Александра Маринина
Седмата жертва (67)

Убиецът

Срещнах я случайно. Дори не я срещнах, а първо чух за нея. Минах да взема татко, за да отидем заедно на гроба на втората му жена в деня на годишнината от смъртта й. След убийството на мама баща ми много дълго остана вдовец и чак на петдесет и пет години се ожени за втори път. И отново овдовя. По пътя татко ми разказваше за съседите си, спомена за някаква жена от криминалния отдел на милицията, която щяла да говори в пряко предаване по време на телевизионен мост. Не скъпеше похвалите си за нея. Отначало не го слушах внимателно, после се заинтересувах. Интелигентна, с остър ум, знаела пет езика. Нима в родната милиция има такива? Баща ми говореше хубави неща и за съседката си — тя работела като следовател и в свободното си време пишела книги. Докато слушах неговите възторзи, в главата ми взе да се оформя някаква идея.

До сутринта в деня, когато трябваше да се състои телевизионното предаване, планът беше готов, но за да осъществя изпълнението му, ми трябваше още едно: исках първо лично да видя тези милиционерки, да ги чуя какво говорят. Може би не подхождаха за моя план… Но извърших цялата подготвителна работа така, че да мога да започна в секундата, когато взема решението.

Беше прекрасен слънчев ден, един от онези, благодарение на които московчани се примиряват с необходимостта да търпят отвратителната кишава есен, следвана от безрадостна, пронизваща до кости московска зима. В такива дни изчезва тъжното очакване на предстоящото петмесечно мъчение с локви, потоци кал, преспи и подскачащо нагоре-надолу налягане. В такива дни глупавото човечество вярва, че слънцето и радостта ще бъдат вечни. Впрочем защо непременно глупаво? Обикновено е. Всички сме такива. Солженицин преди много години написа кратичко есе, само една страничка, със заглавие „Точно пък ние никога няма да умрем!“, където добре разясни на всички нас, че поради човешката глупост и недалновидност ние смятаме себе си за безсмъртни и много дълбоко грешим по този въпрос. Макар че, ако бъда точен, сега трябва да казвам не „ние“ и „на нас“, а „те“ и „на тях“. Защото тъкмо аз вече бях приел неизбежността на собствената си смърт и се бях примирил с нея. За разлика от „тях“.

Но аз се отвлякох от темата… Денят беше наистина чудесен и това ме радваше. Далеч не защото ми харесва хубавото време — аз по принцип съм равнодушен към природата, дори понякога не забелязвам дъжд ли вали или сняг. Но при лошо време, например при проливен дъжд, телевизионният мост можеше да не се състои. Тоест никой не би свалил предаването от ефир, но „тази“ страна на моста можеше да бъде организирана в някое закрито помещение, например в кинотеатър „Художествени“, както се е случвало понякога. Тогава осъществяването на моя план щеше да се затрудни. Не, аз пак щях да измисля как да преодолея усложненията, но добре че се мина без това.

Събра се доста голяма тълпа, хората не си обръщаха внимание един на друг и аз успях да си намеря място, от което да виждам монитора. Щом на екрана се появиха двете героини на предаването, аз веднага я откроих за себе си. Дори не я откроих… Просто я познах. Те бяха две, но втората сякаш не съществуваше за мен, макар че изглеждаше много по-ярка и говореше по-уверено. Втората се оказа съседката на баща ми, разбрах това, когато водещият я представи, като я нарече „следовател и писателка“. Обаче първата… Изящна, цялата в полутонове, със сдържана усмивка, дълги нервни пръсти, тя гледаше в камерата с бездънните си светли очи и на няколко пъти ми се стори, че гледа точно в мен. Дългите й светли коси, събрани на тила в тежък възел, ми напомниха за мама. След минута, когато заговори, аз разбрах, че тази жена страшно много прилича на покойната ми майка. А след още минута си казах, че това е съдба. Да приема смъртта от ръцете на мама и по волята на Родината — ето го идеалния вариант, към който се стремях.

Но не исках да се самозалъгвам. Достатъчно беше, че бях сглупил, като се бях опитвал да получа от Наталия — втората ми съпруга, нещо, което тя не можеше да направи. Бях си мислил, че само й помагам, но после бях разбрал, че се опитвам да скрия истината от самия себе си и не искам да си призная, че тя е неспособна. Но няма да повторя тази грешка. Трябва да съм сигурен, че ще приема смъртта от достоен противник, само така ще мога да запазя уважението към себе си. Няма да се крия особено много от нея, а тя… Нека се опита да ме разкрие и намери в многомилионния град, наводнен от провинциалисти. Аз ще я подложа на изпитание, на изпит за интелект и характер, и ако тя успее да ме залови, значи е достойна да приема смъртта от нейните ръце. Тя ще ме залови, а Родината ще ми издаде смъртна присъда. Ще ме разстрелят, около мен няма да има плачещи роднини и опечалени приятели, които ще попречат на преминаването ми към другия свят. Ще ме разстрелят в точно известен ми момент и аз ще мога да се концентрирам и подготвя, за да умра правилно. Всички условия за достойна смърт ще бъдат спазени.