Александра Маринина
Седмата жертва (46)

Ирина

Беше петък и Ира от рано сутринта, както обикновено преди почивни дни, се захвана с печивата. Млиновете и пирожките с два вида плънки и задължителната торта влизаха в неотменната програма на съботния обяд, а към петъчната вечеря десертът беше малки пастички. Това правило бе създала самата тя и го спазваше безпрекословно.

Към обяд, като огледа отрупаната със сладкарски шедьоври маса, Ирочка реши, че не е хубаво да се стиска. Млиновете и пирожките пак станаха много, вечерта в петък и на обяд в събота семейството не може да ги изяде, а до неделя тестото вече няма да е вкусно. Но това не е страшно, когато си имат такъв прекрасен съсед като Андрей Тимофеевич, който хем харесва печивата на Ирочка, хем има добър апетит.

Ира подреди пирожки и пасти в голям поднос, покри го с искряща от чистота кърпа и позвъни на вратата на съседния апартамент. Моментално й отговори басовият лай на черния дог Ахат, но Ира така и не дочака стъпките на стопанина, който бърза да отвори вратата. В един момент й се стори, че чува звуци от вътрешността на апартамента. „Може би спи? — помисли си младата жена. — Звъненето ми може да го е събудило, но той да не е разбрал защо се е събудил“. Още два пъти старателно натисна звънеца, но безрезултатно.

Вече затваряйки своята врата, Ира чу как телефонът на съседа звънна. Още второто иззвъняване секна по средата — очевидно някой вдигна слушалката. Или се беше задействал телефонният секретар, който Андрей Тимофеевич включваше понякога при излизането си от къщи. Ира остави подноса с почерпката в кухнята и решително набра номера му. Съседът вдигна веднага и гласът му съвсем не беше сънен:

— Ало, кой се обажда?… Ало… Не ви чувам, позвънете отново.

Ира бързо затвори и забеляза, че незнайно защо ръцете й треперят. Стана й неприятно. Андрей Тимофеевич си е вкъщи, но не отваря. Защо така? Дама ли има в дома си? Но тогава нямаше да вдига телефона. Впрочем какви са тези глупости? Може при него наистина да има жена и той да не отваря, защото двамата не са съвсем облечени, но това изобщо не му пречи да вдига телефона.

Ирочка сви рамене, опита се да изхвърли всичко това от главата си и се захвана с домакинската си работа, но мислите й постоянно се връщаха към странния съсед и ставаха все по-тревожни.

Защото съседът наистина беше странен. Просто, когато не мислиш за нищо лошо, ти не забелязваш странностите или ги забелязваш, но не им придаваш никакво значение. А когато има от какво да се страхуваш, неволно ставаш и по-внимателен, и по-предпазлив, и по-наблюдателен. Ето например апартаментът на съседа. Колкото пъти бе влизала там, Ирочка бе виждала само кухнята и едната стая. Вратите на другите две стаи винаги бяха плътно затворени, нещо повече, имаха ключалки, Ира ги беше виждала с очите си. Защо? Какво крие там Андрей Тимофеевич? И най-важното — от кого? Нали живее сам.

Неволно в паметта й взеха да се връщат и други странности в поведението на съседа. Понякога той изчезваше за по два-три дни, като вземаше със себе си и кучето, а когато се върнеше, през смях отговаряше на разтревожените въпроси, че е ходил или за риба, или на лов. На лов с дог! Направо смешно. И нито веднъж — нито веднъж! — не нагости съседите нито с риба, нито с дивеч. Дори не се похвали с улова. Истинските рибари и ловци не се държат така. Веднъж Ира видя през прозореца как съседът тръгва за някъде. С костюм и дипломатическо куфарче в ръка, Андрей Тимофеевич се качи във волгата си и настани Ахат на задната седалка. Върна се след три дни и съобщи: „Ходих за риба!“. За риба — с костюма и дипломатическото куфарче вместо с въдици?

Тогава Ирина си премълча, защото беше човек възпитан и тактичен. В края на краищата съседът беше красив мъж, не кой знае колко стар и вдовец, с други думи — свободен. Сигурно бе прекарал тези три дни с жена и кой би могъл да го упрекне, задето не е казал истината? Да, онзи единствен път Ира знаеше със сигурност, че Андрей Тимофеевич ги излъга, но намери напълно приемливо оправдание за лъжата. Сега обаче, като се порови в паметта си, стигна до извода, че това не е бил единственият път, когато съседът е лъгал. Лъгал е за отсъствията си винаги, той не е никакъв рибар или ловец. Просто си има приятелка и тази жена присъства в живота му отдавна, вероятно от някой момент след смъртта на съпругата му, която починала преди две години, а може да я е имало и още докато съпругата е била жива. На съседа не му се иска да казват за него: „Едва беше погребал жена си — и си хвана друга“, затова крие. А може тази дама да е известна, например прочута актриса, чието лице е познато на всички, затова Котофеич не иска съседите да знаят за нея.

Като стигна до този извод, Ирочка облекчено въздъхна. Ето на, не биваше да подозира човека и да си съчинява какво ли не. Всичко е нормално, всичко е напълно обяснимо.

Вече бе успяла да се разходи с Гришенка и да маринова месото за вечерята, когато подозренията отново се размърдаха в главата й. Ами стаите? Защо ги заключва? Защо нито веднъж не показа на Ира целия апартамент, както обикновено правят всички домакини? Спомни си също, че той на няколко пъти бе я гонил, когато му се обаждаха по телефона. Е, не че я гонеше грубо, не. Той вдигаше слушалката, казваше: „Един момент“, после се обръщаше към Ирочка и мило се усмихваше с думите:

— Да ви изпратя, скъпа?

Да, да, именно така, с въпросителна интонация, която не оставяше пространство за маневриране. Какво би могла да отговори на такъв въпрос? Вариантите бяха само два. Или:

— Да, да, разбира се, всичко хубаво, благодаря за чая.

Или:

— Ама моля ви се, не се затруднявайте, ще намеря пътя до апартамента си.

Трети вариант нямаше. Нали не можеше да отговори:

— Не, разговаряйте си, не се притеснявайте, аз ще поседя и ще послушам.

В такива случаи учтивата Ира използваше първия вариант и си тръгваше. Какви такива тайнствени разговори водеше Котофеич? Впрочем, ако наистина става дума за жена, е разбираемо. Нали в присъствието на Ирочка не може да си гука с любимата, връзката с която така грижливо крие.

Сред ритмичното бучене на прахосмукачката (поправена, между другото, от сръчния съсед) подозренията отново избледняха, но остана неизяснен въпросът със заключените стаи. Ах, да можеше Ирочка да измисли логично обяснение за тези врати с ключалки, начаса щеше да й стане леко и радостно. Не й се искаше да подозира в нещо лошо симпатичния възрастен съсед — той е толкова мил, винаги е готов да се притече на помощ. Но обяснение така и не се намираше и това донякъде развали настроението на Ира.