Александра Маринина
Седмата жертва (63)

Каменская

Развълнуваната и добре възпитана Ирочка реши непременно да остави на вратата бележка за Миша Доценко, ако той дойде, докато те са у съседа. Грабна лист хартия и започна да пише, а Настя излезе в антрето и бодро пъхна нозете си в обувките. Болката се оказа толкова остра, че дори й притъмня пред очите. Отвикналият от тесния нос и високия ток крак категорично отказваше да влезе отново в модната обувка. „Сама си си виновна — сърдито си каза Настя, — забрави старото правило: ако имаш проблеми с обувките, не бива да ги сваляш, докато не стигнеш до вкъщи. Защото свалиш ли ги, оставиш ли крака да си почине, после не можеш да ги обуеш повторно. Е, и какво ще правиш сега? Ясно какво: ще търпиш“.

— Ира, имате ли вкъщи лепенки? — със страдалчески глас попита тя, като разглеждаше тъжно пурпурночервеното си подпухнало стъпало, чийто чудесен цвят не можеше да скрие дори чорапогащникът.

— Разбира се.

Ирочка с готовност затърси в аптечката, но Настя внезапно реши друго:

— Чакай, засега не е нужно. Е, готова ли си? Написа ли посланието си до своя ненагледен?

— Да, да вървим — обречено въздъхна Ира и веднага уплашено изохка, като видя, че Настя стои боса, хванала обувките си в ръце. — Ти какво, така ли ще вървиш?

— Така ще вървя.

Като взе свалената от хладилника магнитна плочка във вид на апетитно парченце кашкавал, Ирина отвори вратата и позвъни на съседа.

Андрей Тимофеевич им отвори веднага. Строен, атлетичен, с красиво побеляла коса и грижливо подстригана брада, той приличаше на актьор, който играе роли на благородни бащи.

— Какви гости! — радушно възкликна той, щом видя Ира, но когато забеляза застаналата зад нейния гръб Настя, усмивката му леко поувехна. — На какво дължа това внимание? — сдържано попита той.

С незабележимо движение Настя отстрани Ирина и излезе напред.

— Много моля да ни извините за безпокойството, имаме много глупав въпрос. Да знаете на кой телефон можем да извикаме такси, та колата да дойде не след цял час, а по-бързо? — каза тя смутено.

— Двеста трийсет и осем — десет — нула едно — без да се замисля, отговори съседът. — Аз винаги ползвам техните услуги, много бързо пращат кола и изобщо фирмата е стабилна, не закъсняват. Казва се „Московско такси“. Защо, някакви проблеми ли имате?

— Уви! — жално каза Настя и протегна напред обувките. — Толкова ми убиха, че не мога да вървя. Ето, виждате ли?

Като се престори, че никога по-рано не е чувала и дума за добро възпитание, тя вдигна крака си и показа на Андрей Тимофеевич изразителните следи от обувните мъки.

— О, лоша работа! — проточи съседът. — Ами лепенки? Трябва да си сложите лепенки!

— Нямам у себе си.

— А вие, Ира? Нима вкъщи нямате лепенки?

Ирочка безпомощно разпери ръце, признавайки своето аптечно-домакинско нехайство.

— Сядайте — с нетърпящ възражения тон нареди съседът, — сега ще потърся, мисля, че трябва да имам. Заповядайте в хола.

Докато Ира, излязла на площадката, прикрепваше с магнита адресираната до Доценко бележка, Настя бързо се огледа наоколо. Да, явно Иришка не грешеше — от просторното антре врати водеха към три стаи и на две от тях ясно се виждаха секретни брави. Само към една от стаите вратата беше широко отворена и Настя влезе.

— Ако искате, обадете се за такси — дочу се откъм кухнята гласът на Андрей Тимофеевич. — Телефонът е до дивана.

Настя се възползва от предложението и докато разговаряше с диспечера, внимателно разглеждаше стаята. Нищо особено, обикновено жилище на самотен мъж, умерено разтребено. Книгите бяха съвсем малко: събрани съчинения на Чехов и Толстой, приказките от „Хиляда и една нощ“ в осем тома и двайсетина отделни издания на съветските писатели Белов, Астафиев, Распутин, Богомолов, Василиев… На рафтовете с книги зад стъкла — няколко любителски снимки.

— Ира, кои са тези хора на снимките? — попита шепнешком Настя.

— Не знам — също шепнешком отговори Ирочка, — на едната, мисля, е покойната му съпруга, а за останалите не съм питала.

Неочаквано лицето й се напрегна, веждите й се свиха. Тя се приближи до един от рафтовете и втренчено заразглежда една снимка на него. От мястото, където бе седнала, Настя не виждаше какво точно е привлякло вниманието на Ирина. Понечи да я попита, но не успя — в стаята влезе Андрей Тимофеевич с кутийка с лепенки в ръката.

— Ето, намерих! — тържествуващо възкликна той. — Вземете. Извикахте ли такси?

— Да, благодаря. Да вървим, Ириша, ще си облепя краката.

Настя стана и взе от ръцете на Андрей Тимофеевич лъскавата картонена кутийка, като се стараеше да я държи само с нокти, и то така, че той да не забележи.

— Какво ви заинтересува толкова, скъпа? — недоволно попита съседът, когато забеляза, че Ира стои неподвижно пред рафта и не откъсва очи от него.

— Каква красива жена. Коя е?

— Ами… една позната.

Съседът явно не беше предразположен към обсъждане на въпроса, личеше, че иска колкото може по-бързо да отпрати неканените си гостенки. Настя и Ирина горещо благодариха на Андрей Тимофеевич за услугата и побързаха да си тръгнат. Когато се върнаха в апартамента на Стасов, Настя започна бързо да събува чорапогащника си, за 1 да си сложи лепенки. Изтърси лепенките на масата и внимателно прибра кутийката в найлоново пликче, което сложи в чантата си.

— Е, какво? — с треперещ глас попита Ирочка. — Как ти се стори той?

— Никак. Човек като човек. Нали ти казах, на челото на престъпниците не е написано, че са такива. Обикновен съсед.

— Защо тогава ходихме при него? Щом на челото му не е написано, какво искаше да видиш тогава?

— Исках да видя как ще реагира, като ме види. Исках да огледам обстановката, в която живее.

— Е, видя ли я?

— Видях я. Ти каква снимка разглеждаше там? Стори ми се, че съседът се ядоса. Това явно не му хареса.

— Там… Настя, само не мисли, че съм мнителна, че постоянно ми се привиждат разни ужаси.

— Няма да си мисля нищо подобно. Казвай. Не протакай, Ирка, таксито ще дойде след пет минути.

— На онази снимка имаше жена, много млада, на около двайсет и пет. Знаеш ли на кого прилича тя?

— На кого?

— На майката на специалиста по котките, при когото ходихме с Миша да настаняваме онези писанки.

Охо, и тая си я биваше! Нима съседът се познава с това семейство? Тогава е ясно, че може да е имал информация за старата Фирсова и нейните несметни съкровища. Нима мозайката се подрежда? И Бош, и Фирсова, и странностите в поведението му. И дори вечното му обръщение „скъпа“. Засега е рано да се правят изводи, сега тя ще отиде при Олшански, ще му даде кутийката от лепенките — експертите да видят пръстовите отпечатъци.

— Сигурна ли си за снимката? — строго попита тя Ирина.

— Не съм сигурна. На снимката тя е на около двайсет и пет, нали ти казвам, а всъщност тази жена има син на тази възраст. Просто има някаква прилика. Настя, аз… Страх ме е. Ти сега ще си тръгнеш, а аз ще остана сама. А ей зад тази стена има убиец.

— Първо, всеки момент ще дойде Миша, така че не си сама. Второ, нищо не те заплашва. За какво му е да те убива? Нали ще го хванат за две минути. Изхвърли тези глупости от главата си.

Настя изобщо не вярваше в това, което говореше. Ако Володя Ларцев е прав, Шегаджията иска именно да го хванат. Нещо повече, последното послание на този мерзавец съвършено отчетливо й даваше да разбере, че могат да го хванат едва при седмата жертва. Значи в качеството на такава той си е набелязал човек, когото Настя познава. Защо този човек да не може да бъде Ира? Само защото никак, по никакви показатели не подхожда на поредицата от предишни жертви? Но нали Настя още така и не е разбрала закономерността, залегнала в основата на тази поредица. Може пък тъкмо Ира да е подходящата мишена…

Тя напъха нозете си в обувките и неволно се смръщи. Болката в облепените й пети бе понамаляла, но цялото стъпало я болеше жестоко. Какво да се прави, трябваше да си тръгне, преди да дойде Доценко. Настя искаше да го изчака долу, за да си поговорят в отсъствието на Ирина. Надяваше се той да не закъснее много и тя да успее да отиде навреме при Олшански.

Провървя й. Таксито още не беше пристигнало, а с Михаил се сблъска в самия вход.

— Анастасия Павловна? — изуми се Миша. — У Ира ли сте били?

— Мишенка — припряно заговори Настя, — имаме промяна в обстановката. Първо, останете с Ира и никъде не излизайте, докато не се приберат Стасов и Татяна. Дори те да се приберат много късно. Не оставяйте Ира сама в никакъв случай. Второ, когато отидете при нея, веднага се обадете на Коротков, за да даде команда да съберат максимално възможните сведения за съседа й.

— За Котофеич ли?! Какво говорите, Анастасия Павловна!

— Мишенка, по-добре да се презастраховаме, отколкото да ни направят на глупаци, съгласен ли сте? Ира ще ви обясни всичко, тя е в течение. Аз тръгвам за Олшански, ако има нещо — търсете ме там.

Несполуката с обувките и краката бе уравновесена от още един добър късмет: таксиметровият шофьор се оказа възрастен чичка, потънал в дълбок размисъл. Той не се опита да заговори пътничката си и което беше най-важното — не слушаше радио. Сред тишината Настя успя да се съсредоточи.

Как го каза Ларцев? Шегаджията им представя различни ситуации, свързани със смъртта и погребенията. Той ясно даде да разберат, че е запланувал само още едно убийство. Остава само една жертва, която трябва да представлява последното звено в една логическа верига от разсъждения. Това първо. Останала е жертва, която Настя има възможност да отгатне, това второ. Какво пък, да започнем всичко отначало, като се опираме на предположенията на Ларцев.

Надежда Старостенко, или Надка Танцьорката — всичко най-добро в живота й е останало в миналото, пред нея има само пиянство и безсмислен разврат. Може да си тръгне. Танцьорката ще бъде погребана с чисто нови дрехи, а не с мръсни дрипи.

Генадий Лукин, по прякор Лишея — в живота му, изглежда, не е имало нищо хубаво, жалко съществуване на бездомник, който се рови в кофите край околните блокове. Спокойно може да поеме към отвъдното. И Лукин ще бъде погребан в приличен вид.

Валентин Казарян, бивш служител на милицията, от лъжлива (или не лъжлива, а истинска?) гордост скъсал всичките си връзки със своето обкръжение и вече озовал се почти на дъното. Достатъчно млад, все още здрав, но поради характера си — без перспективи. Може би му е време да си тръгне още сега, без да чака да се срине до живота на Генка Лишея? Защото е сигурно, че това ще стане.

Серафима Антоновна Фирсова, самотна пенсионерка, в чието жилище при грижливия обиск са били намерени бижута и златни монети за огромна сума — животът е изживян, занапред ще става само по-зле и по-тежко. Защо да се протака? Парите не са облекчили старостта й, но ще й осигурят достойно погребение.

Светлана Ястребова, съпруга на бизнесмен, загубила при трагични обстоятелства и по собствена вина малкия си син — тя изобщо не иска да живее, защо трябва да й се пречи?

Младеж със синдрома на Даун, Настя още не знае името му, понеже Селуянов снощи не й го каза — той и без това ще умре, а майка му страда и се измъчва. Тя едва има сили да обгрижва себе си, а и парите не й стигат… Нещастното момче е изживяло краткия си живот в щастливо неведение и ще бъде погребано както трябва. Шегаджията е оставил пари за това.

Шест ситуации, оправдаващи преждевременната смърт. Да умреш, защото всичко добро е останало в миналото. Да умреш, защото е трудно да живееш. Да умреш, когато все още се търпи, без да чакаш да стане съвсем зле. Да умреш, защото сега положението ти е лошо и по-нататък само ще се влошава. Да умреш, защото не ти се живее. Да умреш, защото с психичното си заболяване си в тежест на семейството си.

Оставаше още едно „да умреш“. Какво е то? Отговорът изникна веднага и се стори на Настя толкова очевиден, че тя дори се учуди как не е могла да разбере това по-рано. Седмата жертва трябва да стане инвалид, но не с психично, а със соматично заболяване.

Инвалид, когото Настя може да предвиди. Когото познава.

Терехини… Три сестри и малкият им брат. Четири нещастни деца на нещастна майка, която не можа да се примири с мисълта, че техният баща — неин любовник, е извършвал върху тях медицински експерименти. Майката изхвърли децата от прозореца на деветия етаж и самата тя скочи след тях, само най-голямото момиче намери сили да се изтръгне и да избяга. Другите останаха осакатени, но живи. Всички са инвалиди. Кой от тях?