Александра Маринина
Седмата жертва (52)

Петата жертва

Това няма край. И няма да има. Докога ще мога да живея с чувството на вина? Лекарят се старае с всички сили, занимава се с мен по два часа всеки ден, аз му кимам в отговор, придавам на лицето си някакво подобие на усмивка и се преструвам, че се вслушвам в неговите съвети. Но не му вярвам. Не вярвам, че може да се живее така, както живея аз. Не вярвам, че човек може да се примири с това, което се случи.

Смятат ме за луда. И то защо? Защото исках да се самоубия. Исках да си отида от живота тихо, незабележимо, защото не можех повече да понасям чувството за вина. Спасиха ме. Защо? Молила ли съм ги? Защо го направиха? А сега ме смятат за луда. Лекарят надълго и нашироко ми обяснява, че у здравия човек е силно развит инстинктът за самосъхранение, който го кара да оцелява каквото и да се случва. Ако този инстинкт замлъкне, значи човекът е болен. О, господи, нима могат да ме разберат? Какво общо има тук инстинктът за самосъхранение? Всеки човек се стреми да облекчи собствените си страдания, да се избави от болката. Нима това е ненормално? Аз не мога повече да понасям тази болка. А те ме карат да я понасям. Да живея и да я понасям. Защо е нужно? Защо?

Не чувам нищо, освен крясъка: „Чие е това дете?!!!“ Защо аз не чух как синът ми вика за помощ? Как допусна, Господи, да не чуя гласчето му? Защо ми запуши ушите и отклони погледа ми? Насилвам се да си спомня, затварям очи и извиквам в паметта си онзи страшен ден, онзи красив слънчев ден на южния бряг на Испания. С момченцето ми отидохме там за две седмици, мъжът ми ни изпрати сами, трябваше да дойде пет дни по-късно. Сякаш се озовах в друг свят, приказен и великолепен, нереален и зашеметяващ. За пръв път почивах в чужбина, преди това не бях виждала нищо друго, освен шестстотинте квадрата на нашата вила, мръсната краймосковска рекичка и когато имахме повече късмет — Черно море, мътно и облепващо тялото с фасове и огризки от ябълки или пък ледено и гъмжащо от медузи.

Омъжих се съвсем млада, полакомих се за парите и импозантната външност на мъжа ми. Бях четвъртата му съпруга, хората ме съветваха, предупреждаваха ме, че нищо добро няма да излезе от този брак, но аз не слушах никого, струваше ми се, че съм вече достатъчно зряла и умна, за да се оправям сама в живота. Ухажването беше кратко и стремително, цветята — с цели наръчи, шампанското — с литри, украшенията — с шепи. Естествено мъжът ми направи всичко възможно да регистрираме брака си само за седмица. Той веднага ме накара да напусна работа и да си остана вкъщи. Почти веднага забременях, мъжът ми пърхаше над мен, размахваше криле — витамини, лекарско наблюдение, режим, диета, разходки. После се роди детето. Синът ни.

Почти не излизах от къщи. За домакинството мъжът ми нае домашна помощница — тя пазаруваше, переше, готвеше, чистеше огромния ни апартамент. Понякога ми нареждаха да се облека, да си направя прическа, да се накича с украшения. Извеждаха ме сред обществото. На приеми или на банкети по случай приключването на преговори. Вземаха ме горе-долу така, както човек взема със себе си златна табакера. Имах чувството, че ме обличат, както човек облича преди излизане официален костюм или пък си слага златен часовник. Мъжете ми обръщаха внимание, но на мен ми беше строго забранено дори не просто да кокетнича, а и да разговарям с тях, разбира се, ако не ставаше дума за общ разговор между няколко души. В общ разговор ми разрешаваха да участвам. Веднъж си позволих да танцувам с някакъв мъж, след което съпругът ми вдигна ужасен скандал. Не, той не ревнуваше, той дори не можеше да допусне мисълта, че ще го заменя с друг. Но за него беше важно никой — разбирате ли, никой! — да не си помисли, че флиртувам. Той смяташе, че това хвърля сянка върху него и го превръща в очите на околните едва ли не в рогоносец.

Ето така живях пет години. И изведнъж — какво щастие! — заминаваме на курорт. Естествено от самото начало не се предвиждаше да заминем поотделно, трябваше да летим всички заедно, но буквално вечерта преди заминаването се разбра, че на мъжа ми не му достигат дни във визата. Той имаше едногодишна многократна виза за Шенгенската зона със срок на пребиваване от три месеца, много пъти беше ходил в чужбина и се бе объркал в сметките. Беше сигурен, че му остават петнайсет дни, точно колкото му бяха нужни за курорта. В деня преди заминаването започнахме да подготвяме багажа и документите и той реши още веднъж да провери датите на влизането и излизането от Испания, за да преброи дните отново. И тогава се разбра, че му остават не петнайсет, а само осем дни. И се получи така, че ние със сина ми отлетяхме сами, а той трябваше да се присъедини към нас за останалите осем дни.

Аз се озовах в Испания. Сама. Без надзирател. Облечена в невероятни дрешки, подстригана в най-скъпия салон, с бански костюми, които струват колкото вечерна рокля от Живанши. Млада, неопитна, жадна за впечатления, дълго тъгувала по обикновено женско кокетство, по мъжко внимание. Искаше ми се да ме харесват, да ме забелязват, да флиртуват с мен. Нямах намерение да изневерявам на мъжа си, бях напълно доволна от сексуалния живот в семейството си и не мечтаех за нищо повече. Но нали за да се чувстваш жена, не е достатъчно само да знаеш, че съпругът ти те желае.

Зави ми се свят. Вечерта с поредния си ухажор седях в един бар на крайбрежната улица. Свиреше музика, ние танцувахме, пиехме някакъв вкусен свеж коктейл, той нежно ме галеше по ръката и надничаше в очите ми и на мен ми се искаше тази приказка никога да не свършва. На другия ден трябваше да пристигне мъжът ми и аз разбирах, че това е последната вечер от моята свобода. Може би пих прекалено много. Може би музиката беше прекалено силна. Може би прекалено се бях увлякла… Не знам какво се случи. Не знам как се случи. Нищо не виждах и не чувах, нищо не помнех и не мислех, освен за това, че има истински нормален красив живот, който съдбата ми е подарила за пет дни, а по-нататък отново ще бъда в затвор. В клетка, макар и златна.

„Чие е това дете?!!!“

Този вик и досега звучи в ушите ми. Защо не бях забелязала как момченцето ми е избягало от бара и е слязло на плажа? Защо не бях усетила това? Защо не бях чула как то вика за помощ? Забелязал го беше някой от посетителите на бара и се бе развикал. Вцепених се. Мъжете се втурнаха към морето. Но закъсняха.

На другия ден пристигна мъжът ми. Той оформи всички документи, взехме тялото на сина ни и се върнахме в Москва. През цялото време той разговаря с мен само веднъж. Попита ме как се е случило. После, знам, е намерил хора, които същата вечер са били в бара, и ги е разпитвал. Досещам се какво са му разказали. Оттогава той се затвори в себе си. Дори не се опитваше да сподели мъката ми. Сякаш само той загуби син, не и аз. Сякаш всичко това нямаше връзка с мен.

Мълча три месеца. После започна да говори. О, господи, по-добре да беше продължил да мълчи! Наричаше ме тъпа уличница, която е изгубила остатъците от срама си, щом е видяла чужди мъже. Обвиняваше ме във всички грехове. Нима самата аз не знаех, че съм виновна? Нима се самобичувах по-малко? Той не искаше да вижда колко ме боли. После разбрах, че е виждал, но е смятал, че тази болка не е достатъчна за мен. Искал е да ме боли още повече.

Опитах да се самоубия. Разрязах си вените. За нещастие домашната помощница дойде по-рано от обикновено. Спасиха ме. И ме натикаха в болница. Лекарите ме убеждаваха да се примиря, обясняваха ми, че моята смърт няма да промени нищо в този живот и няма да възкреси сина ми. Защо, защо не разбираха, че аз не се стремя да променям каквото и да било в живота си, той вече е такъв, какъвто стана. Просто не го искам. Нека той си тече без мен. Не мога повече да понасям тази болка.

В болницата ме държаха половин година. Всеки ден идваше мъжът ми, носеше ми храна, лекарства. И говореше. Аз се стараех да не чувам, но нищо не излизаше. След половин година ме изписаха. Натъпкаха ме с някакви препарати. Болката остана, никъде не изчезна. Все така не ми се живееше. Промени се само едно: разбрах, че нямам сили самостоятелно да прекратя всичко това. Половин година ме лекуваха с хипноза и накрая постигнаха своето. Сега няма да мога да сложа край на живота си по собствено желание.

Излизах навън и си мечтаех да ме прегази камион. Или да ме убие бандит. На няколко пъти се опитвах да изскоча на платното, стоях на тротоара и изчаквах момент, когато потокът коли ще бъде най-плътен, и в последната секунда разбирах, че няма да мога. Проклети да са тези хипнотизатори! Те не убиха болката ми, не убиха душата ми, а ме лишиха от възможността сама да избягам от непоносимото страдание.

Но днес ще дойде краят на това. Ще дойде съвсем скоро. Днес срещнах Него. Срещнах го случайно, на улицата. Той ме заговори, попита ме как съм. Усмихваше ми се с разбираща и съчувствена усмивка. Отговорих му, че се чувствам превъзходно.

— Разбирам ви — каза той. — Това беше глупав въпрос, жена във вашето положение едва ли чувства каквото и да било, освен една всепоглъщаща болка.

— Откъде знаете?

— Аз знам всичко. Нима още не сте разбрали?

И тогава всичко се изля от мен. Видях пред себе си човек, който е способен да ме разбере. Който няма намерение да ме обвинява. Говорех, говорех и не можех да се спра, струва ми се, че при това плачех, защото после открих в ръката си съвсем мокра носна кърпичка. С него вървяхме нанякъде, но аз не виждах накъде, беше ми все едно. Важното беше, че можех да говоря, без да се страхувам, че отново ще ме тикнат в лудницата.

— Искате ли да ви помогна? — попита той, когато аз най-сетне млъкнах.

— Искам.

Не го попитах какво има предвид и как смята да ми помогне, просто се нуждаех от помощ, нуждаех се отчаяно, бях готова да стоя на кръстовището и да крещя: „Убийте ме, хайде, нека някой да ме убие!!!“ Кой знае защо, бях сигурна, че той не е лекар и неговата помощ няма да се състои в лечение или поредното хипнотизиране. Повярвах му веднага, от първата минута, още щом видях очите му. Повярвах, че той знае всичко, защото… Защото той трябваше да знае всичко. Нямаше логично обяснение за това. Просто така го чувствах.

— И сте готова да тръгнете с мен?

— Да.

— И не ме питате закъде?

— Все ми е едно. Искам да ми помогнете.

— И можете да тръгнете с мен веднага?

— Когато и да е. В момента или утре…

— А кога е по-добре за вас?

— Най-добре — веднага. Не мога да търпя повече. Няма да го понеса.

Той ме погледна внимателно и леко ме погали по бузата.

— Да, вие сте напълно готова. Сега го виждам. Какво пък, да вървим.

И ето че пътуваме. Не знам къде ме води той, но знам, че скоро ще настъпи краят. Олеква ми, болката сякаш се притъпява, аз разбирам, че ми остава да търпя съвсем малко. Съвсем малко.