Александра Маринина
Седмата жертва (2)

Каменская

— Не знам за вас, уважаеми, но аз още от училищната скамейка не обичам книгите на Гогол. Не разбирам какво интересно има в тях!

Андрей Тимофеевич оглушително се разсмя и ловко лапна поредната хапка великолепно телешко, сготвено от Ирочка. Настя погледна косо Татяна и сдържа усмивката си. Колко е забавен този техен съсед! Мъж вече на възраст, пенсионер, а се държи с тях като хлапе със съученици. Кикоти се, разказва стари вицове, без изобщо да се смущава, че са стари, и дори без притеснение си признава, че не тачи един от класиците на родната литература. Обикновено хората на неговата възраст се държат с онези, които са под четирийсет, по-солидно, с морна многозначителност изричат неоспорими според тях истини. Не такъв обаче беше Андрей Тимофеевич, който живееше на една стълбищна площадка със Стасов и неговото семейство.

— Е, то всъщност училищното изучаване на литература може да убие обичта към всеки писател — обади се Стасов. — Може би сега учат децата по друг начин, но в наше време например ни караха да зубрим наизуст размислите на княз Андрей под небето на Аустерлиц. Кое петнайсетгодишно хлапе би издържало това? Естествено за цял живот ще се отврати и от откъса, и от романа, и от всичко, което е написал Толстой. Между другото, какво е отношението ви към Толстой?

— Аз, уважаеми, нямам никакво отношение към писателите — неочаквано сериозно отговори съседът, — имам отношение само към конкретни произведения. Обичам „Война и мир“, „Кавказки пленник“, също така и „Севастополски разкази“, а „Ана Каренина“ например не мога да я понасям.

— Значи нямате никакво отношение към нашата Таня? — обиди се Ирочка. — Защото нали и тя е писателка.

Андрей Тимофеевич отново избухна в смях. Той правеше това толкова освободено и апетитно, че беше невъзможно да не му отговориш с усмивка.

— Ира, престани — опита се да я смъмри Татяна. — Това се нарича просене на комплименти.

— Та аз ги прося не за себе си… — взе да се оправдава Ира, но Андрей Тимофеевич я прекъсна:

— Милички, не се карайте. Първо, ние обсъждахме абстрактно руските класици, а не присъстващите на масата прекрасни дами. Второ, доколкото знам, вие, Татяна Григоревна, пишете криминални романи, а аз такива не чета и няма тепърва да започна дори и от уважение към вас, ще ме извините, нали… Следователно аз нямам и не мога да имам отношение към вашето творчество. И трето, лично към вас, Татяна Григоревна, аз изпитвам дълбоко уважение и възхищение, както и към вашата гостенка Анастасия Павловна, защото младите, умни, красиви жени, които вършат тежка и мръсна работа, вместо да блестят в обществото, неизменно будят трепет в моята мъжка душа.

Щом привърши своята засукана, но изискана тирада, съседът стана от масата и грижливо сгъна колосаната салфетка, с която бяха покрити коленете му.

— А сега ми позволете да си взема довиждане с вас.

— Но къде тръгнахте, Андрей Тимофеевич — развълнува се Ирочка. — Имаме и млин…

— Не, не, мила, не мога, извинете. Синът ми обеща да дойде, трябва да си бъда вкъщи. Днес, нали разбирате, е втората годишнина от смъртта на жена ми, смятаме да отидем на гробищата.

Ира изпрати съседа до вратата и се върна в стаята. По лицето й се изписа тъга, сякаш не Андрей Тимофеевич, а тя имаше тъжни спомени на този ден.

— Все пак е приятен… Простодушен, весел… — въздъхна тя, без да се обръща към никого конкретно, и започна да прави място на масата за тавата с млина.

— Да бе — ехидно подхвърли Настя, — хем е и галантен. Не знам за теб, Танюша, но аз отдавна не бях получавала такива комплименти. И млади сме били, и умни, и красиви. Вашият съсед дали е добре със зрението? И изобщо дали е добре?

— Не се тревожи — засмя се Татяна, — добре си е човекът. Ти малко прекаляваш със самокритиката си. Запомни, приятелко, твоят вкус изобщо не е еталон и дори не изключвам просто да го нямаш. И фактът, че сама не се харесваш, изобщо не означава, че останалите хора на тази планета не могат да те харесват. Допускам, че на нашия Тимофеич-Котофеич му изглеждаш като неземна красавица. Е, добре, щом съседът ни напусна, да се върнем към нашата работа.

Настя се оклюма. Въпросът, към който Татяна предложи да се върнат, никак не й беше по сърце, но тя лекомислено бе дала обещание да участва и сега не можеше да откаже. Тоест можеше, разбира се, светът нямаше да рухне, но съвестта не й позволяваше. Цялата работа беше в това, че от телевизията се бяха обадили на Татяна, за да я поканят да вземе участие в предаване, посветено на жени, занимаващи се с традиционно мъжка работа. Програмата се наричаше точно така — „Жени с необичайни професии“. Татяна се бе опитала да откаже, обяснявайки, че жена следовател е напълно обичайно явление, че почти половината следователи са жени и че е по-добре да потърсят работеща в криминален отдел, тъй като жените там наистина се броят на пръсти. На въпроса дали в такъв случай следователката Образцова може да препоръча някоя дама, Татяна бе отговорила, без да се замисли. Настя Каменская беше единствената жена — оперативен работник от криминален отдел, която тя познаваше. В крайна сметка Настя позволи да я придумат само срещу обещанието и Татяна да участва в предаването. Нито едната, нито другата имаше желание да излиза в пряк ефир и двете дълго измисляха различни витиевати оправдания, като гледаха да не обидят хората от телевизията с пряк отказ, но администраторката на програмата прояви невероятно упорство, съчетано с невиждана проницателност, и в края на краищата успя да постигне своето.

Съгласието им бе получено, денят и часът на прякото предаване — определени, вече нямаше мърдане, така че Татяна покани Настя на неделен обяд, за да се уговорят за най-важните неща.

— Щом позволихме да ни въвлекат в това начинание — каза тя, — дай да си разработим стратегия за поведението. Това е пряко предаване, нещо повече — телевизионен мост, така че ако двете нямаме обща идея, в която трябва здраво да се вкопчим, цялото предаване ще се провали. Само ще си загубим времето.

— Дааа — озадачено проточи Настя, — телевизионният мост е сериозна работа. Ако беше просто пряко предаване, както и да е: сега, доколкото знам, почти винаги обажданията на телевизионните зрители се филтрират, за да не се губи време за явни глупости. А телевизионният мост е практически неконтролируем.

Обядът привършваше. Ира вдигна масата и излезе на разходка с Гришенка — едногодишното момченце на Татяна, Стасов, изразително шумолейки с вестниците, се отправи към спалнята, а двете бъдещи героини на телевизионното предаване „Жени с необичайни професии“ се наместиха удобно на дивана и започнаха да кроят коварните си планове за отбрана срещу неочаквани, а може би и глупави въпроси. И двете бяха убедени, че не съществуват женски и мъжки професии, а има природни наклонности, способности и особености на характера, които позволяват на човек успешно да извършва едни дейности и му пречат да постига успех в други сфери. При това природата раздава тези наклонности и способности на хората, без да взема предвид половата им принадлежност. Най-важното беше да внушат тази мисъл на телевизионните зрители и да не им позволят да губят ефирното време за обсъждане на теми като „Какво мисли съпругът ви за вероятността да ви извикат на работа нощем“.

— На всички подобни въпроси отговаряме по една и съща формула — предложи Настя. — Например: съпругът ми мисли за това абсолютно същото, което мисли една съпруга, ако съпругът й… И така нататък.

— Съгласна съм — кимна Татяна и оправи топлото одеяло, с което бе завила краката си, — трябва да отбягваме обсъждането на личния ни живот и предимно да говорим с обобщения, така че хората да разберат, че насреща им не са конкретните Настя детективката и Таня следователката, а хора, годни за тази работа, независимо от пола си.

Ирочка отдавна се бе върнала от разходката, хъркането на Стасов откъм спалнята вече от половин час се бе сменило с шумолене на вестници, а Настя и Татяна още се съвещаваха. Разговорът им вече не беше насочен конкретно към предстоящата им изява в телевизията, те бързо се бяха превърнали в жените, които бяха всъщност: детектив и следовател, които разработват план на сложен разпит, при който трябва да предвидят всички възможни варианти на поведението на заподозрения и да премислят съответстващите контраудари. Тази работа им беше професионално позната и увлекателна, затова и двете не забелязваха как здрачът се сгъстява и уличните лампи навън светват. Наложи се да спрат едва когато по телефона се обади Чистяков.

— Жена, вкъщи ли да те чакам или…? — спокойно попита той.

— Зависи какво имаш предвид под „или…“ — тутакси го парира Настя.

— Вариантите са два — методично отговори професорът по математика, — или оставаш да нощуваш там, или аз идвам да те прибера.

— А на теб кое ти харесва повече?

— Естествено не ми се идва да те прибирам, да хабя бензин и да амортизирам двигателя. Освен това вкъщи е кучешки студ и изключиха топлата вода…

— Тогава оставам.

— Разбрахме се, тръгвам.

Настя затвори телефона и погледна часовника си.

— Ирускин, имам четирийсет минути. Мога ли да разчитам на чаша кафе и някакви остатъци от млина?