Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Седьмая жертва, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2020)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Седмата жертва

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ангелин Мичев

Редактор: Валентина Груева

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0781-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12260

История

  1. — Добавяне

Глава 12.

Зарубин

При третата жертва на Шегаджията нещата бяха малко по-различни от предишните две. И Надежда Старостенко — по прякор Надка Танцьорката, и нееднократно осъжданият Генадий Лукин — по прякор Лишея, бяха хора пропаднали, алкохолизирани, болни и изобщо — никакви хора. Третият убит обаче, Валентин Казарян, се оказа бивш колега, човек сравнително млад, с висше образование и никакви признаци за алкохолизиране. Разбира се, пийвал си е, както всички мъже, не е бил трезвеник, но все още не се е бил впиянчил.

Картината на неговата гибел беше все така неясна, но известно просветление бе настъпило, след като Андрей Чернишов заедно със Серьожа Зарубин бяха „отъпкали“ цялата местност около детския лагер и бяха разпитали всички бездомници, които се навъртаха наоколо. Разбра се, че Казарян е бил скромен човек и винаги е приютявал бездомниците. Те казваха добри думи за пазача и дори май искрено тъгуваха заради кончината му. Ала не можеха да кажат нищо за последните два дни от живота на добрия пазач.

— Но защо така? — ласкаво попита Зарубин. — Друго място за нощувка ли си намерихте?

— Ами наложи се да потърсим — отговори уклончиво бездомник на петдесетина години — мургав човечец с жълти от пушене зъби, приличащ на циганин.

— Защо? Валентин ли не ви пусна?

— Ами… нещо такова.

На мургавия клошар явно не му се обясняваше, но това никога не бе спирало Сергей, както впрочем не спираше нито един оперативен работник. Такава им беше работата — да намират, понякога да изравят, а понякога и с хитрост да изскубват информацията, която разпитваните не искат да дадат.

— Да не би нещо да сте обидили Казарян? Например да сте му откраднали бутилка водка или пари, затова на другия ден да не сте посмели да отидете при него, а? — предположи той.

— Нищо не сме крали — избоботи бездомникът. — Той ни беше оставил знак да не ходим там. Види се, не ни искаше.

Знак? Това вече е интересно. Защо ли гостоприемният и приветлив пазач Валя Казарян не е искал познатите му бездомници да го посетят, за да се стоплят и похапнат? Ясно е като бял ден — имал е гости. Убиецът? Напълно е възможно.

— Често ли ви оставяше такива знаци? — попита Зарубин.

— Случвало се е… Беше ни предупредил, че ако от града пристигне някое началство да инспектира лагера, ще окачи консервена кутия на определено място на оградата. И ние гледахме — щом няма кутия, значи можем да влезем, а ако има — вдигаме си чукалата, търсим си друго място.

— Значи един ден преди смъртта му на оградата е имало кутия? — уточни Сергей.

— Ъхъ.

— А на другия ден?

— Не, на другия ден нямаше. Аз не отидох, но Биря отиде при пазача, трябваше му кибрит.

— И какво, пазачът даде ли му?

— Ъхъ. Нали това казвам, щом Биря донесе кибрит, значи не е имало кутия. А вечерта пак тръгнахме към лагера и току гледаме — кутия. Нямаше как, върнахме се.

— Добре. Кой е Биря? Я ми го покажи — помоли Зарубин.

Биря се оказа момче на около седемнайсет години, подвижно и чевръсто, с хитри дръпнати очи и жива мимика на плоското симпатично лице. Всъщност се казвал Биримбек, бежанец от Казахстан. Биря с лекота и удоволствие разказа безпътната си биография: израснал в детски дом, нямал никакви кръвни роднини. Преди много години го осиновило руско семейство, хубаво си живеел там, приемните му родители отглеждали и две свои деца, така че Биря не скучаел. Но когато в Казахстан започнали да дискриминират руските специалисти, цялото семейство се вдигнало и заминало за Русия. Отначало живеели в селище за бежанци, а после… За после Биря не знаел нищо, защото избягал. Омръзнал му този живот, още повече че в това селище живеели само руснаци, нямало нито един казах, а той в родния си град бил свикнал да се чувства като представител на националното мнозинство. Станало му неуютно, скучно, затова тръгнал да търси приключения. Скитал вече три години.

В деня, когато късно вечерта убили пазача Казарян, Биря наистина отишъл при него за кибрит. Пазачът бил сам, нямал никакви гости.

— Как ти се стори той? — попита Зарубин. — Притеснен, уплашен или може би обратното — радостен, възбуден?

— Ми знам ли… — Биря се почеса с мръсен пръст по носа, което вероятно трябваше да означава, че мисли. — Беше си както винаги. Нищо такова…

— Не го ли попита защо предната вечер е окачил кутията?

Момчето поклати глава отрицателно.

— Ами окачил я, какво да питам. Той си знае. Отчет ли трябва да му искам? Началник, имаш ли цигарки?

Сергей извади цигара от пакета и му я подаде.

— Аха. А огънче?

Биря запали, дръпна дълбоко и като вдигна глава, изпусна дима през плътно стиснатите си зъби.

— Добре, значи взе кибрита. А за вечерта нищо ли не го попита? Дали например ще може да отидеш да пренощуваш.

— Попитах, че как.

— И той какво?

— Нищо. Сви рамене.

— И нищо не отговори? — не повярва Зарубин. — Я си спомни хубаво, Биря. Помъчи се. Нали разбираш, из тия места обикаля убиец, първо е пречукал пазача, после ще докопа и вас. Той вече е убил един бездомник, така че доста си пада по вашето племе.

Сергей наистина преувеличаваше, самият той не вярваше, че Шегаджията ще извърши ново убийство на същото място. Но постигна ефект, Биря веднага се замисли сериозно.

— За Лишея ли говориш? Чух да се приказва, когато бях на гарата. Тоя същият ли е убил Лишея? Слушай, началство, той може изобщо да мрази такива като нас, а? Да е убил Лишея, защото е бездомник, а пазача — задето ни пускаше. Що така не можете да го хванете? Ама че живот! — развика се хлапакът. — Ченгетата ни преследват, хората ни отбягват, като че сме заразни, а на всичкото отгоре и някакъв маниак се намери, дето ни е обявил война. Няма място за нас на тази земя, на никого не сме потрябвали, горките ние…

— Кажи още, че сте и клетници — прекъсна тирадата му Сергей. — Тогава ще излезе съвсем жално. Биря, аз се отнасям с разбиране към твоите нещастия, можеш да ми вярваш. Но съгласи се, по-добре да бъдеш нещастен и жив, отколкото щастлив и мъртъв. Сега не е време да се жалваш, трябва да действаме. И вашето задружно братство трябва да се вдигне в стройни редици за своята защита. Защото вие сте много, а ние, милиционерите, сме малко. И ако не ни помогнете, този маниак ще ви гърми. Разбра ли ме?

Сергей и сам не знаеше защо изрече именно тези думи. Той изобщо нямаше дълбока психологическа подготовка, но пък имаше феноменална интуиция, която безпогрешно му подсказваше как трябва да разговаря с определен човек, та той да му повярва и помогне. При това тази интуиция се задействаше само когато Зарубин си имаше работа с хора нискообразовани или възрастни, или пък с такива, които е прието да наричаме „декласирани елементи“. С държавни служители например той не умееше да намира общ език и ужасно се разстройваше от това. За хората от сферата на бизнеса или изкуството пък и дума не можеше да става — той не можеше да се настрои на тяхното мислене и не усещаше реакцията им. Затова пък постигаше бързо взаимно разбирателство с бездомници и алкохолици.

Беше избрал верния тон в разговора с Биря — Зарубин веднага разбра това. Очите на момчето заискриха, то беше още достатъчно младо, за да се стреми към приключения и да жадува за нещо ново. Подреденият живот в семейство с ежедневното ходене на училище още не бе окончателно забравен и Сергей можеше да се надява, че Биря, макар и за кратко, ще се окаже способен на последователни действия и все още има чувство за отговорност.

Проумял важността на мисията, Биря напрегна паметта си и живо обрисува картината на последната си среща с Валентин Казарян. Пазачът, според него, изглеждал замислен и дори разсеян, сякаш непрекъснато обмислял нещо. На въпроса за вечерта отначало наистина само свил рамене, а когато Биря не се задоволил с този неопределен отговор, казал:

— Абе ще видим. Ако има нещо — ще ви обадя.

Казарян не казал нищо друго и по всичко личало, че не му е до Биря с неговия кибрит и натрапчиви въпроси. Биря не забелязал никакви признаци тук да се очакват гости. А вечерта бездомното братство отново видяло на оградата около детския лагер консервена кутия. Значи пак не можело да влязат тук.

— Може би в къщурката му е било необичайно чисто? — разпитваше Зарубин. — Да е разтребвал специално? А?

— Не, при Валка винаги беше чисто и подредено, той се грижеше. Винаги ни напомняше да не оставяме боклуци след себе си. Дори когато ни пускаше в банята, искаше после да я мием със сапун. И пода, и парилнята — цялата, до тавана. Строг беше Валка в това отношение.

— И защо тогава се мъкнехте при такъв досадник? — зачуди се Зарубин. — И да чистите след себе си, и да миете, че и не всеки ден можело да ходите. Да бяхте си намерили някой по-така, по-наш човек.

— А! — Биря махна с ръка. — Всички са еднакви. На кого му се ще да чисти след чужди хора? А пък ако намериш покрив без стопанин, там и вода няма, и лапачката няма къде да си стоплиш. Ние понякога се събираме тука у един алконавт[1], той ни пуска, за да не пие сам. Заради покрива над главата и трите чисти чаши такива работи можеш да чуеш от него, че те сърбят ръцете да му откъснеш главата. Че нали, макар и пияница, бил човек, собственик, имал си къща и градина, а ние сме били дрипльовци, получовеци някакви. Ами ние нямаме ли си гордост? И ние сме хора, само че съдбата е била несправедлива към нас, ама какво сме виновни?

— А Казарян? Не беше ли такъв?

— Не, пазачът беше нормален човек. Никога не ни мачкаше. Разпитваше ни за живота ни, за разни работи. Бяхме му като равни.

Сергей разговаря с Биря повече от час. Момчето му хареса, беше умно и съвсем не пропаднало, просто според Зарубин още го владееше детинщината, макар да беше не на седемнайсет, както си бе помислил отначало оперативният работник, а на цели деветнайсет. Биримбек жадуваше за свобода, да се чувства зрял, да пътешества, да събира събития и впечатления — и Сергей можеше да му осигури почти всичко това само с предложението активно да наблюдава бездомниците — както от Подмосковието, така и московските. Задачата беше проста, но интересна: щом чуе нещо за нов познат от друга социална среда, веднага да съобщи на оперативния работник. Когато се сбогуваше с Биря, Зарубин вече беше сигурен, че в най-близко бъдеще момчето ще стане негов надежден „източник“.

Когато се върна в Москва, Сергей се обади на Настя и й предложи да се срещнат до зоологическата градина.

— Защо точно до зоологическата градина? — учуди се тя.

— Там наблизо живее бившата съпруга на Казарян — обясни й той.

Вероятно нещо в тона му не хареса на Каменская, защото тя строго попита:

— Правиш се на тайнствен, а?

— Мъничко — призна Сергей. — Изненада, ще ти хареса. Чакам те в осем пред входа на зоологическата градина.

Бележки

[1] Алкохолик, пиянде. — Б.пр.