Александра Маринина
Седмата жертва (49)

Ирина

Ира постоянно се улавяше, че мисли за Миша Доценко. Но в миналото й бе имало толкова несполучливи връзки, сълзи и горчиви разочарования, че тя се страхуваше да се довери и на самата себе си, и на новия си кавалер. И през ум не й минаваше, че Доценко изобщо не смята себе си за обикновен кавалер и ухажор, а намеренията му са твърде сериозни. Тя виждаше, че Миша търси всякакви поводи да й се обади по телефона и използва всяка, дори и най-малка възможност да се срещнат, това я радваше, но тя не мислеше за нищо по-голямо. Миша много й харесваше. Много.

Ето защо Ира прие възторжено поредното предложение на Михаил, макар че то звучеше доста необичайно.

— Ириша — каза той по телефона, когато й се обади към обяд, — спомняш ли си деня, когато ви бяхме на гости със Серьожка Зарубин? Тогава Татяна беше ходила при някакъв специалист по котките.

— Така беше — потвърди Ира.

— Би ли попитала Татяна за неговия адрес и телефон?

— За какво ти е? — учуди се тя. — Коте ли смяташ да си купуваш?

— Никога! Разбираш ли, Ириша, тук неотдавна убиха една стара госпожа, съвсем самотна, нямала си е никого, освен четири котки. Сега тези котки останаха безстопанствени, съседите ги прибраха временно, но ни предупредиха, че ще ги държат само няколко дни, а какво ще става с тях после — никой не знае. Та си помислих дали да не взема тези котки и да отидем с теб при онзи специалист, да се посъветваме. Той може да знае адреса на някой котешки приют. Какво ще кажеш за това предложение?

Ира прие предложението положително: ставаше дума да отидат при специалиста по котките вечер, след като Миша приключи работа, а това беше удобно и за нея. Вечерта ще си бъдат вкъщи и Татяна, и Стасов, така че няма да съществува проблемът „на кого ще оставя Гришенка“. Тя обеща да попита Татяна за телефонния номер и дори пое ангажимента да се свърже с „коткаря“ и да уговори среща с него.

В осем вечерта Ирочка вече беше пред входа, грейнала с красиво гримираните си очи. Михаил позакъсня, но тя се отнесе към това с разбиране. Трябвало да намери отнякъде специална чанта за пренасяне, да прибере котките от милозливите съседи, да вземе кола. Трудно е да се прецени времето с точност до минута. В осем и петнайсет пред блока спря бяла волта. Зарадвана, Ира тръгна към колата, но когато вратата й се отвори, от нея слезе не Михаил, а съседът Андрей Тимофеевич. Стори й се, че като я видя, той побърза да затвори вратата. Направи го дори много припряно. И физиономията му изглеждаше недоволна.

— Добър вечер, скъпа — поздрави той както обикновено, но на Ира й се стори, че гласът му бе леко напрегнат. — Чакате ли някого?

— Миша. Здравейте, Андрей Тимофеевич.

— Среща, а? — позасмя се той някак неприятно, както се стори на Ира.

— Не е толкова среща, колкото по работа. Четири нещастни котки са останали без стопанин и с Миша се разбрахме да отидем при специалист, който може да ни посъветва какво да ги правим.

— Котките ли какво да правите? — каза съседът и с неочаквана злоба отговори: — Отнесете ги на бунището, там им е мястото. Впрочем — неочаквано се усмихна той — не ми обръщайте внимание, аз така си мърморя. Моят Ахат не може да понася котки, вероятно от него съм се заразил с тези чувства. А инак те са забавни същества, много са мили. Е, всичко хубаво, скъпа. Да не изстинете на този вятър.

Той влезе във входа и Ира се загледа недоумяващо след него. Виж ти, излиза, че добрият съсед Котофеич бил способен на злобни нападки. А наглед е толкова симпатичен… Симпатичен, симпатичен, обаче си заключва вратите вкъщи.

Отново й стана неприятно и тревожно, но в този момент с такси пристигна Михаил.