Александра Маринина
Седмата жертва (11)

Каменская

Все пак той го направи… Вече нямат никакви основания да се утешават, че е било шега. Той го направи и доказа, че намеренията му са сериозни. Но до коя бе адресирано хвърленото от него предизвикателство? До Татяна или до нея, Настя? Това беше първият въпрос. И вторият: какво смята да прави по-нататък? Дали ще чака и ще гледа как те ще се опитват да разкрият убийството на Надежда Старостенко, или постоянно ще налива масло в огъня? О, господи, само не това.

Двамата със Сергей Зарубин седяха в студеното влажно помещение на милиционерския участък, обслужващ територията, на която бе намерено тялото на Старостенко. Тялото вече се намираше в моргата и „стоеше“, а по-точно, лежеше на опашка за аутопсия, но тук, в отдела, можеха да се вземат нещата, принадлежали на убитата. Следователят, възбудил делото, бе изпратил за експертиза само онези дрехи, по които се бяха запазили следи от изстрела, а всичко останало си стоеше в касата на един от оперативните работници.

Настя разсеяно разглеждаше обувчиците трийсет и трети номер и перуката, имитираща стилна къса прическа. Тук бяха и тесните тъмночервени панталони, явно от костюм, чорапогащникът с ликра и мъничките розови бикини. Да, потърпевшата е била рядко миниатюрна.

— Ами чантата? — попита тя. — Къде е чантата й?

— Нямаше чанта — отговориха й.

Тя премести въпросителния си поглед върху Зарубин. Той кимна утвърдително.

— Напълно е възможно: в съставения по думите на продавачките списък на покупките не фигурира чанта.

— Ясно — въздъхна Настя, — къде ти така издокарана ще носи оръфаната си стара чанта. Та нали и кокошките ще й се смеят. А в джобовете намерили ли са нещо?

Оперативният работник от областта загадъчно се усмихна и отново бръкна в касата.

— Ето — каза той и извади на бюрото полиетиленово пликче, — вие преценете.

Ключ, две хартиени салфетки. И две малки фигурки. Керамична рибка с широко отворена уста и целулоидна кукличка-бебе.

— Бяха до трупа, досами главата — поясни оперативният работник, — кукличката беше пъхната в устата на рибката, само крачетата стърчаха навън.

— Какво е това? — смаяно проточи Зарубин. — Играчки или какво?

— Или какво — потвърди Настя. — Интересно, откъде ги е взела? Да не би да ги е откраднала?

— Не може да се каже — поклати глава Сергей. — Може да си ги е носила от къщи. Може да са й талисманчета някакви. За късмет. Ще попитам Бръснатия, той би трябвало да знае дали изгората му е имала такива странни пристрастия.

Настя повъртя фигурките в ръцете си. По пръстите й останаха черни следи от прашец — значи експертите бяха обработили фигурките за вземане на пръстови отпечатъци. Ако са намерили такива, фиксирали са ги на дактилоскопичен филм и са ги отнесли, а фигурките като ненужни са оставили тук, така че сега можеше да не се опасява, че ще повреди улики.

— Ами добре — каза тя и стана, — няма да нарушаваме правилата на играта. Ще оставим фигурките, може пък вашият следовател да поиска да ги използва, докато още не са му отнели случая. Само ще ги фотографирам, може ли?

— Фотографирай — с явно облекчение се съгласи оперативният работник от областта. — Защо, има ли шанс градът да поеме случая?

— И то сериозен — усмихна се Зарубин. — Тъй че дишай дълбоко, колега, току-виж, разтоварили те от едно висящо дело.

За Москва пътуваха с мотрисата. Настя страшно се изненада, че вагонът беше абсолютно празен. Само три момчета разпалено играеха карти, като отпиваха бира направо от бутилката.

— Виж ти — учудено възкликна тя и седна до прозореца, — не бях предполагала, че по тази линия пътуват съвсем празни вагони.

— Невежа си ти — присмехулно проточи Зарубин, — веднага си личи, че рядко пътуваш.

— Защо?

— Ами защото този вагон не се отоплява. И няколко стъкла са счупени. След десет минути ще го усетиш. Тук никой не издържа повече от десет минути. Ако не вярваш, прескочи до съседния вагон, сама ще се убедиш.

Настя огледа вагона. Да, наистина на четири прозореца липсваха стъкла. Тя потрепери, предчувствайки студа, който щеше да нахлуе. Мотрисата потегли и веднага из вагона се завихри далеч не топъл есенен вятър.

— Е, какво? — попита Зарубин. — Местим ли се, или оставаме?

— Оставаме — решително отговори тя и се намести по-удобно. — Тук поне можем да си поприказваме. В краен случай ще поскачам, ако премръзна съвсем. И после, тук мога да запаля цигара, без да излизам в преддверието, на тоя вятър никой няма да забележи дима. Серьожа, ти някога виждал ли си такива фигурки?

— Не знам. — Той сви рамене. — Не съм обръщал внимание. Човек може да ги види в сувенирните магазини или в магазини за играчки, а аз не ходя в такива.

— А у познати? Може би на рафта в някоя къща? Не си ли?

Той отрицателно поклати глава.

— Не съм забелязвал. Ама ти стига си си блъскала главата, сега, като отидем в Москва, най-напред ще намерим Бръснатия и ще го попитаме, може наистина да са на Надка и да нямат никакво отношение към убиеца.

— Убиецът, убиецът, убиецът… — промърмори Настя в ритъма на потропването на колелата. — Едно е ясно: мъж е. И това не е малко. Ако беше жена, нямаше да забрави да купи нова чанта.

— Но нали момичета са правили покупките — възрази Сергей.

— Те са купили само неща, които им е поръчал престъпникът. Казал им е — дрехи, пълен комплект. И те това са направили. За чанта не са имали указания, а не са посмели да проявяват своеволия с чуждите пари, дори и да са се сетили за чанта.

Докато мотрисата пътуваше към Москва, Настя премръзна съвсем. Когато тръгна по перона към метрото, си мислеше само за едно: чаша горещо кафе, гореща вана и топла постеля. Но уви, скоро не би могла да си позволи този разкош.