше поне отчасти да утоли тази жажда.

Когато се прибра, тя делово погледна часовника си — до идването на Чистяков оставаше половин час. Настя решително отвори гардероба. Боже мой, колко дрехи й бе надонесла майка й от своите безкрайни командировки в чужбина! И от цялото това изобилие тя бе използвала май само този сив костюм, когато се омъжваше, и тесния черен панталон — само веднъж. Всичко останало така си и виси като ненужно. Поне да успее да поноси едно-друго…

Погледът й се насочи към приготвените, но неизползвани строителни материали. Колко ли още ще лежат така? А после Льошка ще трябва да се трепе с ремонта. Защо ли не плюе на принципите си и не поиска пари от брат си? Тогава биха могли бързо да ремонтират жилището, та да не остават за мъжа й след нейната смърт и тези грижи. Какво друго остана? Трябва да седне и да помисли какви неща има за уреждане или довършване, та после те да не бъдат бреме за близките й.

Докато Чистяков се прибере, Настя успя не само да избере дреха, но и да се гримира.

— Какво значи това? — Ужасен, Алексей се спря на прага на стаята.

— Льошик, хайде да излезем някъде на вечеря — помоли тя.

— Защо?

Той се закашля, болезнено сбърчил нос.

— Искам да кажа: по какъв случай?

— Просто така. В хладилника няма никакви продукти…

— Аз донесох — прекъсна я Алексей. — Отбих се до пазара, купих храна за цяла седмица.

— Не искам сега да се захващаш с готвене. Хайде, моля ти се, слънчице, нека да отидем някъде.

Чистяков бавно съблече якето си, извади от джоба очилата, сложи ги и започна внимателно да оглежда жена си.

— Защо ме гледаш така? Не ми ли отива? — тревожно попита Настя.

— Отива ти. Добре ти стои.

— Тогава какво има?

— Аз искам да те попитам какво има. Когато си в нормално състояние, човек с нищо не може да те примами в ресторант, а да те накара да се облечеш прилично — и дума не може да става. Гледам, дори си се гримирала.

— И червило съм сложила — добави Настя.

— Именно, затова искам да знам какво става. Да не би да имаме някаква годишнина, за която благополучно съм забравил?

— Не.

— Случило се е някакво събитие, което искаш да отпразнуваш?

Събитие ли? Да, може да се каже. Нима промяната на отношението към собствения ти живот не е събитие? Случва се рядко, и то далеч не на всекиго. Още по-малко пък промяна на отношението към собствената ти смърт. Но нима може да обясни това на Льоша? Не, не че не може, но дали трябва? Той ще се изплаши, ще започне да се тревожи. От друга страна, не може и да не му обясни: ако обичаш един човек, не е хубаво да го смяташ за глупак и да го държиш в неведение. Но от трета, това е сериозен и дълъг разговор, не може да се започва ей така, набързо, както той е застанал на прага.

— Да, Льошенка, стана едно събитие, за което бих искала да ти разкажа. Но не с две думи. Хайде да отидем някъде на вечеря и тогава всичко ще ти обясня.

Чистяков въздъхна и седна във фотьойла, скръсти ръце.

— Асенка, високо ценя порива ти да излезеш сред обществото, но честна дума, хайде да го отложим за друг път. Първо, нямам настроение. Второ, тази вечер очаквам да ми се обадят по телефона поне трима души, вече съм се разбрал с тях и съм им обещал да си бъда вкъщи. Това са делови обаждания и не мога да ги пренебрегна.

Очите на Настя угаснаха, раменете й се отпуснаха. Естествено тя трябваше да предвиди това — нима Льошка е длъжен да се нагажда към нейните непредсказуеми пориви? Не само тя се уморява от работата си, и другите хора не си клатят краката. Колко жалко… Какво пък, и утре няма да е късно. Шегаджията тепърва трябва да намери и убие шестата си жертва. Ако не се откаже, като види днешните новини.

— Добре — каза тя вяло, — днес няма да стане, значи няма. Ще отида да измия козметиката.

Настя съблече тъмнозеления копринен костюм с дълга пола и отиде в банята. Като пусна водата, искаше само да си измие лицето, но реши друго и застана под душа. С настървение търкаше лицето си с малката кръгла гъба, напоена със специален гел, и си мислеше, че щом все пак трябва да умре — скоро или не, — как да направи така, че колкото може по-малко да разтревожи роднините и приятелите си. Ето го и първия въпрос: ако иска да промени начина си на живот в близките няколко дни, може ли да го направи, като не съобщава на Алексей своите траурни планове? Отговорът е очевиден: не, не може. Льошка не е идиот и изобщо е човек педантичен — никога не би направил нещо, без да разбира защо е нужно то. Да измисли някаква правдоподобна лъжа? Може да се опита и да скрои история, но прилично ли е да мами мъжа си за такива сериозни неща? И после, Льошка въпреки всичко ще се досети, той е проницателен и умен, знае и майчиното мляко на жена си, не току-така са заедно вече… Да, двайсет и три години. За двайсет и три години дори пълен глупак ще изучи характера и навиците на близък човек, камо ли Льошка… Въпроси, въпроси, само дето отговорите им са трудни.

През шума на леещата се вода тя чу как зазвъня телефонът. И буквално след половин минута — още веднъж. Сигурно бяха хората, които Чистяков бе очаквал да се обадят, помисли си тя. Жалко, ако знаеше, че те ще се обадят толкова скоро, можеше да не се съблича и мие и все пак да се опита да замъкне мъжа си на вечеря. И какво толкова я прихвана да ходят на ресторант? Всъщност Настя знаеше защо тази идея толкова се натрапва в главата й. Тя много пъти беше чувала как хора, на които не им се занимава с готвене, ходят на ресторант в най-обикновени делници, а не само в празник или по случай някакви тържествени събития. Имаше чувството, че тези разкази и тези хора са от някакъв друг живот, не московски, не руски и определено не от живота на държавните служители, каквито бяха и тя, и съпругът й. Нейната участ беше да живее в режим на строги икономии, особено след като се създаде тази чудовищна ситуация с изгубените хонорари и необходимостта да плащат данъци за тях. Но изведнъж толкова й се прииска да опита поне една вечер да поживее такъв живот! Просто от любопитство.

Настя се избърса с голямата хавлиена кърпа, загърна се в топлия халат и излезе в стаята. Чистяков седеше във фотьойла пред включения телевизор и слушаше новините. По-точно, отначало й се стори така. Защото след секунда разбра, че Льошка нищо не чува. Той седеше с мъртвешкибледо лице и се взираше някъде в ъгъла.

— Какво се е случило? — разтревожено попита тя. — Лоши новини ли?

Алексей трепна, премести поглед към нея и изключи телевизора с дистанционното.

— Ти би могла да ми кажеш — тихо произнесе той.

— Какво да ти кажа?

— За изявлението ти по телевизията. Или смяташ за нормално да науча това от съвсем чужди хора? Обадиха ми се двама — двама! — и ми казаха бързо да си пусна телевизора, защото там говорят за жена ми. Пуснах го и успях да видя твоето обръщение. Но ти, кой знае защо, не сметна за нужно да ми кажеш нещо по въпроса.

— Льоша, аз…

— Какво „Льоша“? — Той повиши глас. — Цялата ти работа мина пред очите ми, ти работиш в милицията повече от десет години и през всичките тези години нито веднъж не си се обръщала към издирван престъпник по телевизията. Какъв извод трябва да си направя аз?

— Льошенка, само не си прави прибързани изводи — колкото можеше по-спокойно каза Настя. — Обръщението по телевизията е мое ноу-хау, опит за внедряване на нови технологии в работата по залавянето на престъпник, нищо повече. Ако искаш да кажеш…

— Да — кресна Чистяков, — именно това искам да кажа! Ти говориш за убиец, който вече е премахнал петима души и смята да убие още двама, а след това си обличаш елегантна рокля, гримираш се и молиш да те заведа на ресторант. Какво, да не смяташ, че съм идиот без капка мозък? Че можеш да ме водиш на въженце като сляпо-глухоням овен? Аз съм ти съпруг и имам право да знам какво става.

Тя приседна на облегалката на фотьойла до Алексей с надеждата той да я прегърне, както ставаше винаги, но Чистяков леко се отдръпна.

— Така си се разкрещял… — подзе тя.

— Извинявай — промърмори той и сниши глас, — но се съгласи, че си го заслужи.

— Не ме прекъсвай. Така се разкрещя, че ми е абсолютно ясно: ти и без моите обяснения знаеш какво става. Льошенка, та ти си ми умничък, нима не разбираш, че ми е трудно да говоря за това. Трудно, болно и страшно. Не мога да произнеса всички нужни думи, защото не искам да те плаша напразно. Може всичко да се размине, а ти ще се съсипеш от тревога и косата ти още повече ще побелее. Щом и бездруго всичко си разбрал, не ме карай да говоря за това на глас.

Чистяков помълча известно време, сякаш обмисляше чутото. Най-сетне леко се премести към Настя и я прегърна. Тя разбра, че мирът е възстановен.

— От какво си направила извод, че той смята да те убие? — попита той със съвсем делничен тон, сякаш питаше откъде й е хрумнало, че в хладилника имат масло, след като то е свършило още преди два дни.

— Гледах един филм, за който той ми намекваше, и в този филм маниакът убива шестима души, които олицетворяват шест смъртни гряха, а после провокира полицая да убие него, защото самият той е носител на седмия грях.

— И какво? Защо реши, че това има отношение към твоята смърт?

Той говореше все така спокойно и делово, точно както Настя неведнъж го бе чувала да разговаря с аспирантите, които идваха при него да се консултират за дисертациите си. Тя разбра, че Чистяков е отхвърлил емоциите и е пристъпил към нормално обсъждане на проблема, абстрахирал се от тягостната мисъл, че всъщност става дума за възможната смърт на жена му. Настя винаги бе ценила у него това качество, от което самата тя бе лишена: в критичен момент да запазва пълно хладнокръвие и способност за спокойно логично осмисляне на задачата. Тя слезе от облегалката на фотьойла, премести се на дивана и се обърна така, че да вижда лицето на мъжа си.

— Разбираш ли, Льошик, този човек — ние го наричаме Шегаджията — всеки път оставя до трупа керамична рибка с пластмасова кукличка, пъхната в устата й. Исках да кажа, в пастта — поправи се тя. — Аз дълго не можех да разбера защо го прави и какво означава тази рибка, докато Ирочка Милованова не се сети, че това е един от любимите образи на Бош. Ние пак нищо не разбрахме: какво общо има тук Бош? Но го запомнихме. И ето че ми попадна американският филм „Седем“ и аз…

— Разбрах — прекъсна я Алексей, — гледал съм този филм, нали Саша и Даша ти го подариха. Имаш предвид оформлението на кутията ли?

— Ами да — разгорещи се Настя, — и оформлението на кутията, и самото съдържание на филма. На кутията има картина от Бош, тоест със своите рибки той се е опитвал да привлече вниманието ми към филма.

— Съмнително — поклати глава Льоша. — Откъде може да е бил сигурен, че ти ще разбереш толкова сложен ход? Първо, трябва да се сетиш, че рибката с човечето имат отношение към Бош. Второ, ти трябва поне веднъж да вземеш в ръце тази касета, а никой не може да гарантира това. Може да не си почитателка на този жанр и изобщо никога да не гледаш такива филми. А може да нямаш видео и да не проявяваш интерес към видеокасети. Трето, трябва да обърнеш внимание на оформлението на кутията и да разбереш, че в него се съдържа препратка към Бош. Четвърто, трябва да се сетиш да изгледаш самия филм. И пето, след като видиш филма, да го интерпретираш правилно. Не са ли твърде много условията, Асенка? Човек, който иска по някакъв начин да управлява поведението ти, трябва да бъде сигурен, че ще чуеш командата. А в тази схема има доста препятствия, поради които командата може да не стигне до теб. Нещо не си доизмислила. Или си разбрала нещо погрешно. Хайде да опитаме да разсъждаваме спокойно.

Настя наведе глава и се замисли. Ами да, той е прав — прекалено много са условията. За да се съгласи човек с тях, трябва да се поставят още няколко, вече съвсем невероятни. Престъпникът трябва да се погрижи поне един човек от обкръжението на Настя да познава творчеството на Бош и да има възможност да обсъжда убийствата, извършвани от Шегаджията. Трябва да направи така, че да има, макар и минимален достъп до Саша и Дашенка. Прекалено е сложно, така не става. Ако признаем, че всичко е било именно така, трябва да отидем и по-далеч и да признаем, че Шегаджията е човек от нейното обкръжение, човек, който се познава и с Ирочка, и със семейството на Саша Каменски. Вероятно и със самата Настя. Приятен извод, няма що.

— Льоша, но нали това не може да бъде някой от нашите познати, а? — попита тя, изненадана, задето гласът й незнайно защо прозвуча жално.

— Защо да не може? — позасмя се Чистяков. — Нима нашите познати са много специални? Ти хиляди пъти си ми втълпявала, че престъпниците са абсолютно същите хора като всички останали, ходят в същите училища, четат същите книги, гледат същите филми по телевизията, купуват вестници от същите будки, а хляба и захарта — от същите магазини, от които ги купуваме и ние, и те получават главоболие като нас, и те като нас си купуват аналгин от аптеката. Това са твои думи, нали?

— Мои са — съгласи се тя.

— Но ако престъпниците са като всички останали хора, защо изведнъж да не се окаже, че са сред нашите познати? От гледна точка на теорията на вероятностите е възможно, възможно е и от гледна точка на статистиката. Тук няма никакво противоречие. Друг е въпросът, че ти е неприятно да разсъждаваш така. Но това далеч не означава, че самата мисъл е неправилна. На мен обаче ми допада друга логика.

— А именно? — с надежда попита Настя.

— Повече ми допада да смятам, че твоят Шегаджия не е от нашето обкръжение. А това неизбежно означава, че всички онези предположения са неправилни. А щом е така, значи, че и твоите изводи са грешни. Той изобщо няма намерение да убива теб. И не е имал предвид никакви филми.

Настя се усмихна, изведнъж й стана спокойно и уютно. Какво щастие, че съдбата й подари Льошка! Толкова стабилен, толкова уверен, човек, зад когото можеш да се скриеш като зад каменна стена и за нищо да не се тревожиш. Какви ги беше съчинила тя? Ако се случи това или другото, ще стане еди-какво си, второ, трето… При сериозните хора няма толкова много „ако“, а Шегаджията несъмнено е човек сериозен. Не е възможно да е разчитал на такова количество случайности и съвпадения, а това означава, че наистина не възнамерява да я убие. Ама защо, защо мозъкът й е подреден така идиотски? Ту отхвърля страшните мисли, ту изведнъж се втурва в другата крайност и започва да съчинява кой от кой по-ужасни кошмари. Не може той да работи в режим на златна среда, хладнокръвно и ритмично като мозъка на Льошка. Разкошен е този негов мозък, не току-така, не заради красивите си очи е получил той всичките си научни титли.

— Льош, да отидем да пийнем чай, а?

— Че защо пък само чай? — шеговито отговори той и стана от фотьойла. — Донесъл съм какво ли не. Но ще получиш всичко това само ако отмениш погребението си.

Тя понечи да каже нещо весело в отговор, но не успя. Като на пожар прогърмя звънецът на вратата. Някой натискаше копчето непрекъснато. Алексей погледна Настя въпросително.

— Очакваме ли някого?

— Аз — не — бързо отговори тя.

Чистяков тръгна да отвори.

— Аска вкъщи ли е? — чу тя познат глас.

В жилището нахълта запъхтяният Селуянов.

— Какви реакции обаче има тоя тип! — с усилие си пое дъх той. — В новините в седем за пръв път излъчиха твоето обръщение, а в десет вече получихме шестия труп.

Краката на Настя се подкосиха и тя се отпусна обратно на дивана.

— Как?… Вече?… — само това можа да изрече.

— Аха, вече. Професоре, моля ти се, налей ми водичка, че ще умра в движение. Асансьорът ви не работи, трябваше да тичам нагоре пеша. И защо дотърчах ли? Поднесъл ни е трупа тук наблизо, на „Байкалска“. Благодаря, професоре. — Той буквално изтръгна чашата от ръцете на Чистяков и я пресуши до дъно. — При трупа има бележчица, експертите веднага я грабнаха, но аз я преписах за теб. На, прочети я.

Николай подаде на Настя лист хартия, изписан с неговия едър, силно наклонен почерк.

— Цяло послание. Нещо се е разпуснал днес, виж колко много е писал. Днес изобщо е бил в настроение: и рибката, и кукличката, и парите за погребение — целият джентълменски комплект.

Настя се зачете в бележката.

„Ти си умна и проницателна, няма спор. Не си тщеславна, това ме радва. Харесва ми да работим с теб, скъпа. Следващия път ще се доближа до теб още повече. Това е последният ти шанс да ме погледнеш в очите. Ще ти стигнат ли интелектуалните способности, за да не го изтървеш? Постарай се, скъпа, инак ще съжаляваш“.

— Е, какво ще кажеш за това? — попита Селуянов, който вече бе успокоил дишането си.

— Я дай тук.

Чистяков взе бележката от Настя и бързо я прочете.

— Няма да кажем нищо добро — сухо отговори той.

— Чакай, Льоша — спря го Настя. — Кой е потърпевшият този път?

— Даун.

— Кой, кой?

— Младеж, страдащ от синдрома на Даун. На двайсет и шест години, живеел с хронично болната си майка, която първо го дала в специален интернат, а когато момчето пораснало, не го настанила в дом за инвалиди. Кой знае защо, искала да живее с нея. Между другото, тя прие смъртта му спокойно.

— Защо? — учуди се Чистяков. — Толкова ли е луда и не разбира какво се е случило?

— Абе не, изобщо не е луда — поясни Селуянов, — има хронични заболявания на сърцето, на бъбреците и някакви други… Просто хората със синдрома на Даун не живеят дълго, дори двайсет и шест години е твърде много за тях. Майката отдавна е била подготвена, че синът й може да умре всеки момент. И ето че той умира. Дори си мисля, че е изпитала известно облекчение — и без това е болна от главата до петите, а е трябвало да се грижи и за сина си. Откъде да вземе сили? Добре, хора, аз ще тичам обратно, там Олшански къса и хвърля, ръководи процеса. Едва го придумах да ме пусне за двайсет минути, за да ти донеса бележката. Утре в петнайсет нула нула нареди да се явиш при него.

— Между другото, утре е събота — недоволно отбеляза Алексей.

— Ха, пука му на него — махна с ръка Селуянов. — Затворете след мен. Чао!

Вечеряха мълчаливо, за половин час си размениха само две-три реплики от рода на: „Подай ми солта, ако обичаш“ или „Имаме ли майонеза?“. Настя се страхуваше да започне първа и се чудеше защо и Льоша не продумва. Когато приключиха с вечерята, тя изми чиниите, прибра донесените от мъжа й продукти в хладилника и безпомощно погледна Алексей.

— Ще си лягаме ли? — попита предпазливо.

— Хайде.

Все така мълчешком те разгънаха дивана и го застлаха. Настя бързо съблече халата, мушна се под одеялото и се притисна до стената, свита на кълбо. След няколко минути от банята излезе Алексей, угаси лампата и също си легна.

— Ася, не съм бил прав — тихо каза той.

— Знам — едва чуто отговори тя.

— Изразил е задоволство от това, което ти каза по телевизията в обръщението си. Значи постъпваш и мислиш така, както иска той.

— Да.

— Значи правилно си разбрала намека за Бош и за филма.

— Да — повтори тя.

— Значи остава още едно убийство, седмото.

— Да — за трети път се съгласи тя.

— Седмото и последното.

— Да. Лека нощ, слънчице.

— И това е човек, който те познава.

— Да. Колкото и тъжно да е да си го признаем. Нека да спим, моля те.