Александра Маринина
Седмата жертва (50)

Доценко

Когато Ира каза адреса, на който трябваше да закарат котките, Доценко се поядоса, без да го показва. „Коткарят“ живееше в центъра на Москва, в същия район, в който бе живяла и Фирсова, буквално на съседната улица. Как можа така да се случи, че той взе котките оттук, после пътува толкова далече, чак до Бутово, за да вземе Ира, та сетне да се върне на същото място! Защо постъпи така глупаво — не попита веднага Иришка за адреса, на който живее този специалист! Можеха да се разберат съвсем другояче — и време да спестят, и пари. Михаил не беше стиснат, но милиционерската заплата, както знаем, не предразполага към излишни харчове.

Специалистът по котките Александър Казаков ги посрещна приветливо и радушно.

— Влизайте, влизайте, сега ще видим вашите котки — забърбори той и взе от Доценко специалната чанта. — Може да са болни и тогава отначало ще ги оставя при мен, ще ги излекувам, а после ще помислим при кого да ги настаним. Ау, каква си красавица, хайде, ела при мен, ела, милинка, ела, пухкавичката ми. Ето така!

Той ловко извади от чантата едната котка, а другите останаха вътре. Доценко понечи да извади и тях, но Казаков го спря с жест.

— Не мога да рискувам, преди да ги видя — поясни той. — Нека засега останат под карантина, защото вкъщи имам не само мои котки, а и чужди, отговарям за тях.

Жилището на Казаков беше малко, но уютно. Доценко обърна внимание на огромната библиотека — книгите заемаха цялото пространство, като оставяха само минимално необходимите кътове за мебели. Мебелите, между другото, не бяха нови, макар че не бяха и стари. Във всичко се усещаше здравата ръка на домакина — грижовна и обичаща реда. Кой знае защо, този дом дори изобщо не миришеше на котки.

Прегледът на първата котка мина бързо, момичето се оказа здравичко, макар и не в първа младост. Когато взе в ръцете си втория питомец на Серафима Антоновна — един огромен охранен котарак, Казаков го постави на масата под лампата и подсвирна:

— Ама ние се познаваме с теб, приятелче. Ето това твое разкъсано ушенце лично съм го шил още когато ходех на училище, а ти тогава беше шестмесечно котенце. Леле, какъв огромен си пораснал, нямаше да те позная, ако не беше ухото. Я почакайте — обърна се той към Доценко и го изгледа с остро подозрение, — откъде имате този котарак?

— Защо? — с невинен вид попита Михаил. — Някакви проблеми ли има?

— Този котарак е на баба Серафима, прекрасно си го спомням. Как е попаднал при вас? И останалите котки… Откъде са?

— От Серафима Антоновна, не грешите. Разбирате ли, Саша, Серафима Антоновна почина и аз се опитвам да настаня котките й. Защо, вие познавахте ли Фирсова?

— Ами че аз познавам котките от целия район — разсмя се Казаков, — както и стопаните им съответно. Още когато бях дете, всички ми носеха своите питомци — кой за лечение, кой за гледане, докато стопаните пътуват някъде.

— Серафима Антоновна често ли ви посещаваше? — попита Доценко.

— Честичко. Тя е много бедна, та не съм й вземал пари, а тя трепереше над котките си, нали е самотна, никого си няма, освен тях, така че идваше при мен по всякакви поводи. Много се страхуваше да не ги сполети някоя сериозна болест, та да трябва да харчи за лекарства, за операция, защото нямала пари. Смешна старица!

— Защо „смешна“?

Казаков говореше, без да прекъсва прегледа. Ловко отваряше устата на котката, разглеждаше зъбите и езика, проверяваше лапите, опипваше корема, разравяше козината.

— Ами защото разправят, че имала много пари, а се правела на бедна. Не знам, може наистина да е била бедна, а това за парите да е просто клюка. Но аз винаги обслужвах безплатно нейните котки, изобщо никога не вземам пари от старци, за тях котката е единствената радост — ако трябва да плащат за лечението, с техните пенсии ще започнат да икономисват и няма да лекуват болестта.

Така, рижав бандит такъв, и с теб всичко е наред, хайде, поразходи се сега. Следващият, моля!

Доценко чакаше с нетърпение Казаков да завърши прегледа на котките на Серафима. Наистина животът е на черни и бели периоди: отначало не му провървя със зле съставения маршрут, но пък сега му излезе късметът, появи се още един свидетел, който можеше да знае нещо за Серафима Антоновна. Докато Казаков се занимаваше с котките, в стаята надникна симпатична жена на около четирийсет и пет години, стройна и светлокоса.

— Саньока, предложи ли чай на гостите?

— Още не съм, майче — отвърна Казаков, — преглеждам пациентите.

Чай… Това е добре, помисли си Доценко, ще поседим в топла семейна атмосфера, ще си побъбрим. Да го видим това толкова младо и красиво майче, сигурно има безброй почитатели и на някого от тях като нищо може да е харесало златото на старата Фирсова. Някой да не е можел да го вземе, а да е разказал на друг. Щом в това семейство се е говорело за богатството на Серафима Антоновна, трябва внимателно да се провери кой друг е участвал в тези разговори.

— Предложете ни чай, моля — бързо каза Михаил и обаятелно се усмихна.

Ирочка, която стоеше до него, го ръгна с лакът в хълбока и прошепна укорително:

— Стига, Миша, не е удобно така.

— Удобно е, удобно е — веднага реагира Казаков, като демонстрира прекрасен слух. — Майчето обича да черпи гостите с чай. Тя изобщо обича гости.

— Но ние не сме гости — упорито възрази Ира, — дошли сме по работа.

— Това няма значение. Нали и без това трябва да обсъдим какво ще правим с котките на Серафима, та покрай чая ще си поговорим. А вие какво, нейни съседи ли сте?

— Не, ние… — подзе Ирочка, но Доценко не я остави да довърши.

— Да, живеем в един блок със Серафима Антоновна. По-точно, аз живея там — веднага се поправи той, — а Ира живее на друго място.

Доценко улови възмутения поглед на Ирина, леко докосна ръката й и кимна. Казаков обаче се оказа човек внимателен, малкото недоразумение не се изплъзна от слуха му. Той отново хвърли остър поглед на Ира и Михаил и поклати глава.

— Нещо се оплитате, уважаеми господа, но както и да е — весело се усмихна той, — ваша си работа. И моята годеница понякога се обърква, нощува у нас през ден, та когато я попитат къде живее, посочва ту своя, ту моя адрес.

Така, помисли си Доценко, нещата няма да се ограничат до почитателите на майчето, нашият герой има и годеница, а по-рано сигурно са се отбивали и други момичета. Какво пък, момчето е представително, красиво, има необичайна професия, нищо чудно, че момичетата го харесват.

— Вие по професия ветеринар ли сте? — попита Миша.

— Аз ли? — Казаков подхвана последната котка на Серафима Антоновна под предните лапички и я пусна на пода. — По образование аз съм никакъв. Училище, после казарма, това е цялото ми образование.

— Ами котките? — учуди се Ира. — На изложбата в Соколники ви препоръчаха като известен специалист, затова мислехме, че сте учили за това.

— За кое? За грижите за котките ли? Аз съм се учил на това през целия си живот, но не в институт, а от практика. Чел съм книги, вярно, но предимно съм научавал всичко от собствен опит. Колкото до изложбата… — Той се засмя, вдигна от дивана пухкав бял котарак, притисна го до рамото си и започна ласкаво да го гали. — Кой ме препоръча? Някой от клуба ли?

— Н-не — стъписа се Ира, — май беше някой от посетителите.

— Именно. Членовете на клуба не ме признават, защото не се увличам по чистотата на породата, не се занимавам със селектиране и не се интересувам от изложби. Обичам котките заради самите тях, на мен една изоставена от стопанина си бездомна котка ми е по-скъпа от най-породистата, защото е нещастна и се нуждае от помощ. Хората от клуба не разбират това, смятат ме за шарлатанин. И после, има още един нюанс. Човекът, който развъжда животни, трябва да продаде котенцето, така че говори на купувача на изложбата какво ли не. Някои хора са си патили от това — купуват котка, която са им продали като безпроблемна, спокойна и всеядна, а след месец става ясно, че тя не яде това, не яде онова, а иска всеки ден сурово месо, пълни къщата с косми, трябва да й се правят ваксинации, да се вземат мерки при разгонването, да се пазят цветята, да не се отварят прозорецът и балконската врата, а в жилището е задушно и горещо, трябва да се поставят мрежи или да се харчат луди пари за климатик… С една дума, грижите и главоболията са повече от удоволствието. Аз редовно ходя на тази изложба и на два пъти се е случвало продавач да разговаря с купувач в мое присъствие. Аз слушам отстрани, после каня този купувач навън и му обяснявам всичко, както си е, та той да знае какво го чака и да купува котето с отворени очи. Този купувач си записва телефона ми, в случай че му възникнат още въпроси, после го предава на някого и така сега моят номер върви от ръка на ръка. Постоянните посетители, които не купуват, а само гледат, ме познават и ме препоръчват на начинаещите. Та такава ми ти история. Е, какво, ще пием ли чай?

Те отидоха в другата стая, по-просторна и подредена, макар и обзаведена със същите стари мебели от петдесетте години. Докато малката стая, от която излязоха току-що, повече напомняше кабинет с книжни рафтове, другата приличаше на истински хол с големия старинен полилей, висящ над кръглата маса в средата, и портретите и снимките по стените.

— Запознайте се, това е майка ми.

— Елена — приветливо каза стройната блондинка и подаде ръка на Михаил.

— Много ми е приятно, аз съм Михаил, а това е Ирина, моята годеница.

Ира му хвърли уплашен поглед, после не се сдържа и прихна.

— Ама моля ви, не се смущавайте — весело каза Елена, — и Саньока има годеница. Сега това не е модерно, сега първо се запознават, а после се женят или веднага, или никога — и в единия, и в другия случай момичето няма време да стане годеница. А вашата сватба кога ще бъде? Скоро ли?

— Скоро — бързо отговори Доценко. — Ето, ще настаним котките на Серафима и после — право в гражданското. Нали, Ириша?

Ира зашеметено мълчеше и Михаил отначало си помисли, че е направил грешка: не биваше да говори пред чужди хора за тези неща и да ги представя за решени. Но после видя, че Ира изобщо не се е обидила, и се успокои. Така дори стана по-добре. Сам сигурно още дълго щеше да събира мислите си за официално предложение, а така всичко се получи леко и непринудено.

Покрай чая разговорът течеше плавно, Михаил без усилия успяваше да го насочи в нужното му русло, още повече че основна тема, така или иначе, трябваше да бъдат котките на Серафима, а значи и самата Серафима Антоновна. Не биваше нищо да си записва и трябваше да се напряга, за да запомня имена, фамилии, адреси, та утре сутринта да започне да наблюдава хората, които са знаели за наследството на Фирсова. „Ама че съм глупак — каза си няколко пъти Доценко, — ако знаех как ще потръгнат нещата, щях да си взема диктофона“.