Александра Маринина
Седмата жертва (24)

Стасов

Интересно, дълго ли ще трае у нас тая мода — пълна къща с гости? Днес заварих у дома все същите хора: очарователната Иришка с тесни съблазнителни панталонки играеше ролята на домакиня, Мишаня Доценко, издокаран с някакъв невероятно модерен джемпър, сипеше остроумия, само дето вместо съседа Котофеич, на масата се бе настанил Серьожка Зарубин, оперативен работник от Централния окръг. Познавах го едва-едва, преди това го бях виждал само веднъж, но Аска много хвалеше хлапака — през лятото разнищвали някакъв случай заедно. Диспозицията на войските беше прозрачна като стъкло: Доценко вече бе подвластен на качествата на Ирочка и беше измислил някакъв информационен повод, за да дойде на гости, а Зарубин бе домъкнал, за да потвърди невинността на намеренията си — и тъкмо тук се криеше голямата грешка на Мишенка. Защото, доколкото знам, Серьожа беше ерген, и то далеч не закоравял, тоест напълно годен за встъпване в брак. Така че глупавият Мишка със собствените си ръце (или в собствения си джоб?) бе донесъл в дома на избраницата си това буре с барут, на което сега самият той бе принуден да седи. Серьожа има само един недостатък: ръстът му е нищо и никакъв, но в случая с нашата Ируска това не е препятствие — по-ниски от нея могат да бъдат само лилипутите. Задължителният елемент от мизансцена — Гришка — тържествено се е възцарил в ръцете на Зарубин и изучава степента на здравина на конците, с които са пришити копчетата на неговата риза. Детето явно повече се доверява на Серьога и Мишаня трябва да обърне на това по-голямо внимание, ако иска да постигне успех.

За да не нарушаваме традицията, ще зададем обичайния въпрос:

— А къде е жена ми?

— На консултация — отговори Ирочка и ми подари един сияен поглед. Какво пък, прекрасно, добра реакция на здрава млада жена, около която се въртят цели трима ухажори, и то кой от кой по-перспективни, хем всичките неженени. Вярно, единият (имам предвид съседа) има проблем с възрастта, другият — с ръста, третият има взискателна майка, но като цяло ситуацията напълно благоприятства сияйните очи, особено такива ярки и красиви като на нашата Ируска. Това обаче е лирика, а каква е впрочем тая консултация?

Веднага озвучих недоумението си и начаса получих изчерпателно разяснение, от което следваше, че съм не много внимателен съпруг и съвсем лош баща.

— Нали Таня още сутринта ти каза, че вечерта ще отидат с Лиля на консултация при един експерт по котките. Искат да се посъветват с него за породата и разни други тънкости, преди да купите котенце.

О, да бе, Татяна наистина ми говореше за това, само че аз, честно казано, бях забравил. Но за да не призная собствената си глупост, реших да направя умна физиономия.

— Помня това, само че не подозирах, че посещението при коткаря ще бъде наречено с високопарната дума „консултация“.

Веждите на Ирочка излетяха толкова високо, че се скриха под бретона й.

— А как другояче може да се нарече посещение, при което неосведомени хора търсят съвет от специалист? Не мъркай, Владик, сядай да вечеряш.

По всичко личеше, че гостите вече бяха нахранени във физически смисъл и сега се наслаждаваха на десерта под формата на Ирочкините усмивки и кокетно чуруликане. Не, аз нямам нищо против гостите, искрено ги обичам и се радвам на присъствието им вкъщи. И днес им се радвам, още повече че тук е Миша Доценко, когото с Таня сме планирали за съпруг на Ируска и който май няма нищо против тези планове. Приятно ми е, че виждам и Серьожа, защото те с Мишаня са от ярките, макар и малобройни представители на младото поколение, на което предишното поколение (в мое лице, лицето на бившия служител от криминалните служби подполковник Стасов) може с леко сърце да остави трудното дело по издирването на престъпници. Но Серьога може да представлява ненужна конкуренция на нашето с Танюша протеже: той е весел, енергичен и напорист, за разлика от интелигентното мамино синче Миша, който е възпитан до такава степен, че дори към Аска и до днес се обръща на „ви“. Не, не са хубави тези работи, трябва да се сложи ред в тях и да се поставят всички акценти.

— Ами вие всъщност в каква връзка сте се озовали тук? — попитах колкото може по-приветливо, та да не би момчетата, не дай си боже, да помислят, че ги гоня. — Дошли сте при Татяна по работа ли?

— Аха — радостно подзе Мишка, — донесохме й добра новина, а се оказа, че жена ти не си е вкъщи. Та ето, седим и я чакаме.

— Добре, аз ще я замествам — разреших милостиво. — Казвай каква е новината.

Миша ми представи подробно всички факти, като от време на време включваше в разказа си и Зарубин, когато ставаше дума за неща, които Серьожа знаеше по-добре. Излизаше, че могат вече да не се страхуват от откачения Горшков. Това добре, защото е за предпочитане да си нямаш работа с откачени, тях не можеш да ги предвидиш, поведението им зле се поддава на прогнозиране, именно затова е толкова трудно да се опазиш от тях. Новината е за предпочитане и защото отново се появява надежда мишената да не е Таня. А кой тогава? Настя ли? И това не е хубаво… Не се самозалъгвай, Стасов, признай си поне дълбоко в душата си, че се радваш. Нека е който и да е, нека е дори Аска, която дълбоко уважаваш и към която изпитваш искрена приятелска привързаност, само да не е Таня. „Стасов — запитах се в този момент, — да не би да си гад случайно?“

За да не търся отговор на неприятния въпрос, аз активно се включих в разговора, заразпитвах момчетата за разни подробности и всячески започнах да демонстрирам дълбока заинтересованост.

— Ти например, Влад, знаеш ли какво означава кукличка в рибка? — загадъчно ме попита Серьожа.

— Кукличка в рибка ли? Това пък какво е? — учудих се аз.

Зарубин предаде Гришка на мен, излезе в антрето, където беше окачено якето му, и се върна с портфейл, от който извади няколко снимки.

— Полюбувай се, докато съм още жив. Керамична рибка с широко отворена уста, а в устата й е пъхнато пластмасово голишарче, или просто казано — кукличка. Главата му е в гърлото на рибката, а крачетата стърчат навън. Ей тази радост — посочи той с пръст снимката — я намерихме върху първия труп, а ей тази — върху втория.

Внимателно разглеждах снимките и нищо не разбирах. Освен едно: като старши по звание и човек с повече опит, съм длъжен да кажа нещо умно. Но нищо умно не ми хрумваше.

— Рибките са еднакви — изрекох дълбокомислено накрая, — а кукличките са различни.

— И ние го виждаме — въздъхна Доценко. — Ще ни се и да разбираме какво означават.

Ирочка, която до този момент миеше съдовете край мивката, си избърса ръцете с кърпата и приближи до масата.

— Може ли и аз да видя?

Умният Доценко веднага се помести и покани Ируска да седне до него. Не бил чак такъв льохман. Но и нашата Ирка си я бива — възползва се от поканата. И то как се възползва! Само дето не седна в скута на Мишаня. Не бях успял да довърша експертната си оценка на ситуацията, когато Ира спокойно каза:

— Ами че това е Бош.

Няма нищо по-опасно от подценяването на близките. И по принцип не бива да подценяваме хората — това е крайно опасно, да не говорим, че е безнравствено и високомерно да смятаме другите за по-глупави от нас. Но когато изведнъж се изяснява, че човек, с когото живееш рамо до рамо, с когото използваш едни и същи съдове, ядеш сготвената от него храна и го наричаш с умалително-пренебрежително име, та значи този човек знае и умее нещо, за което ти дори не си подозирал, изпадаш в шок. Че какво, на вас не ви ли се случва? А аз го изпитах…

С една дума, за известно време изгубих дар слово. Мишка и Сергей излязоха от ситуацията много по-лесно, защото познаваха Ируска (прости ми, господи, грешен съм — Ирина Павловна Милованова) само от дни и спокойно можеха да подозират у нея огромна образованост. А пък аз, глупакът, я познавам от сто години, а дори не бях се досещал за това. Браво бе, и това ми било оперативен работник. Хем имам и наглостта да се гордея с опита си!

Честно казано, имам твърде слаба представа за Бош, спомням си само, че е някакъв средновековен художник. Едно ме утешаваше: нашите момчета май и толкова не знаеха, затова попитаха в един глас:

— Кой, кой?

Е, слава богу, мога да не се срамувам толкова. Не, граждани, все още си ме бива, все още имам предимства пред младите, макар и дребни, макар и съмнителни, но ги имам.

— Бош — търпеливо повтори Ира. — Йеронимус Бош. Рибата, поглъщаща човек, е един от неговите любими образи. Имам някъде албум, сега ще го потърся. Владик, не дръж детето на ръце, когато използваш ножа, занеси го в кошарката.

Тя отиде в хола да търси книгата, а аз отнесох Гришка в кошарката, без да обръщам внимание на възмутения му рев, след което се възползвах от отсъствието на Иришка от кухнята и откраднах от тигана още една мръвка.

— Някакъв Бош — объркано промърмори Зарубин. — И какво ще означава това?

Но нашето момиче има прекрасен слух, мърморенето на Серьожка не остана скрито за нея, още повече че между кухнята и хола ние нямаме врата, само голям отвор.

— Бош не е „някакъв“, а е много известен — обади се тя високо. — И това означава, че всичко, което доставя на човека удоволствие през земния му живот, ще го измъчва след смъртта му. Например човекът обича солидно да си похапва, поддава се на греха чревоугодие, яде риба, при което предварително я улавя, убива и пече, а когато умре, рибката ще му отмъсти за това безобразие.

— Ама че глупост! — озъби се Серьожа. — И Надка Танцьорката, и Лишея са били хора сиромаси. Лишея пък изобщо е бил бездомен, прекарал е половината си живот в лагер, какво ти чревоугодие при него. Преживявал е с жалки огризки. И Танцьорката никога не е била особено заможна, а дори да е била, когато още е танцувала, е внимавала за всеки грам от теглото си, била е на хляб и вода. От къде на къде нашият Шегаджия прави такива намеци?

Зарубин и тук, край обилно сервираната трапеза, си оставаше оперативен работник, докато Мишаня бързо се ориентира и си спомни, че в момента вече е почти кандидат за женитба.

— Ира, нека ти помогна да потърсим книгата — каза той и стана от масата.

Ние със Серьожка си разменихме разбиращи погледи и си намигнахме.

— Докато умните се наумуват… — изрекох философски. — Трябва да си по-пъргав, ако искаш да постигнеш успех.

— Абе тепърва ще видим — беше загадъчният отговор на Зарубин.