Александра Маринина
Седмата жертва (33)

Каменская

Май пак удариха на камък. Да се скъсаш от яд. Хем всичко се подреждаше толкова добре, както се казва, по ноти: Шувалов имаше и мотив, и то не измислен, не преувеличен, а напълно разбираем, и най-важното — самият той бе направил нещо като „заявление за намерения“ още преди четири години. Освен това се държи подозрително, вечер се шляе из някакви места, дето са абсолютно неподходящи за учен и като цяло приличен човек. И на посещението на мнимия участъков реагира точно както реагират хора с нечиста съвест. И пистолета се втурна да крие. А освен това, наистина има пистолет!

И все пак излизаше, че не той е убил тримата. Във всеки случай те бяха застреляни не с чешката „Збройовка“, която господин Шувалов възнамеряваше да зарови в гората. Какво се получава в такъв случай? Той е оставял на местопрестъпленията чужди пръстови отпечатъци и бележки, написани от чужда ръка, убивал е жертвите си със съвършено друго оръжие, а збройовката… какво пък, това е просто „Збройовка“ — малко спретнато пистолетче чешко производство, което стреля практически безшумно. Кой е казал, че Шувалов може да има само едно огнестрелно оръжие? Като нищо може да са били и две, и четири, и десет. Вече е скрил някъде пистолета калибър 7,65, може би не днес, а вчера или завчера. Тогава спокойно може да се предположи, че убиецът е Шувалов.

Настя почти физически усещаше как съзнанието й се раздвоява и тече сякаш по успоредни русла. Едната част на мозъка й разсъждаваше как да се докаже вината на Шувалов, какво още трябва да се провери, какво да се изясни, каква информация да се получи, за да бъде разобличен този хитър убиец с превъзходно самообладание и добра реакция. Може да опитат да намерят керамичните рибки: щом той оставя край труповете еднакви фигурки, значи има известен запас от тях. Къде е той? Да можеха да ги намерят, щеше да им олекне. Макар че може да е имал само три от тези фигурки и да е използвал всичките. Но виж, ако се намери поне още една? Ами ако успеят да открият друг пистолет и калибърът му е 7,65? Ами ако сред обкръжението на Шувалов се намери човек, чиито пръстови отпечатъци съвпаднат със снетите от фигурките? Или човек със същия почерк… Абе поне нещичко, макар и дребно…

Другата част от мозъка й пък се опитваше да разбере кой друг може да бъде убиецът Шегаджията, защото вече беше очевидно, че не е Шувалов. Но ако не е Шувалов, кой е тогава?

— Ало, гаражът — изведе я от размислите гласът на мъжа й. — Спиш или си мечтаеш за нещо?

— Спя — тихичко промърмори Настя. — И да не си посмял да ме будиш.

— Тогава се махни от компютъра, остави ме да поработя. За сън впрочем човечеството е измислило диваните.

Тя неохотно стана иззад бюрото и се тръшна във фотьойла. Чистяков се настани удобно пред компютъра, извади от чантата си очила и кутия с дискети. „Сигурно именно това е щастието — лениво си помисли Настя, като гледаше Алексей, — да седиш вкъщи на любимия си фотьойл и да гледаш любимия си съпруг, който се занимава с любимата си работа. После да вечеряш в тясната, но не по-малко любима кухня, да легнеш да спиш на любимото меко диванче, сутринта да изпиеш чаша… не, две чаши от любимото си кафе и да тръгнеш за тягостната си, изнурителна, мръсна, но все пак любима работа. В цялата тази идилична картина има само едно «но»: във всеки един момент — и преди година, и преди месец, и миналата седмица, и вчера, и днес — из града бродят някакви хора, които вече са убили и ще убиват други хора дотогава, докато аз не разбера кои са те и къде да ги търся. Има други престъпници и върху същите въпроси си блъскат главата други детективи, но има и такива, чиито жертви лежат на моята съвест. Днес не можах да измисля как да ги търся и утре ще умрат абсолютно невинни хора. Разбира се, далеч не всяка жертва на убийство е небесен ангел с крилца, който през целия си живот и на мравката път е сторвал. Всъщност моят личен опит, а той наброява вече над десет години, показва, че около осемдесет процента от всички убити са все хора, за които човек смело може да каже: търсили са си го. Сблъсъци между криминално проявени, сбивания, пиянски скандали и така нататък. Но каквито и да са, те са жертви, каквото и да са направили, никой няма право да им отнема живота. Дори държавата няма това право. Затова, когато се опитвам да намеря престъпник и не успявам, а през това време той убива някого, аз се чувствам виновна. И именно това чувство за вина трови живота ми и разваля удоволствието от малките неща. Боже, къде се отнесох? Поток на съзнанието… Започнах от Шувалов, а свърших със заупокойни молитви“.

— Льош, ще вечеряме ли? — предпазливо попита тя.

— Най-вероятно — отговори Чистяков, без да откъсва поглед от монитора.

— А кога?

— Когато кажеш. Ако искаш сега, ще трябва да сготвиш ти. Ако можеш да потърпиш — добре, ще си свърша работата и ще приготвя вечеря.

— Льош, не мога да чакам — стеснително призна Настя. — Когато не мога да си реша задачката, ме напада страшен глад, нали знаеш. Не може ли да постигнем консенсус, както е модерно да се казва днес?

— Не може. На нашия консенсус му пораснаха крачета и той тръгна да се разхожда надалече, през девет земи в десета. Ася, трябва да завърша доклада си и утре да го занеса в института. Така че хайде сготви ти, а?

— Добре. — Тя неохотно стана от фотьойла, разкопча маншетите на карираната си риза и започна бавно да ги навива. — Но ти се подлагаш на голям риск, професоре. Няма да можеш да изядеш това, което ще сготвя.

— Нищо, все някак ще се справя — промърмори той, докато чертаеше таблица на компютъра. — И по-лошо съм ял, но ето че още съм жив.

Нямаше как, Настя не успя да се подмаже на мъжа си и се затътри към кухнята. Какво ли да сготви, така че да се справи що-годе? За омлета май би могла да гарантира, но да храниш мъжа си с омлет на вечеря е върхът на неприличието. Във фризера има месо, но с месо определено не би се захванала: за тази работа са нужни навик и талант, а тя няма нито едното, нито другото. Вярно, някъде из къщи има готварски книги, би могла да прочете нещичко за месните ястия — в края на краищата, едва ли е нещо кой знае какво.

Тя се върна на пръсти в стаята и заоглежда рафтовете с книги. Готварските книги, цели две, бяха тук, тя помни това със сигурност. А сега на тяхното място зее изразителна дупка. Пфу, ама нали даде и двете книги на Дашенка, на съпругата на брат си, още миналата година. Остава последната надежда — готварската книга, която донесе навремето от Рим. Донесе я впрочем като подарък за Чистяков, а ето че сега е принудена самата тя да я използва. Вярно, книгата е на италиански, но вероятно това няма да се отрази на правилността на рецептите. Като погледна крадешком своя вглъбен в работата си съпруг, Настя грабна дебелия том и се шмугна в кухнята.

Провървя й почти веднага. Докато търсеше раздела за месните ястия, тя се натъкна на възхитително по простотата на приготвянето си ястие, наречено „Яйца по неаполитански“. Трябваха й само ориз, яйца, масло и чесън. Но най-важното беше, че ако се съдеше по рецептата, това ястие й гарантираше успех. Би могло да го сготви и бебе. На едното котлонче слагаме тенджерка с яйцата, те трябва да са твърдо сварени. На второто — втора тенджерка, в която сваряваме ориза в голямо количество вода, като за гарнитура. И това засега е всичко, може да си направим почивка, да изпушим една цигарка и още малко да помислим.

Трябва внимателно да се обискират ателието на Шувалов и гаражът му. Може би вторият пистолет си кротува там, докато детективите си блъскат главата. Пак там се намират и керамичните рибки. Или поне кутията, в която са били.

Разбира се, Шувалов не е човекът, когото търсят. Щом е достатъчно хитър и предвидлив да използва чужд почерк, чужди пръсти и чужд пистолет, той никога не би се издал толкова глупаво.

И после, изглежда, Виктор Петрович има дама на сърцето. Това още не е сигурно, но се чу нещо подобно. Трябва спешно да бъде открита, не е изключено нещата да се окажат много по-прости, отколкото изглеждат. И пръстчетата, и почеркът, и пистолетът да се намира в нейния шкаф.

Определено не е Шувалов. Дори първичната проверка на местонахождението му по време на телевизионния мост показа, че той изобщо не е бил в Москва. Ходил е в Петербург, за да посети гробищата по случай четвъртата годишнина от смъртта на близките си.

Не, той е достатъчно хитър, за да си осигури и фалшиво алиби. Неслучайно цялата тази история започна именно в деня на годишнината. Не току-така…

Телефонът иззвъня стряскащо като снаряд точно над ухото на Настя. Тя трепна и си изпусна цигарата.

— Е, естествено някои хора си почиват вкъщи, наслаждават се на вкусна вечеря — чу се ехидният глас на Селуянов, — а други се трепят като татко Карло, гонят убийци из Москва.

— Няма вечеря — тъжно констатира Настя, — седя си гладна и изтезавам пресъхналия си мозък с глупави мисли. Казвай каквото си научил.

— Нищо не съм научил — въздъхна Коля. — Командирът ми нареди да ти звънна и да ти докладвам за Шувалов. Корав е като крепостна стена. Намерил бил оръжието, смятал бил да го присвои, съдете ме, граждани, за това дребно нарушение. И е непоклатим. Олшански го задържа, утре сутрин започваме да обискираме леговищата на нашето приятелче. Ася, знаеш ли защо се обаждам…

— Ами нали да докладваш — учуди се Настя. — Ти ми каза така, че Коротков ти наредил. Или ми се е счуло?

— Ех, че си и ти! Ася, порови се в твоя компютър за тая „Збройовка“, нещо ме гложди отвътре. Отговорът от куршумотеката и гилзотеката ще се забави, претоварени са с работа, опашката е огромна. А аз все си мисля, че тази играчка се е появявала някъде из нашите канали.

— Добре, ще го направя, само че по-късно, сега компютърът е зает, Чистяков го е окупирал. Коля, защо ти е неспокойно? Да не би да знаеш нещо и да си мълчиш?

— Всичко, което знам, е в твоя компютър. Но за разлика от мен, той пази това „всичко“ в паметта си и го вади, когато е нужно, а в моята глава е пълна каша. Знаеш ли, върти ми се из главата някаква муха, бръмчи, а не мога да я хвана. Затова съм неспокоен. С една дума, провери, а? И после веднага ми се обади.

— Ще бъде късно — предупреди го тя.

— Няма страшно.

— Много късно. Льошка има още много работа и докато не завърши доклада си, няма да ме пусне до техниката.

— Въпреки това ми се обади.

Оризът и яйцата май бяха готови. Настя постави тенджерката с яйцата в мивката под студената вода и се зае с ориза. В гевгира — да се изплакне, водата да се отцеди. Да се приготви голяма тавичка. Нещо прекалено лесно се получава, трябва да надникне в готварската книга, може да е изпуснала нещо? Настя отвори италианския текст и още веднъж внимателно го прочете. Не, така си е, нищо не е пропуснала. Значи вземаме тавичката, изсипваме в нея ориза, добавяме маслото и чесъна. Да, между другото, трябваше да почисти чесъна. Интересно, колко скилидки? Настя помисли малко и реши, че чесънът е полезен за здравето и особено като профилактика срещу грип, така че колкото повече, толкова по-добре. Ще вземе например три скилидки. Не, четири. Добре де, пет. Да се почистят и счукат. Разбъркваш ориза с маслото и чесъна и го разпределяш и потупваш по тавичката, за да се получи изравнена повърхност. Обелваш яйцата, разрязваш ги на половинки и ги нареждаш по окръжността на тавичката с жълтъците нагоре. И запичаш във фурната за десетина минути.

„Ха, бива си я рецептичката — озадачено мислеше Настя, пъхайки тавичката във фурната. — И какво може да се получи от тази леснотия?“

— Професоре — извика тя от кухнята, — след десет минути вечерята ще бъде готова.

— Не вярвам — долетя от стаята гласът на Алексей.

След десет минути тя изключи фурната и извади тавичката. Мирише вкусно. И изглежда доста симпатично. Но пак не е ясно. Не може да бъде хем да е вкусно, хем да е лесно. Има нещо тука. Нали се случва да мирише приятно, а като го вкусиш — пълна гадост. Интересно, как ли се сервира това? Отделно в чинията ориза, заглаждане и по окръжността му — яйцата? Или всичко накуп? Тя отново надникна в книгата, но не откри указания по този въпрос. Добре, ще го направим, както ни подсказва въображението.

— Льош, хайде идвай де, изстива!

Естествено Настя не се стърпя и опита ориза. Хареса й. Но тя по принцип не е капризна по отношение на яденето, понякога дори не забелязва вкуса на това, което яде. Виж, Льошка е нещо съвсем друго — той се отнася сериозно към готвенето, а към вкусовите характеристики на ястията — взискателно. Според Настя дори излишно взискателно.

— Е, как е? — плахо попита тя, когато мъжът й седна на масата и започна да се храни. — Яде ли се?

— Дори много добре — доволно кимна Чистяков. — Две и половина години след сватбата откривам, че съм се оженил за лъжкиня. Приятна изненада.

— Какви ги приказваш? — уплаши се Настя. — За какво съм те излъгала?

— Ловко се преструваше, че не умееш да готвиш, за да стовариш това бреме върху мен. Но сега лъжата ти е разобличена и от днес нататък аз се самоотстранявам от кухнята. Ще стоиш до печката като всички нормални жени. Между другото, какъв е този шедьовър, с който ме гощаваш?

— Яйца по неаполитански. Льош, това беше чист експеримент, днес за пръв път в живота си прочетох тази рецепта. Е, виновна ли съм сега, че стана вкусно? Льош, аз наистина не умея да готвя, честна дума… — примоли се Настя.

— Нищо не знам — завъртя глава Алексей — и не искам да знам. Аз ще съм напълно доволен всяка вечер да похапвам неаполитански яйца — дори ако ти не умееш да готвиш нищо друго. Значи решаваме така. С неделните обеди с месо, от мен да мине, ще се нагърбя аз, а вечерята в делнични дни поемаш ти.

Ето това е то. Много хора се присмиват над крилатата фразичка на онзи известен политик, обаче тя си е много правилна, напълно е годна да я издигнеш до ранг на афоризъм. Настя искрено искаше да се представи колкото може по-добре, а се получи, както винаги. С други думи, само си изпати. Впрочем от всяка ситуация може да се измъкне някаква полза, ако проявиш мъничко съобразителност.

— Готово — бодро отговори тя. — Но в замяна аз ще поискам редица отстъпки.

Чистяков вдигна вежди и направи твърде изразителна гримаса.

— Например? Между другото, не забравяй — ние не търсим консенсус, той още не се е върнал от разходка.

— Например сега ще ме пуснеш да седна на компютъра точно за петнайсет минути. Трябва да проверя нещо за Коля Селуянов.

— Върви, щом е тъй, изнудвачка такава — разсмя се мъжът й. — Много ли те уплаших?

Настя седна зад бюрото, бързо намери своята директория и папката „Оръжие“ в нея. Търсенето на това, за което й бе говорил Селуянов, не отне много време. Да, неслучайно е бръмчала муха в главата на Коля, имало е защо. Когато събираха информация за първия от деветте убити наркомани, успяха да изяснят, че малко преди да загине, той е купил от някого пистолет марка „Ческа Збройовка“, но този пистолет е изчезнал някъде, никой не знаеше къде е, поне в дома на загиналия не го намериха. Така значи… Интересна история се получава с вас, господин Шувалов!

Тя бързо набра телефонния номер на Селуянов.

— Коля, ако смяташ, че си ми намерил убиеца, дълбоко се заблуждаваш — каза тя. — Аз ти го намерих.