Александра Маринина
Седмата жертва (3)

Чистяков

Излизаше, че макар и да е неприятно, с чувството на вина може да се живее. В края на краищата нима беше виновен за това, което се случи? Жилището на Настя отдавна плачеше за ремонт и единственото, за което можеше да се упрекне, се състоеше в това, че не бе проявил нужната настойчивост по-рано. Тогава всичко щеше да е вече свършено. Едва през това лято той успя да придума жена си да стисне зъби и да изтърпи двата месеца. Намериха майстори, купиха част от необходимите материали, работата закипя… А после ги „тресна“ 17 август. И само след седмица се разбра, че заделените за ремонта пари ще стигнат най-много за довършването на кухнята. Най-обидното беше, че Чистяков имаше пари, той като честен данъкоплатец си бе открил сметка в Инкомбанк, където му превеждаха хонорарите за издаваните в чужбина учебници и монографии. И каква полза от това? Сметките бяха замразени, не можеха да изтеглят от тях нито долар, нито цент, нито дори рубла.

И тогава за късмет дойде поканата от Германия — три седмици лекции. Обещаха да му платят в брой и след кратко семейно обсъждане бе решено той да не изпуска случая. Държавната заплата на съпругата милиционер и на съпруга учен можеше да не стигне дори за безремонтен живот, защото към началото на септември изгубилите чувство за реалност цени окончателно полудяха, като съвсем забравиха, че трябва поне минимално да съответстват на покупателната способност на населението. Изплатеният в брой хонорар за лекциите би им помогнал да преживеят няколко месеца, а после, току-виж, ситуацията някак си се нормализирала.

Но държавата отново им изигра поредния си подъл номер. Чистяков тъкмо бе заминал за Германия и бе влязъл в аудиторията за първата си лекция, когато съобщиха, че всички желаещи могат да прехвърлят влоговете си от частните банки в държавната. Това щяло да им помогне да получат парите си, макар и не веднага и не в пълния им размер, но поне нещичко. За осъществяването на тази процедура трябвало вложителят да се яви лично и да напише съответното заявление. Така нещата приключиха, без да са успели да започнат. Визата на Чистяков не беше многократна и ако се бе опитал да откъсне два дни за пътуване до Москва в опит да спаси парите си, вече не би могъл да се върне в Германия — за получаването на нова виза щяха да са нужни две-три седмици. Разписанието на лекциите беше съставено, за този курс бяха пристигнали математици от цял свят и беше невъзможно да ги помолят да си заминат и да се върнат след месец, когато професор Чистяков получи нова виза. Времето минаваше, срокът, определен от държавата за решаване на личните финансови проблеми, изтичаше, а Алексей Михайлович стоеше зад катедрата и на добър английски език… Към момента на връщането му в Москва вече беше късно да се явява лично и да пише заявления.

С една дума, съдбата на влоговете оставаше повече от неопределена, беше ясно едно: пари няма и в близко време няма да има. Жилището, напомнящо повече разбито гнездо, отколкото място за живеене, щеше да остане в такова състояние дълго, а какво ги очакваше след Нова година — дори ги беше страх да помислят. Очевидно се страхуваше не само той, но и Настя. Двамата не говореха на тази тема, но сега, по пътя за вкъщи, тя за пръв път зададе въпрос и Чистяков разбираше какво ще последва.

— Льоша, много пари ли ти бяха превели от чужбина в тази проклета Инкомбанк? — предпазливо попита Настя, макар че никога по-рано не беше си позволявала да се меси във финансовите дела на мъжа си.

— Общо четирийсет и две хиляди, ако ги смятаме в долари.

— И през януари ти ще отидеш в данъчното и ще декларираш всичко това?

— Че как иначе — позасмя се Чистяков. — Искам да спя спокойно.

— И ще трябва да платиш около трийсет процента от сумата на хонорарите?

— Горе-долу.

— Льоша, а откъде ще вземем пари за данъка? Та това са четиринайсет хиляди долара. Страх ме е дори да си го помисля.

С крайчеца на окото си той видя как Настя потрепери. Цял ден бе валял дъжд, пътят беше мокър и той можа да обърне глава към жена си едва когато спряха на червен светофар.

— Ама ти много ли се тревожиш за това? — попита я сериозно.

Настя мълчаливо кимна и извади цигара.

— Я стига, Асенка, има толкова време дотогава. През януари ще декларирам дохода, а данъците ще трябва да платя до средата на юли. Освен това от миналата година знам, че когато сумата е голяма, е разрешено да се плаща на части.

— Мислиш, че до лятото ще разблокират влоговете ли? Нещо не ми се вярва — поклати глава Настя. — Льоша, там горе не разбират ли какво става? Не дават да използваш парите си, а те принуждават да плащаш данъци. Как може да ги плати човек? С какво?

— Съществуват два варианта. Или ще въведат някакъв механизъм за такива случаи, или ние с теб ще трябва да продаваме имуществото си. Например колата.

— Какво ли можем да вземем за нея, стара е — възрази Настя. — Имаме и твоите подаръци: обиците, колието, гривната с изумрудите. Но това са подаръци — поднасял си ми ги за рожден ден, за сватбата… Как да ги продам? Грехота е.

— Не мисли за лошото, Асенка, до другото лято има много време. В правителството има не само глупаци, те не може да не разбират тези неща.

— Може и да не са глупаци, но са гадове! — ядно изрече тя.

Чувството на вина за пореден път прониза Чистяков. Заделените за ремонта и купуването на нови мебели пари в брой щяха тъкмо да стигнат за плащането на тоя проклет данък и Аска сега нямаше да си блъска главата с тези черни мисли. Господи, тя беше живяла в това скапано жилище повече от десет години, щеше да поживее още година-две. Но кой можеше да предположи?

И преди, и след сватбата те не живееха постоянно заедно. Институтът, в който работеше Чистяков, се намираше в Подмосковието, там живееха и родителите му, така че обикновено Алексей оставаше в Москва само когато не беше нужно да ходи на работа. Разбира се, имаше и изключения и той по две-три седмици наред живееше с Настя в Москва, като всеки ден пътуваше до Жуковски и обратно, но това бяха изключенията. А сега се чувстваше задължен да бъде винаги до жена си там, където беше практически невъзможно да се живее, инак щеше да изглежда, сякаш той я бе въвлякъл в този ремонт, а при възникването на трудностите бе избягал при мама и тате в топлия им уютен апартамент. На предложението временно да поживеят у родителите на Чистяков Настя отговори с мигновен, но напълно очакван отказ: „временното“ ще се проточи незнайно колко, а се пътува много, особено като се има предвид, че тя и без това се прибира късно от работа.

Сега трябваше да се движат из къщи, вдигайки високо крака и прекрачвайки рула тапети, торби с цимент, кутии с боя, опаковки с вар и кашони с фаянсови плочки. Тапетите и старите плочки бяха свалени от всички стени и това зрелище никак не радваше окото. Единственото място, където можеха да стоят, без всеки миг да изпадат в ужас, беше кухнята, която все пак успяха да завършат и обзаведат с нови вградени мебели. Така че те постоянно седяха в кухнята и отиваха в стаята едва през нощта, като всеки път извършваха „похода на Суворов през Алпите“. Слабичката Настя доста ловко успяваше да маневрира, промушвайки се между струпаните близо една до друга камари строителни материали, по-едрият Чистяков преодоляваше тези Алпи с големи усилия и на няколко пъти камарите бяха рухвали със сърцераздирателен грохот. И което беше още по-лошо: на 12 август, когато нищо, както се казва, не предвещаваше бъдещи проблеми, а президентът с уверен тон съобщаваше, че ръката му е върху пулса на събитията и той няма да допусне катастрофа, в средата на август Чистяков взе, че поръча и плати италианска мека мебел със срок за изработка два месеца. Двата месеца тъкмо минаваха и сега, в средата на октомври, всеки божи ден можеше да се случи поредната неприятност във вид на доставка на въпросните мебели. Скромните Алпи заплашваха да се превърнат в Джомолънгма в съчетание с непроходима джунгла. И за всичко това Алексей Чистяков, мъж на трийсет и осем години, се чувстваше ужасно виновен.