Александра Маринина
Седмата жертва (28)

Коротков

Началническият хляб не е сладък, определено. А ако твоите подчинени са ти близки приятели, направо ти иде да се обесиш. Така или горе-долу така си мислеше Юра Коротков, след като извика в кабинета си своя стар приятел Коля Селуянов с неприятното намерение да поиска от него доклад по делото за убийствата на наркомани. Някой избиваше тези нещастници из целия град и когато се „събраха“ първите четири трупа, застреляни с един и същ пистолет, материалите от териториалните поделения бяха предадени на „Петровка“. Това се случи преди половин година и оттогава труповете станаха вече девет, а разследването не помръдваше и не даваше никакви признаци, че може да потръгне. Една от версиите беше война между наркогрупировки, друга — укрепване на дисциплината вътре в някоя от групировките, с каквато цел бяха взети „показателни“ наказателни мерки, но от всяко положение делото се водеше съвместно с Управлението по незаконна търговия с наркотици.

Селуянов нахълта в кабинета, грейнал в обичайната си идиотска на майтап усмивка, която много незапознати хора вземаха за негово истинско лице, без изобщо да подозират, че този човек, който обожава майтапите, е рядко сериозен и педантичен в работата си.

— Майор Селуянов се явява пред величеството! — шеговито рапортува той. — За триенето на сол по бедната ми глава — готов. Какво ще благоволите да ми наредите, ваша светлост?

Коротков въздъхна, като мислено се проклинаше, задето се бе поддал на нормалното служебно честолюбие и се бе съгласил да заеме длъжността, която не му носеше нищо друго, освен главоболия.

— Ще благоволя да изслушам отчета ти по наркоманите — строго каза той. — Само че без „ала-бала“ и накратко.

— Че закъде ще бързаме? — искрено се учуди Николай. — Някъде да няма пожар? Сега ще ти разкажа всичко обстойно.

Веднага стана ясно, че Коля не може да съобщи нищо ново. Бяха си разделили задълженията с оперативните работници от Управлението по наркотиците: специалистите от него работеха по връзките на убитите по линията на придобиването и разпространяването на дрогата, като се опитваха да намерят общо свързващо ги звено, а служителите от „Петровка“, начело със Селуянов — по другите им криминални и некриминални връзки, търсейки онова, което би свързало деветимата наркомани от различните краища на Москва. Работата беше огромна и трудоемка, но за съжаление безрезултатна засега. Тоест през цялото време се появяваха някакви резултати, но след по-обстойно разследване се оказваше, че те не им вършат работа.

— Добре, Коля, няма да правя изводи, ти си знаеш и без това. Сега дай да се посъветваме.

— Дай — с готовност се съгласи Селуянов. — Започвай.

— Има една фигура на име Шувалов. Виктор Петрович. Има адрес, има месторабота. Налице са и общи биографични данни. Налице са и сериозни подозрения, че именно той е нашият Шегаджия. Но освен това няма нищо друго.

— А какво трябва да има? — развълнува се Коля. — Само кажи, бързо ще свършим работата.

— Трябва да има улики, Коля. Трябва да го свържем някак с трите налични трупа.

— Това го разбрах, не съм вчерашен. Имаме ли оперативни подходи към него?

— Никакви! — сопна се Коротков. — Средата му се състои от учени и художници. Нито при едните, нито при другите имаме някакви подходи. Вече прерових всичките си източници, и Серьожка Зарубин го направи, и Мишаня — нищо. Нито една жива душа. Единствената ни надежда беше Боря Карташов… Спомняш ли си го?

— Не съм сигурен — каза колебливо Николай. — Фамилното име ми е някак познато, но никакви асоциации.

— През есента на деветдесет и трета беше свързан с делото за Вика Ерьомина. Беше неин съжител.

— А, да — кимна Селуянов, — така беше. Илюстрираше книги.

— Именно, именно — потвърди Коротков. — Той има връзки в средите на живописците, но за съжаление сега не е в Москва. И няма да е тук в близките два месеца. Така че ще трябва да се заемем със самодейност. Времето ни е малко, Шегаджията може всеки момент да ни поднесе четвърти труп и този път може да не е на безработен или на бездомник.

— Защо реши така? Доколкото знам, досега не е излизал от рамките на този контингент — напрегна се Коля. — Някаква информация ли е изтекла?

— Да беше само това. Там имаше бележка, Коля. Може и да е просто откачен тип, много ни прилича на това, но намекът в бележката е съвсем ясен. Дава на Татяна да разбере, че се приближава към нея. Точно това е написал, в прав текст. И после, явно променя схемата — за пръв път се появява бележка, адресирана до конкретно лице. При втория убит нямаше адрес: че, нали, ето пари за погребението ми, да не си ги присвоиш. А при първия нямаше никаква бележка. Така че е време да започнем сериозно да се страхуваме: той може да се опита да насочи следващия удар към някого от близките на Татяна или към самата нея. Накратко, Олшански ни постави задача да намерим доказателства по трите направления: пръстови отпечатъци, почерк или оръжие. Най-добре по всички заедно.

— Е, за пръстовите отпечатъци и за почерка съм наясно. Но за оръжието… Известно ли е къде е то?

— Там е работата, че не. Вариантите са много: в апартамента, ателието, гаража, колата, служебния кабинет, жилището на любовницата, ако има такова, но това тепърва трябва да се установи. Невъзможно е да получим разрешително за обиск, нито един съдия няма да даде, защото срещу него нямаме не само доказателства, но дори и една косвена улика, само общи съображения.

— А ако ние сами?… — тихичко предложи Селуянов. — Ще го направим много внимателно, никой нищо няма да усети, нали знаеш.

— Забрави! — отсече Коротков. — Колобок и без това беснее в болницата, смята, че без него ще проваля отдела. Ако, не дай си боже, научи — ще ме застреля без съд и следствие. Та това е един от неговите железни принципи: да работим така, че никой от нас да не може да бъде упрекнат в нарушаване на закона.

— Ама той няма да научи. Кой ще му каже?

— Хайде де, нямало да научи. — Юра отчаяно махна с ръка. — Кога е било Колобок да не научи нещо? Коля, аз съм нормален детектив и ако не замествах шефа в нашия отдел, пръв щях да хукна негласно да огледам помещенията на Шувалов. И през ум нямаше да ми мине, че ако някой научи, ще си пати началството, а не аз. И едва в ей това кораво кресло — изразително потупа той по облегалката въртящия се стол с доста износена дамаска — започнах да разбирам колко лайна е трябвало да преглътне Колобок по генералските кабинети заради нашата самодейност. Защото ние какво, той ще ни смъмри, па дори да е грубо, но после си продължаваме работата. Така де, всеки отделно взет оперативен работник получава конско само за онова, за което е сгафил лично, а началникът — за всички поред и наведнъж. С една дума, Колянич, изхвърли от главата си мисълта за незаконно проникване и тям подобни глупости. Прояви оперативното си въображение.

— Е, както кажеш — безропотно се съгласи Селуянов.

— Въображението — значи въображението.