Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Седьмая жертва, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2020)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Седмата жертва

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ангелин Мичев

Редактор: Валентина Груева

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0781-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12260

История

  1. — Добавяне

Каменская

Чак до сутринта Настя и Алексей старателно се преструваха, че спят, като гледаха да се въртят по-малко, за да не събудят другия. Към шест сутринта Чистяков все пак заспа. Когато чу равномерното му дишане, Настя внимателно се измъкна изпод одеялото, извади от гардероба поредния необличан костюм и на пръсти се прокрадна до кухнята. Затвори плътно вратите на стаята и на кухнята, набързо изпи две чаши кафе, изпуши три цигари, облече се, гримира се и като се стараеше да не шуми в антрето, излезе.

В седем сутринта в събота улиците бяха съвсем пусти. Дъждът, който бе ръмял през целия вчерашен ден, бе спрял, облаците лека-полека се разпръсваха и градът напомняше още ненапълно разбудено дете, което е заспало в сълзи, но на сутринта е забравило за снощната си мъка и едва отворило очи, се готви да се усмихне на всички с подпухналото си от плач личице. Настя вървеше без ясна представа накъде е тръгнала, но знаеше, че трябва да стигне до метрото.

„Ето, и това никога не ми се беше случвало — мислеше си тя, бавно крачейки по улицата, — в ранна съботна утрин аз не спя в леглото си и не тичам за работа с дънки и маратонки, а бавно се разхождам с прилични дрехи и обувки с токчета. Колко хубаво се диша след дъжд, докато колите са още малко и не са успели окончателно да отровят атмосферата! Струва ми се, че от хиляда години не съм дишала такъв въздух“.

До нея спря страховит наглед черен джип.

— Красавице, да те закарам донякъде?

Настя се извърна и видя седналите в джипа трима млади мъже, приличащи на бикове.

— Благодаря, ще стигна пеш — миролюбиво се усмихна тя.

— От работа ли се прибираш? — поинтересува се човекът зад волана.

— А, не, за такава работа вече съм стара — засмя се тя. — Обратното, отивам на работа.

— Е, ти си знаеш, ама ако искаш, ще те закараме. Ние сме яки момчета, възрастта не ни пречи. Защо не ни дадеш телефончето си?

Тя отрицателно завъртя глава, отново им се усмихна и продължи пътя си. Джипът още известно време бавно се движи до нея, момчетата се опитваха да я заговорят, после шофьорът натисна два пъти клаксона за сбогом и изфуча напред. „Я виж ти — с иронична усмивка си помисли Настя, — излиза, че още мога да привличам нечие внимание, когато изглеждам прилично“.

В осем часа Настя излезе от метрото в центъра на Москва, на станция „Площад на Революцията“, и бавно тръгна да прекосява Червения площад към Големия Москворецки мост. Измина го, свърна по Кадашевската крайбрежна улица, после по Големия Каменен мост се върна на Кремълската крайбрежна и пое покрай библиотеката „Ленин“ към хотел „Национал“, после по „Тверская“ стигна до Пушкинския площад. Още десет минути — и ще се озове на „Петровка“, в сградата, където работи. Но днес тя няма да влезе там. Днес тя просто се разхожда, безсмислено и безцелно, разхожда се именно за да се разхожда, да върви нанякъде, осъзнавайки, че изглежда добре, и от време на време улавяйки заинтересовани мъжки погледи, за чието съществуване вече някак е забравила.

Точно в девет влезе в една телефонна будка и се обади на Ларцев. Гласът на Володя беше сънен — явно в почивни дни той не си правеше труда да става рано.

— Може ли да дойда? — попита Настя.

— Ъхъ — неясно смотолеви Ларцев. — Ранобудница такава… За закуска ли да те очаквам?

— Очаквай ме, ще бъда при теб след двайсет минути.

Когато й отвори, Ларцев беше още по халат, но гладко избръснат и с влажна от душа коса.

— Охо, бива си те! — ахна той, като видя Настя. — Тъкмо се бях посъвзел от смайването, че си станала толкова рано, а сега направо ме шокира с вида си. Какво ти става?

— Нали си психолог — позасмя се Настя и съблече плътния шлифер с кожена гарнитура, който също някога й бе донесла майка й и който бе висял непотърсен на закачалката почти две години. — Е, тогава си отговори сам на въпроса.

— Когато една жена рязко променя външния си вид, това означава, че тя се готви коренно да промени отношението си към живота, това всеки го знае.

— Е, значи се готвя. Къде е обещаната закуска?

— Хайде в кухнята. Днес сме на самообслужване. Надюшка замина с класа си на тридневна екскурзия по Златния пръстен[1].

Тя отдавна не беше пила кафе с такава наслада. Сутрешната разходка бе пробудила у Настя здравия й апетит, а историята с момчетата от джипа все още я развеселяваше.

— Представяш ли си, Володя, още в ранни зори три млади мутри се опитаха да ме свалят — съобщи тя, докато палеше цигара.

— Разбирам ги, днес изглеждаш страхотно. Новини ли имаш, или ще работим със стария материал?

— Имаме шести труп с рибка, пари за погребение и бележка. Запознайте се, сър. — Тя му подаде бележката, която Селуянов бе донесъл предната вечер.

Ларцев внимателно прочете бележката и поклати глава.

— Всичко е ясно, Настася. Тежък случай, но бързам да те зарадвам: това не е патология. Той е абсолютно нормален. Е, странен е, това е очевидно, мисленето му е толкова своеобразно, че не може да бъде вкарано в обичайните стереотипи. Но доколкото мога да преценя, няма психично заболяване. И между другото, не е нужно ти да се готвиш за промени.

Настя вдигна глава и го погледна тревожно.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, което казах. Нали миналия път ми съобщи, че се готвиш да станеш седмата жертва на тоя идиот. Това ми заяви, нали?

— Вярно, казах го.

— Е, успокой се. Той не смята да те убива. И през ум не му е минавала такава глупост. Той е много по-умен, хитър и изтънчен. Какъв човек е шестата жертва?

— Младеж със синдрома на Даун.

— Възраст?

— Двайсет и шест.

— Охооо, с такава диагноза може да мине за старец на преклонна възраст — поклати глава Ларцев. — Почакай, ще ида да си взема твоите бележки, ще надничам в тях, за да не се оплета в имена и факти.

Той излезе от кухнята и след минута се върна със справката, подготвена от Настя, в ръцете.

— Ето какво имаме. Първата жертва — Надежда Старостенко, никому ненужно пропило се създание, в миналото красавица, балерина, кумир на много мъже. Втората жертва — многократно осъжданият в миналото Генадий Лукин, без определено местожителство и без каквито и да било средства за съществуване, болен, самотен и също никому ненужен. Третата жертва — Валентин Казарян, фалирало бивше ченге, полакомило се за феерични доходи, а получило среден пръст и шамар по физиономията, нещастник, живеещ с оскъдната заплата на пазач и също никому ненужен. Четвъртата жертва — Серафима Фирсова, осемдесет и осем годишна, стара, болна и отново никому ненужна. Петата жертва — нещастна млада жена, красива и обезпечена в социално отношение, но преживяла страшна трагедия и мечтаеща единствено да умре. За нея, забележи, Настася, не може да се каже, че е била никому ненужна. Тя има съпруг, има родители, братя и сестри. И накрая, шестата жертва — неизлечимо болен по рождение младеж, който не разбира кошмара на своето съществуване, но превръща в кошмар живота на своите близки. Той има ли роднини?

— Има — майка. Вече на възраст и с безброй хронични болести.

— Ето, виждаш ли, нещата се подреждат точно. Честно казано, майка му само е била облекчена от неговата смърт.

— А какво ще кажеш за греховете? — попита Настя. — Похот, чревоугодие, горделивост, алчност — тези той ги отработи. Колкото до Ястребова, тя демонстрира греха на безделието, тоест леността. Не работи вече дълги години, живее с парите на мъжа си. Отначало си мислех, че леността олицетворявам аз, но явно Шегаджията смята да ми вмени завистта. А още по-вероятно — гнева. Вече ме докара до бяс, всеки момент може да изпадна в истерия. Но какъв е грехът на това нещастно момче?

— Абе какво общо имат тук греховете?! Забрави за тях. Ти ми постави задача да нарисувам психологическия портрет на човека, който е извършил пет… вече шест убийства. За целта трябва да разбирам на какви хора посяга.

— На хора с грехове — упорито възрази Настя.

— Слушай! — Ларцев започна да се ядосва. — Не беше ли тъкмо ти тази, която винаги е твърдяла, че ако поне едно явление не се побира в схемата, причината не е, че явлението е неправилно, а че схемата е невярна. Човек със синдрома на Даун по правило не може да съгреши, защото нищо не разбира и не може да различава добро от зло. Щом сред жертвите на Шегаджията има такъв човек, значи работата не е в греховете.

— А в какво е?

— В смъртта, Настенка. Общото у тези хора са не техните грехове, а единственият и неопровержим факт, че са умрели. И ще бъдат погребани по достоен начин, а не захвърлени в моргите и непотърсени. Твоят Шегаджия е маниак на тема смърт. В своите престъпления той я разглежда от различни страни. Да речем, Казарян — въпреки че е човек приличен във всяко отношение, ако той умре, никой няма да заплаче за него и няма да даде пари за погребението му. Или пропилата се Танцьорка, при която всичко е останало в миналото й — и славата, и красотата, и мъжкото внимание, и бохемският живот. Нищо не я очаква в бъдеще; вярно, има цял куп приятели, другари по чашка и любовници, но на кого е потрябвал такъв живот? Да вземем и съвсем ненужния Генка Лишея — и него, както и приличния Казарян, няма кой да го погребе и никой няма да заплаче за него. Или напълно достойната бабичка Фирсова, макар и алчна, но не и пропаднала — и нея обаче няма кой да я погребе. Ако умре, ще изгние в жилището си, докато я намерят. Виж, съвсем друг феномен е Светлана Ястребова. Тя иска да умре, иска доброволно да си отиде от живота, а не й дават, принуждават я да се лекува, подлагат я на хипноза, тоест пречат й да направи това, което тя иска. Тази жена има право самостоятелно да реши съдбата си, но никой не й признава това право. Справедливо ли е това? И ето, най-накрая, младежът със синдрома на Даун. За какво да живее той? На никого не доставя радост, напротив, пречи на всички, бреме е. Нещо повече, на него и без това не му е оставало много да живее. Може ли майката да реши съдбата му? А той самият? С една дума, твоят Шегаджия с убийствата си ви представя различни образци на ситуации, свързани с края на човешкия живот. Сега разбираш ли?

— Но защо? Защо го прави?

— Е, Настасюшка, нали си гледала филма, дори на мен донесе касетата, а сега ми задаваш въпроси.

— Но филмът е за убийства заради грехове…

— Абе остави ги на мира тези грехове! — развика се Ларцев, после се смути и се извърна. — Извинявай, след онова раняване съм станал раздразнителен, понякога си изтървавам нервите. Да, филмът е за убийства заради грехове, но в него има една страхотна фраза, която ти си изпуснала. Всъщност заради тази фраза се е започнало всичко. Шегаджията е искал ти да я чуеш и разбереш. А ти не си я чула, мислела си само за греховете.

— Каква фраза?

— „Ако искаш хората да те чуят, не е достатъчно просто да ги потупаш по рамото. Трябва да ги халосаш с чук“.

Да, Настя си спомняше тази фраза, но наистина не й бе придала значение. Тогава й изглеждаше важно съвсем друго нещо. Нима Володя е прав и цялата работа изобщо не е в греховете, а именно в тези думи?

— И какво трябва да чуят хората?

— Още не знам, прекалено малко информация имам, за да се досетя. При всяко положение е ясно, че Шегаджията е обладан от някаква идея, която той се опитва да ни разясни по този толкова страшен начин.

— Добре, ще помисля. А защо все пак си сигурен, че аз няма да стана следващата жертва?

Ларцев се разсмя:

— Настюша, ти страдаш от мания за величие! За какво си му притрябвала ти? Той си има собствен проблем и по никакъв начин не може да го реши с помощта на твоята смърт.

— Но нали той се съгласи, че правилно съм отгатнала хода на неговите мисли. Аз казах в обръщението си по телевизията, че този човек смята да убие още двама, и той го призна. Нали прочете бележката му? — не се предаваше Настя.

— Прочетох я — съгласи се Ларцев. — И видях в нея само едно: той наистина смята да убие още двама и с това всичко ще свърши.

— Какво ще свърши? — не разбра тя.

— Всичко. Ти или ще го заловиш, или не. След седмата жертва той няма да убие никого повече.

— Дори да не го заловя ли?

— Именно.

— Тогава не разбирам!

Тя отчаяно обхвана главата си с ръце и замижа.

— Не разбирам защо той прави всичко това! Не разбирам! Ако беше маниак, който убива, докато се доберат до него — както и да е, това поне мога да го разбера. Но да си набележиш седем убийства, за да докажеш нещо на някого, да ги извършиш и да спреш, без да си сигурен, че целта е достигната и че си успял да докажеш каквото си искал — аз не разбирам тази логика. И след всичко това ти ми казваш, че той е нормален?

— Абсолютно. Абсолютно нормален. Настюша, все пак е очевидно като бял ден. Той иска да го заловите. И това трябва да направи не кой да е, а именно ти. А ако не съумееш да го направиш ти, той не би искал да го заловят. Или ти — или никой.

Бележки

[1] Туристически маршрут, обхващащ обикновено осем старинни руски града, съхранили уникални паметници на историята и културата, средища на народните занаяти. — Б.пр.