Александра Маринина
Седмата жертва (38)

Синът на убиеца

На майка съм случил, което не мога да кажа за татенцето си. Мама винаги ме е разбирала и ми е най-добрата приятелка. Когато напуснала татенцето ми, аз съм бил съвсем малък и не мога да твърдя, че много добре разбирам какъв е бил той тогава. Татенцето, както по-късно научих, бил голям шеф в отбранителната промишленост, имал огромна заплата, така че ние с мама получавахме добра и редовна издръжка. Майчето ми е светица, никога не е казала лоша дума за тоя идиот, макар че сигурно би трябвало. С една дума, имах безоблачно детство. Както е прието да казват тия учени плъхове, безконфликтно.

Паричките от татенцето капеха ли, капеха и ние с мама си живеехме прекрасно. И изведнъж довтаса лично той. Бях вече на дванайсет години и отдавна не бях розово глупаче.

Няма да ви лъжа, татенцето ми направи силно впечатление. Облечен като герой от американски филм, с вносна кола, строен, красив (ако разбирам нещо от мъже, макар че не съм сигурен — от момичета определено разбирам повече). До момента на първото му появяване твърде отдавна и твърде задружно живеех с майчето, за да му се хвърля на врата с вик: „Татенцето е дошло!“. За разлика от мама, която го прегърна и разцелува по двете бузи, аз само учтиво кимнах. В този момент, макар че си бях хлапе, разбрах, че тя още обича тоя мизерник. И точно затова винаги говори само хубави неща за него. Но на мен тази мисъл не ми хареса и настроението ми моментално се развали. Че защо ще го обича? Няма ли кого другиго да обича? Мен например…

С една дума, тогава не разбрах защо той изведнъж се домъкна у нас. Толкова години не бяхме му виждали очите. Те с мама дълго си говориха за нещо, след като ме изпратиха в другата стая. После татенцето се захвана с мен. Какви били оценките ми в училище, кои предмети ми харесвали най-много, какви книги съм четял, какво друго знам и умея, освен училищната програма. Направо същински разпит. В онези години още не бях се научил да се репча, задружният живот с майчето някак не предразполагаше към такова нещо, затова му отговарях чинно, като някой глупак. Че нали, от всички предмети най-много ми харесва биологията, чета книги изключително за животни, а единственото, което умея и с което искам да се занимавам цял живот, е да се грижа за котки. Не се правех на интересен, честна дума! Наистина до полуда обичах тези загадъчни животни. Кучетата ми изглеждаха честни и доброжелателни и съответно прекалено прости, а виж, котките бяха нещо рядко интересно! Никой нищо не разбираше за тях и именно това ме привличаше. От малък прибирах от улицата болни изоставени котки, грижех се за тях, лекувах ги и това ми доставяше такова удоволствие, каквото не бих могъл да изразя с думи. У нас с мама постоянно живееха четири-пет котки, в някои моменти стигаха до седем. Ние ги обожавахме и вече излекувани, ги давахме в добри ръце, само на проверени хора, които щяха да се грижат предано за тях. Ако някоя котка беше вече стара и никой не искаше да я вземе, я оставяхме у нас до самата й смърт. Хора от целия квартал ни носеха пухкави сладурчета за лечение или ги оставяха, докато отиваха на почивка, защото бяха сигурни, че в нашия дом те ще получават най-добрите грижи. Ние с мама приемахме всички, на никого не отказвахме, а вземахме чисто символично заплащане — колкото за храната или лекарствата. Самите грижи и наглеждане бяха безплатни, защото и мама, и аз просто се радвахме на тези необикновени същества и получавахме душевно спокойствие в тяхната компания. Колкото повече бяха те, толкова по-добре се чувствахме ние.

Колкото повече опознавах котките, толкова по-интересни ми ставаха те и вече към дванайсетгодишната си възраст знаех определено, че ще се грижа за котки професионално. Не като любител, който държи две котки и се занимава с тях в свободното си време, а истински професионалист, за когото котките са ежедневна любима работа. Имах мечта: да отворя приют и ветеринарна лечебница за котки. Майчето ме подкрепяше — и тя обичаше тези сладки пухчета.

С една дума, тогава аз на бърза ръка обясних на татенцето какво ми харесва, освен учението. Между другото, учението ми вървеше… доста добре. Вярно, бележникът ми не беше пълен с отлични оценки, но пък изобщо нямах тройки. За такива като мен учителите казват: стабилен. Сега вече разбирам, че са ме уважавали заради грижите ми за котките, затова не са ми пишели тройки. Хем не само ме уважаваха, но и здравата ме използваха, когато през лятната ваканция напускаха града. Виж, ние с майчето никога никъде не ходехме, а и да се случеше, правехме го един по един: ту тя ще прескочи за седмица на село при роднини, ту аз ще замина някъде. Заедно не ставаше: на кого можехме да оставим нашите пухчета?

Тате остана горе-долу доволен от училищните ми постижения. Кимаше със сериозна физиономия, когато му обяснявах за котките, а когато се поувлякох да му разправям за котешките особености, които бях установил лично и които не бяха описани в нито една книжка за тях, в очите му се мярна дори нещо като одобрение. Тогава ми хрумна една мисъл… Вярно, глупава, съвсем детинска. Помислих си, че може и той да обича котки и да даде пари за приюта, нали е богат. С една дума, въодушевих се и се засилих да му описвам мечтите си. Той покима, покима, после излезе от моята стая и пак се разприказва с мама. Исках да ги подслушам, но точно тогава милите ми котаранки започнаха да си подават сигналите: осем часът е, дай да хапнем. Зарязах техния разговор и започнах да раздавам храната, рекох си, че мама и без това ще ми разкаже, ако са си говорили нещо интересно. А ако не ми разкаже, значи е било разговор без никакво значение. Тогава имах голямо доверие на майчето, нали вече казах, че тя ми беше най-добрата приятелка, никога не ме лъжеше.

Нахраних си сладурчетата, започнах да сресвам всички поред и татенцето ме свари точно насред това занимание. Погледна ме някак неразбираемо и каза:

— Виж какво, Александър.

Александър съм аз, ясно. Вярно, всички незнайно защо ме наричаха Саньока, дори майчето. Саньока това, Саньока онова. Бях свикнал, харесваше ми, в това име имаше нещо необичайно. Не Саша, не Шурик и дори не Саня, а Саньока. Но татенцето естествено не можеше да знае това, така че се обърна към мен строго официално.

— Ето какво, Александър. Смятам, че трябва да се преместиш в друго училище.

— Защо? — учудих се аз. — В това съм си добре.

— Трябва да учиш в училище с биологически профил. Нали искаш професионално да се занимаваш със зоология, значи трябва да учиш.

— Не искам със зоология! — възмутих се аз. — Искам да се занимавам с котки. Само с котки и с нищо друго. А по зоология трябва да изучавам всички животни. Другите животни не са ми интересни. Аз обичам котки, а не някакви камили или слонове.

— Ти не разбираш. — Татенцето заприказва по-меко: — Никой не те кара да обичаш камили или слонове. Котки — добре, котки. Но всичко трябва да се направи като хората, за „шест плюс“, а не криво-ляво. Смяташ, че щом котката е домашно животно, за нея не са нужни специални знания ли?

Общо взето, точно това смятах, но не успях и да гъкна.

— Грешиш — продължи той. — Всеки жив организъм, дори обикновената дървеница или хлебарка, е много сложна система и за да работи човек с нея, трябва дълго и грижливо да я изучава. За да разбереш какво и как става в този организъм, трябва добре да знаеш химия, физика, биология. Дори математика, ако искаш да се занимаваш с лекарства и да лекуваш животни. Нещо повече, има една специална наука — зоопсихология, която изучава особеностите в поведението на животните. Трябва добре да си запознат и с нея, инак няма да можеш да се справяш с тях и да разбираш поведението им. Трябва да изучаваш генетика, за да се занимаваш с кръстосване и създаване на породи. В обикновено училище не можеш да научиш тези неща.

Дълго ми втълпява тия работи, но аз не можех и не можех да разбера защо. За какво ми е да знам всичко това? Аз и без тези сложнотии прекрасно си общувам с котките. Като почне само една да мърка, аз вече знам какво иска да каже. Имам добър слух, различавам всички тънкости на котешкото мъркане и мяукане и нямам никакви проблеми. А пък как съм се изпедепцал да им давам таблетки — викат ме във всички къщи, където има болни котки. Никой не може да го прави по-сръчно от мен, котките се мятат, изтръгват се от ръцете на всички, хапят, дращят и врещят, защото таблетката е горчива, а и те, мъничките, се страхуват. Аз пък само за секунда и половина й я мушвам в гърлото — котката дори не успява да разбере защо са й отворили устата, така че не усеща никакъв горчив вкус. И толкоз. А той ми разправя за някакво си училище! Абе хич не ми е притрябвало такова училище.

Но не се захванах да споря на глас, не ми е в характера. По-точно, не ми беше. Сега вече разговарям с татенцето по моя си начин, а тогава още бях малък, не умеех да споря. Нали ви казвам, расъл съм в безконфликтна обстановка. Само гледах втрещено татенцето и мълчах. А той си довърши тирадата и си тръгна. Накрая погали едно от моите котенца и каза:

— Ще се погрижа да учиш в специализирано училище.

Майчето затвори вратата след него и ме загледа. А аз — нея.

— Е, какво, сине? — пита ме тя. — Ще отидеш ли в новото училище?

Аз само завъртях глава. В смисъл — няма да отида. Майчето започна да ме уговаря със същите думи на татенцето. Че нали, трябва да уча, специализирани знания и тям подобни глупости. Господи, така се уплаших! Казах си: Нима и тя мисли като него? Любимата ми майчица, единствената ми близка душа — и тя ме предава. То се знае, ревнах. Целият се затресох, хлипам и си мисля: Не искам в това тъпо училище, аз и в моето едва кретам, само и само да не ми забранят да се занимавам с котките. Знам ги аз тия учители, за най-малкото нещо почват да се оплакват — ето на, вашия син само спортът го интересува, а не си учи уроците и разни такива. Ще дойдат при майчето и ще й крещят, че постоянно се занимавам с котките, вместо да уча география. Майчето ми го каза направо: нашите котенца са хубаво нещо, само да не вредят на оценките ти в училище. И аз се стараех с всички сили, защото мамината дума е закон за мен. И тогава беше така, и така е и до днес. Така че щом си представих, че в това специализирано училище ще трябва още повече да се напрягам, ми идеше по-скоро да пукна. Или ще ме изгонят оттам за слаб успех, или майчето ще забрани котенцата. Изобщо седя на дивана и рева, а майчето стои до мен и ме гледа. И мълчи.

Помълча някое време, после седна до мен, прегърна ме, погали ме по главата и рече:

— Не бой се, сине, и не плачи. Няма да те дам в никакво специализирано училище. Щом не искаш да учиш — няма. Хайде, не плачи, съкровището ми. Котенцата ни са с нас, двамата сме живи и здрави, всичко ни е наред.

Веднага се успокоих и се притиснах до нея. Все пак моето майче е голяма работа!

Да, майчето ми е голяма работа, но с татенцето нещата не се оказаха толкова прости. Той се обаждаше по телефона всеки ден, през два-три дни идваше и ни тормозеше с това негово биологическо училище. Майчето се караше с него, доказваше му нещо, убеждаваше го, но мен не ме въвличаше в тези спорове. Той уж миряса с това ново училище, но пак продължи да идва всяка седмица — в почивните дни, и проверяваше не само бележника, но и всичките ми тетрадки. Питаше ме какво ново съм научил за котките, какви книги съм прочел, накара ме да водя дневник с наблюдения. Е, за дневника идеята беше екстра, аз дори отначало не я схванах и не исках да го правя, после той ме накара и аз започнах неохотно, през куп за грош, да записвам всеки ден по нещо за всяка котка: какво е яла, как се е държала, колко пъти е пикала и акала, по какъв повод е мяукала. С една дума, всички подробности, както се казва, черно на бяло. Две седмици се мъчих, а после видях, че от дневника има полза. Една от моите писанки нещо се вкисна, спря да яде, взе постоянно да мяука едно жално — просто ти се къса сърцето. Погледнах в дневничето, а там си пише, че още преди три дни тя е започнала да яде по-малко, а преди два дни е престанала да ходи по голяма нужда. Надникнах в специалната книжка — и веднага цялата болест ми лъсна като на длан. Е, тогава вече оцених татенцето. Макар че е досаден, понякога е прав.

Двамата с майчето посвикнахме някак с тези отношения, свикнахме той всяка събота да идва да ме проверява. Имаше един филм за войната — „Проверка по пътищата“. Е, у нас тази проверка ставаше всяка седмица. Очевидно татенцето не се скъпеше за парите за мама, защото започнахме да живеем много по-добре, макар че тя нито веднъж не заговори за това, а на мен не даваше дори джобни. Може да се каже, че с него почти се сприятелихме, харесваше ми, че той с удоволствие слуша разказите ми за моите котараци и котки, с най-големи подробности ме разпитва какво ново съм прочел за тях или какво съм научил от собствен опит. Вярно, честичко намекваше, че щом съм отказал да отида в биологическо училище, поне да съм учел чужди езици, за да чета специални научни книжки, които не са превеждани на руски, но аз не обръщах внимание. Ха, само езици ми липсваха! И бездруго трябва да се напрягам, за да се справям с училищната програма.

Криво-ляво завърших училище. И тогава пак се започна!

— Трябва да учиш в Академия „Тимирязев“, трябва да получиш висше образование!

Притискаше и мама, и то всеки път с един и същ упрек:

— Ти си виновна за всичко, ти не си му внушила интерес към достоен живот. Ти си го пратила на училище с една година по-късно и в резултат момчето няма в резерв никакво време. Наесен ще го извикат в казармата и ако не влезе в института от първия път, още през ноември ще го вземат войник.

— Съжалих го — оправдаваше се мама, — толкова много боледуваше като малък, трябваше поне малко да укрепне.

— Още никой не се е пресилил от учене и знания — отсичаше тате, — а ти с твоето съжаление погубваш сина ни, вредиш му.

Аз изобщо не можех да схвана за какво ми е да уча в академия и да получавам висше образование. По котките и без това вече съм академик, а в живота не ми трябва нищо друго. Според баща ми излизаше, че трябва да завърша тази академия, после да започна аспирантура, да напиша дисертация, после някаква друга дисертация, да разработя нов метод за кръстосване на котки и за създаване на нови породи или в краен случай — нов метод за лечение на котешка болест, да си създам име в науката и изобщо да стана най-големият коткар на земята. Е, най-малкото в Европа. Боже, боже, Най-Големият Коткар. Абе за какво ми е потрябвало такова щастие? Аз виждах живота си просто и ясно: ще изкарам казармата, защото и без това отърваване от нея няма, ще се върна, ще започна някаква работа, ще събирам пари, за да отворя свой котешки приют. И после цял живот ще се занимавам с любимите си писанки и котанчовци, с моите пиленца, с любимите си пухкави момиченца и момченца, толкова независими, непослушни, строги, непонасящи фамилиарничене, неласкави, но… Абе не знам какво имаше в тях, но определено имаше нещо. Аз не просто ги обичах — бях луд по тях.

За разбиране — не разбирах защо тате ме тегли към науката, но от това не ми ставаше по-леко. Аз тъпо се опъвах, той отначало ме придумваше, обясняваше ми, после започна да настоява, после да ме заплашва и накрая направо взе да ми крещи. Майчето гледаше тези сърцераздирателни сцени с болни кучешки очи и тихичко въздишаше, но не вземаше открито моята страна. И чак когато татенцето се омиташе, ме галеше по главата и казваше, че трябва да живея както искам и да изживея своя собствен живот, а не чужд, измислен и натрапен ми от някого. Именно в разгара на тези околоинститутски битки между нас с майчето най-сетне се състоя онзи разговор, който ми изясни нещата. Разбира се, бихме могли да поговорим за всичко това и по-рано, но аз не задавах въпроси, а майчето — като деликатен човек — не започваше първа. Когато татенцето се появи за пръв път, в моето котколюбиво черепче не изникна никакъв въпрос, затова и не питах защо толкова години той не ни е посещавал, а после изведнъж цъфна, и то така, че с нищо не можеш го премахна. Изобщо като малък аз не преценявах поведението на възрастните и не се опитвах да си го обяснявам, майчето ме отглеждаше като послушно, кротко дете, което възприемаше всяка дума, произнесена от възрастен, като указание, неподлежащо на обжалване. Нямам татко — значи нямам. Появил се е — значи така трябва.

И ето че сега, малко преди да получа повиквателната, ми обясниха всичко с прости думи. И за семейните традиции и честта на рода Данилевичи-Лисовски-Есен, и за неравния брак между мама тройкаджийката и гениалното ми татенце Ландау, и за това как той изцеждал докрай майчето ми, принуждавайки я да учи, а после чисто и просто я изгонил, за да не го позори пред академиците и разните там лауреати. Разказаха ми и за втората жена на татенцето. И тая история си я биваше, ще знаете… Толкова ми беше жал за тази нещастна лелка — чак очите ми се напълниха със сълзи. Тя толкова се стараела, толкова се стараела, буквално се съсипвала, а на него, на тоя гад, все не му било достатъчно!

На осемнайсет години вече изгубих безпрекословното си послушание и се научих да споря и да се карам, не виждах в това нищо лошо. Когато мама ми разясни какво иска от мен татенцето, направо освирепях. Какво излизаше значи — той се грижи не за мен, единствения си син, а изключително за себе си и за достойнството на своето лайняно семейство? Отначало изтормозил майчето, после, като видял, че тя не отговаря на изискванията му, я изгонил, а покрай нея и мен, и започнал да си търси нова жена, която да му роди ново дете. За мен направо забравил. А после, когато се издънил и с втората си жена, си спомнил, че някъде има син, когото може да опита да сложи в свой калъп, да го направи достоен продължител на рода. Излиза, че му е все тая какво искам аз, интересува го само какво иска лично той, така ли? Е с мен тоя номер няма да мине. Съсипал е живота на майчето, втората си жена направо е вкарал в гроба — и всичко това, за да угоди на някакви си там Данилевичи и Есен, дето хич не ги знам. И между другото, не ща да ги знам. Аз обаче няма да му играя по свирката, ще има да взема!

Вярно, от моите бунтарски пориви ме възпираха чисто меркантилни съображения. Татенцето беше заможен човек, щедро ни даваше пари и дълбоко в душата си аз се надявах той да се запали по моите идеи за котешки приют и да помогне за него финансово. Така че аз трябваше трескаво да се ровя в хилавия си мозък, за да преценя и разбера какво искам повече: помощ или самостоятелност. Излизаше, че без паричките на татенцето наистина ще бъде трудничко, но с неговите пари и с живота, който той се опитваше да ми натрапи, май ще бъде още по-тежко. След разговора с майчето аз започнах да гледам на живота й със съвсем други очи. Тя честно ми призна, че се стремяла да се омъжи за своя обожаван Ландау не толкова по любов, колкото от стремеж да се уреди по-уютно покрай едно заможно семейство. Каква ирония на съдбата! Ние имахме книга за Ландау, само че за истинския, написана от съпругата му Мая Бесараб, е, та в нея аз прочетох, че истинският Ландау обичал да казва: „Човек не нарича брака нещо хубаво“. А горката ми майчица от жалкото комунално жилище толкова се стремяла към този брак! Изобщо ние имахме много книги и до определен момент аз дори не се замислях — откъде? С тази мамина заплата и с нейните интереси… Оказа се, че в този апартамент някога е живеело моето скъпоценно татенце със своите родители, после неговата майка (тоест моята баба) умряла и те с баща си (моя дядо, както излиза) се преместили при баба му, която ми се пада вече прабаба. А покъщнината оставили, както си била — и мебелите, и библиотеката. Изобщо децата са странни същества, своенравни са също като котките. Аз открай време знаех, че имам баба — майката на майчето, тя често идваше у нас и ходехме заедно на село. Но както не се замислях за баща си, точно така не ми хрумваше и че тате, ако той съществува, също има родители и нейде по земята живеят и други мои роднини. Както се разбра, не съм имал баба по бащина линия: тя умряла, когато татенцето още ходел прав под масата, но нали и той е имал баща? Имал е. И къде е той? Но този дълбоко философски въпрос изскочи от недрата на черепчето ми чак когато станах на осемнайсет, след разговора с майчето, точно преди да ме вземат в казармата. Тъй като въпросът се появи, аз веднага го зададох. Майчето леко повдигна вежди и махна с ръка.

— Иии, Саньока, стига си питал! Той е такава голяма клечка, че къде ти ще се интересува от нас. Той и в Москва идва рядко, работи на своите секретни обекти.

— А има ли други внуци? — живо се заинтересувах аз.

— Не, само теб.

— Гледай ти, единствен внук — и нито капка интерес — бурно реагирах аз. — Не разбирам.

Тогава майчето се почуди, почуди, пък накрая призна, че дядо ми, бащата на татенцето, винаги се е интересувал от мен, но майчето и татенцето се били разбрали, че щом не питам много за баща си, по-добре да не ме травмират с дядо. Защото, ако дядо идвал често, можело да попитам защо той идва, а родното ми татенце — не. Ако съм поставел такъв въпрос, моята неуморна детска фантазия можела да поеме към обяснения, които нямали нищо общо с действителността. Детето можело или ужасно да се разстрои, задето родното му татенце, за разлика от дядо му, не го обича и не иска да го знае, или да измисли някаква приказна история и дълбоко да повярва в нея, което също било лошо, тъй като рано или късно всичко щяло да излезе на бял свят и приказката щяла да рухне, като причини на неукрепналата момчешка психика непоносими страдания.

— Дядо ти наистина идва много рядко в Москва, и то за кратко, но винаги ми се обажда по телефона и пита за теб. А когато ти беше малък, дядо ти идваше до училището, за да те види — каза майчето.

— Слушай — попитах, — а дядо също ли е такъв смахнат като тате? И той ли се бори за чисто родословие?

Майчето въздъхна и кимна:

— И той. Вярно, не е толкова упорит, произходът му е работнически, но това семейство го е развалило. Да можеше да му видиш физиономията, когато Ландау ме заведе да ме запознае с баща си и баба си! — Тя звънливо се разсмя и белите й зъби заблестяха. — Те толкова се уплашиха от мен, сякаш видяха жаба. Нали знаеш какво е чувството: уж не те е страх, нали жабата няма да те изяде, малка е, но те е гнус да я пипнеш и те е страх да не я настъпиш. Е, те тогава ме приеха точно като жаба.

Именно в тази секунда аз окончателно разбрах, че не ми трябват парите на татенцето. Щом са се гнусили от моята майчица, да вървят на…