Александра Маринина
Седмата жертва (23)

Първата съпруга на убиеца

Той искаше от мен невъзможни неща, но аз започнах да разбирам това едва по-късно. Отначало всичко беше прекрасно, приличаше на приказка, която ще трае вечно.

Не бях си избрала института, по-скоро институтът бе избрал мен. Не мога да кажа, че на седемнайсет години жадувах да получа висше образование. Изобщо не обичах много да уча, но завърших благополучно училище благодарение на спортните си данни. Включиха ме в националния младежки отбор по волейбол, непрекъснато ходех на лагер-сборове и състезания, а в промеждутъците — на ежедневни тренировки. Училището се гордееше с мен и ми прощаваше всичко заради спортните ми постижения. Дори в комсомола ме приеха задочно, не ме мъкнаха до районния комитет и не ме тормозиха с въпроси по устава (и без това никога нямаше да го науча). А аз през това време участвах в мач на юношеската олимпиада.

Така че си избрах институт, който ми е близо до къщи. Разбира се, държах кандидатстудентски изпити, но и бездруго беше ясно, че никой няма да ме скъса. И висшите спортни чиновници ходатайстваха, а и институтското ръководство разбираше, че аз ще играя в студентския отбор на универсиадата.

Когато той се заинтересува от мен, аз дори отначало не повярвах, че тъкмо аз съм щастливката. Най-добрият студент, гордостта на института, четвъртокурсникът, за когото всички знаеха, че след пети курс ще го вземат за аспирант — и аз, тройкаджийката от втори курс. Е, хубавичка бях, спор няма. За него се бореха и страдаха всички момичета без изключение, а той избра мен. Завиждаха ми. Възхищаваха ми се: ама как, как успя да завърти главата на самия Ландау^[1]. Такъв му беше прякорът — Ландау. Гений на физиката и съпромата^[2].

Вярно, не бях много учена, но пресметливо се сетих, че трябва бързо да забременея и родя, та Ландау да не ми се изплъзне. За мое учудване се оказа, че бил девствен. Но разбрах, че не е лицемер, а просто е много предпазлив — не си е позволявал нищо с никоя, за да не се обвързва. Търпял е, търпял, а когато търпението му свършило, пред погледа му съм се озовала тъкмо аз, най-случайно. На мое място е могла да бъде всяка друга. Просто ми беше провървяло и трябваше да побързам, докато на небосклона му не се появи някоя още по-красива колежка. Той беше от семейство, в което всяка би мечтала да попадне. Баба му — някаква невъобразима професорка, Ландау живееше с нея в самия център на Москва, в огромен апартамент с високи-високи тавани и старинни антикварни мебели, освен това имаше и собствен апартамент, двустаен, в престижен район. И баща му беше някаква голяма клечка, работел някъде далече, рядко се появявал, така че болезненият по онова време жилищен въпрос се решаваше без проблеми.

Е, разбира се, бях влюбена до уши в него. Освен удобствата, които обещаваше такъв брак, бяха налице и моите чувства. Той беше толкова красив, толкова умен, толкова необикновен, говореше свободно два езика, свиреше на роял сложна музика, която не разбирах, рисуваше портрети с маслени бои и с увлечение четеше книги, от които аз не можех да разбера и две думи.

Успях да го оженя за себе си в края на втори курс. Когато заявлението вече беше подадено в гражданското, а аз бях бременна в третия месец, предпазливо го попитах как гледа семейството му на нашето решение да се оженим. Ландау се позасмя и каза:

— Навремето майка ми се е омъжила по същия начин. Семейството било против, но мама настояла на своето и съм се появил аз.

Отначало не разбрах за какво говори. И едва след няколко години схванах какво е имал предвид. Ландау безумно обичаше покойната си майка, тачеше паметта й и смяташе нейния живот и постъпки за пример за подражание. Вярно, както се разбра впоследствие, не във всичко. Всъщност именно това се оказа препъникамъкът, в който си разбих челото.

В трети курс излязох в майчинство и ползвах академичен отпуск. Когато се роди синът ни, Ландау толкова се радваше, та аз имах чувството, че нищо не заплашва и не може да заплаши нашия брак. Щом един баща толкова обича детето си, той за нищо на света няма да го изостави. До края на лятото животът ни беше безоблачен и щастлив, мъжът ми ми помагаше с всички сили, грижеше се за детето, ставаше да го успокоява нощем, пазаруваше и вършеше още много неща. А в края на август страшно се смая, като разбра, че нямам намерение да уча.

— Ти трябва да учиш — казваше той. — За сина ни ще ни помогне баба, все още е много енергична. Ще го дадем на седмични ясли.

Но аз се заинатих и по никакъв начин не се съгласявах. Вече имаше закон, според който майките можеха да си гледат децата до тригодишната им възраст, без държавата да ги смята за тунеядки. До този момент бях научила достатъчно за съдбата на майка му, затова я използвах като аргумент.

— В яслите ще развалят детето — убеждавах го аз, — дори майка ти е разбирала това и се е уредила на работа по-близо до теб. Нали не искаш нашето дете да израсне болно и умствено недоразвито?

Разбира се, никак не вярвах в това, което говорех: и аз, и мъжът ми бяхме минали през ясли и те с нищо не ни бяха навредили, но се стараех да влагам в думите си колкото може повече убедителност, защото исках да си стоя вкъщи и да пера пелени. А не да уча в тоя тъп институт.

Карахме се с него около седмица, после Ландау неохотно отстъпи, като ме накара тържествено да обещая, че веднага щом синът ни навърши три години и тръгне на детска градина, аз ще се върна в института. Дотогава имаше много време и аз без колебание се съгласих.

През трите години, които отлетяха някак прекалено бързо, аз разбрах, че съм родена за домакиня. Харесваше ми да шетам из къщи, да готвя супи, да пека млинове, да шия дрехи на сина ни (онези, които се продаваха в магазина, беше срамота дори да ги докоснеш, камо ли да ги обличаш на любимото си чедо), да мия подовете и да бърша, застанала на стълбата, праха по рафтовете с книги, които се извисяваха чак до тавана. Бабата на мъжа ми скоро почина и аз останах пълноправна стопанка на огромния апартамент — доставяше ми безкрайно удоволствие да го лъскам и подреждам. Кой знае защо, Ландау не бе пожелал да се преместим в неговия двустаен апартамент и след сватбата ние живеехме с баба му, която не обичах твърде и която ме плашеше. Впрочем и старицата не ме обичаше много, така че след нейната кончина аз задишах по-свободно и реших, че ето, сега именно ще започне истинският живот. Нима можех аз, неграмотната хлапачка от комуналното жилище в Марина Рошча, дори да си мечтая някога да живея в такъв апартамент и да имам такъв съпруг! Понякога мечтите се сбъдват, но когато ти се случи нещо, което и през ум не ти е минавало да имаш, това вече…

По времето, когато синът ни навърши три години, Ландау, оправдавайки прякора си, стана кандидат на науките. Всички се прекланяха пред него, говореха, че го чака блестящо бъдеще, и го наричаха „надежда на съветската отбранителна промишленост“. Назначиха го на добра длъжност и му дадоха такава заплата, че аз можех никога вече да не работя. Но трябваше да работя, за да не ме осъдят за безделничество. Наложи се да се уредя като технически сътрудник на половин щат в най-близката до дома ни кантора, трябваше да печатам разни документи. И през ум не ми минаваше да работя на пълен работен ден: трябваше да си гледам дома и семейството. Съпругът ми реагира на моето тръгване на работа по неочакван начин.

— Нищо страшно — заяви покровителствено той, — това е само за месец-два. Ще поработиш до Нова година и после ще започне вторият семестър, ще учиш.

— Какъв втори семестър? — останах като гръмната аз.

Вече бях забравила напълно обещанията си за ученето, още повече че след онази кавга Ландау нито веднъж не се бе връщал към разговора за института.

— Вторият семестър в института. Вярно, ти напусна за майчинството през първия, но не е страшно, аз ще те подготвя, ще вземеш изпитите за първия семестър на трети курс, а от февруари, точно след зимната сесия, ще тръгнеш на лекции. Още утре иди в института и напиши молба да те възстановят като студентка. Не забравяй да си вземеш всички документи.

Направо загубих дар слово. Абе той да не е откачил? Не си спомнях почти нищо от наученото в института през първите две години, а той искаше да започна да уча направо от трети курс.

— Добре — с готовност се съгласи мъжът ми, — кандидатствай в друг институт или пък в същия си възстанови правата за първи курс. Ако те е страх от изпитите, изобщо не се притеснявай, аз ще те подготвя за всякакви изпити — ако щеш, по химия, ако щеш, по история, ако щеш, по чужд език. Само учи.

Беше толкова сериозен, че аз разбрах: работата е лоша. Няма да мина с разни извинения, той ще намери отговор за всичко. Нямах смелост да призная, че изобщо не ми се учи, и реших да отлагам, като подлъгвам моя гениален Ландау с обещания да отида където трябва и да направя каквото иска, така че от февруари да продължа да уча. Имаше време до февруари.

Но февруари дойде и когато разбра, че не съм възстановила студентските си права, избухна скандал. Той крещеше, аз плачех. Естествено и детето плачеше, защото не разбираше за какво се вдига целият този шум. Измолих си още една година. Измолих я, изплаках я. Той ми даде тази година и ме заплаши с всички небесни възмездия, ако отново си остана вкъщи.

Но и тази година свърши. Трябваше да набера смелост и честно да призная на съпруга си, че не искам да уча. Не искам. И няма да го направя за нищо на света. Искам да си стоя вкъщи, да работя на половин щат, щом законът го изисква, и да бъда просто съпруга и майка. Защо да не може? Кой е казал, че съм длъжна да имам висше образование?

— Аз го казах — отговори съпругът ми. — Аз не мога да имам просто съпруга, а на детето ми не му е нужна просто майка. Ти си длъжна да бъдеш достойна за нашето семейство, а в рода Данилевичи-Лисовски всички са имали добро образование и са били най-добри в професията си.

— Но защо аз трябва да бъда достойна за твоето семейство? — питах аз. — Твоето семейство е твое семейство, с всичките си мании, а аз съм си аз. Остави ме да живея собствения си живот. Не мога да приличам на твоята вманиачена баба, която знаеше безброй езици, дори старогръцки, който не е нужен никому. Затова пък съм добра в готвенето, умея да правя млинове, както не е умеела нито една жена в рода ти, можеш да ми повярваш.

Исках да обърна всичко на шега, но с всеки скандал това ставаше все по-трудно. В края на краищата Ландау ми обясни, че мога да бъда каквато си искам и да живея какъвто си искам живот, но ако държа да остана негова съпруга, съм длъжна да бъда достойна. И за неговия безсмъртен род, чиито корени лежали във времената на мамонтите и динозаврите, и за него самия като достоен представител на това семейство.

— Аз направих всичко, което зависеше от мен, за да бъда достоен за паметта на майка ми. И просто нямам право да живея в семейство, което не отговаря на изискванията на нашите традиции.

— Но нали майка ти е работила като лелка и възпитателю, изобщо не е била академик — все още опитвах да се съпротивлявам аз, — а ти не я смяташ за недостойна. Напротив, гордееш се с нея и искаш да бъдеш достоен за паметта й. Щом тя е можела да си позволи да живее така, защо и аз да не мога?

Мъжът ми стана целият морав и сви юмруци. Помислих си, че сега ще ме смачка като буболечка. Но той се сдържа.

— Да не си посмяла да се сравняваш с майка ми! Тя е завършила висше образование и е била готова да продължи научната си кариера, когато аз поотрасна. Тя обичаше професията си и мечтаеше да й посвети целия си живот и да стане първа и уникална в специалността си. Мама се усъвършенстваше в тази професия дори когато ме гледаше вкъщи и само благодарение на нея аз станах това, което съм. Тя не е виновна, че трябваше да умре, преди да доживее деня, когато ще може да ме пусне на далечно плаване. А ти си нещо съвсем друго. Ти изобщо не искаш да учиш, болна си от умствен мързел. Дори не искаш да мислиш, искаш да работиш само с ръцете си. В нашата страна няма уникални домакини. На мен не ми трябва такава съпруга. За последен път ти предлагам да помислиш и да решиш: или получаваш образование и сериозно упражняваш професията си, или се разделяме.

Стената се оказа непробиваема. Още хранех някакви надежди, че той или ще промени мнението си, или просто ще зареже опитите си да ме направи такава, каквато е искал, и ще приеме нещата каквито са. Но любимият ми съпруг започна планомерно да ме тормози. Не, не ме биеше или нещо подобно — той просто ми даваше да разбера, че не ме иска вкъщи.

Веднъж очаквахме гости. Както разбирам сега, по-правилно щеше да е, ако кажа „той очакваше“, но тогава още не бях прозряла и наивно смятах, че „очакваме“. Ландау беше вече доктор на науките и някакъв лауреат, така че на гости бяха поканени крупни дейци, професори, академици и началници. Прием по случай поредната титла на съпруга ми или на поредната награда. Естествено аз се развълнувах: как да ги приема, какво да приготвя, как да подредя трапезата, какво да облека, каква прическа да си направя. Това щеше да бъде първият толкова отговорен прием, откак живеехме заедно. Дори прелистих специални книги за коктейлите и как се поднасят. С една дума, бях готова да се скъсам от старание, но да не се посрамя.

Изобщо приготвих трапеза за чудо и приказ, нямаше да е срамно да поканим и американския президент. Започнах да си меря тоалетите и се разбра, че след раждането и домашните млинове не ми става нищо официално. Всички тоалети бяха шити по-рано, преди да се омъжа, а после ходех предимно с панталони и пуловери. Разбира се, маркови панталони, безумно скъпи, донесени от чужбина, но ги бях носила много — и по магазини, и на работа. И през ум не ми беше минавало да се тегля: бях сигурна, че щом цял живот съм спортувала, не съм заплашена от напълняване. Не че бях неприлично надебеляла, не — когато се гледах в огледалото, ми се струваше, че фигурата ми си е предишната. Да, обаче не — оказа се, че съм се поотпуснала, за окото незабелязано, но за роклята — дори много. Разстроих се ужасно и казвам на мъжа си:

— Дали да прескоча набързо до магазините, за да си купя нова рокля?

А той остана крайно изненадан!

— Че защо? — вика. — За какво ти е рокля?

— Е, как, нали ще ни дойдат гости? С какво ще ги посрещна? Нали не може с дънки?

— Ама ти смяташе, че ще стоиш при гостите ли?

Аз не мога и не мога да повярвам, като глупачка настоявам на своето, макар че друга отдавна би разбрала за какво става дума.

— Но нали съм ти съпруга, а това е моят дом, аз съм домакинята.

— Не си измисляй — пресече ме Ландау. — Ще сервираш и после можеш да се чувстваш свободна. Ще отидеш да се занимаваш със сина си. Как ще те представя като моя съпруга? Та ти си неграмотна, необразована, няма да разбереш и две думи от разговора ни. Ще ме е срам от теб. Не искам да се позоря пред колегите и началниците.

Сякаш ми удари плесник. Всичко ми стана пределно ясно. Жал ми беше да се разделям с приказката, прекалено прекрасно бе започнало всичко и сякаш това щастие нямаше да има край, обаче ето на… Реших временно да потъпча гордостта си и още да се поборя за семейния си живот. Може пък, мислех си, нещо да се промени, той да се пречупи.

След още няколко месеца мърморене и скандали се разделихме. Ландау ми даде онзи двустаен апартамент, в който самият той не бе искал да живее. Честно да си призная, надявах се на неговото благородство и си мислех, че ще ме остави в разкошния бабин апартамент, а той ще се премести в двустайния — все пак той е сам, а аз — с детето, но надеждите ми се оказаха напразни. Е, както и да е, аз ли трябва да се оплаквам…

Втората му съпруга, доколкото знам, си е изпатила много по-зле.