Александра Маринина
Седмата жертва (55)

Каменская

Тя имаше чувството, че всичко това вече се е случвало в някакъв друг живот, преди много векове. Че точно така е вървяла по дългите заплетени коридори на Останкинския телевизионен център, без да разбира къде я водят и как ще излезе после. А нали това наистина се бе случвало, само че не в друг живот, а само преди месец и половина, в средата на октомври. През този месец и половина Настя сякаш изживя цял един живот.

— Първо при гримьорите — каза й младата администраторка и отвори вратата на гримьорната.

Настя се намръщи. Настроението й никак не бе подходящо за гримиране.

— Задължително ли е? — попита тя.

Момичето я погледна учудено и неодобрително.

— Разбира се. Там осветлението… Нали не искате да изглеждате мъртвешки синкава. И лицето ви ще лъщи.

„По дяволите, нека съм синкава, нека да лъщи“ — помисли си Настя, но послушно влезе през отворената врата. Няма да настоява за нищо, пак добре, че ръководството на един от водещите телевизионни канали се съгласи да услужи на Управлението за криминални разследвания и прие да запише обръщението й. Разбраха се да пуснат записа в ефир три пъти — в седем вечерта, в десет и после в полунощ.

Тя седна, притвори очи и започна да си повтаря наум текста на обръщението. Отпускаха й само четирийсет секунди, за тези четирийсет секунди тя трябваше да успее да каже всичко, което смяташе за нужно, при това да се постарае да подейства на този изрод. Гримьорката полагаше фон дьо тен на лицето й, а Настя още се колебаеше как да се обърне към него — на „ти“ или на „ви“. Разбира се, би било по-правилно на „ви“ — щом ставаше дума за признаване на превъзходство, трябваше да демонстрира уважение към противника. От друга страна, в обръщението на „ти“ има нещо интимно, адресирано лично към близък човек. Може той да клъвне на това?

— Готово. — Гримьорката свали късата синтетична пелерина от раменете на Настя. — Можете да вървите в студиото.

В студиото я настаниха зад ниска масичка и прикрепиха микрофон към ревера на униформената й куртка. Това беше съвет от Ларцев — да излезе по телевизията с униформа. Всеки, който гледа това, трябва да разбере, че Настя е офицер от милицията, а не случаен човек, а самият Шегаджия, ако имат късмет да види обръщението, да оцени цялата сериозност на този акт. Тя говори не като частно лице, а като представител на държавна структура.

— Готова ли сте?

— Да.

— Когато светне червената лампичка, започвайте. И гледайте в камерата.

Лампичката светна и Настя заговори:

— Обръщам се към човека, който уби петима абсолютно невинни хора. Получих вашето послание. Не ми беше лесно да се реша на това обръщение, но аз признавам вашата правота. Признавам вашето превъзходство, вие наистина сте по-умен от мен, аз не съм в състояние да схвана вашата логика и да разбера вашия начин на действие. Вие сте необикновен човек. Предавам се. И ви моля само за едно: моля, не убивайте никого повече. Вече всичко ми доказахте и не е нужно да плащаме за това такава страшна цена. Знам, че смятате да убиете още двама. Моля ви, не ги лишавайте от живот. Благодаря ви, че ме изслушахте.

Червената лампичка угасна.

— Трийсет и пет секунди — каза режисьорът. — Ако искате, можем да повторим записа, ще имате възможност да добавите още една фраза.

— Не е нужно, казах каквото исках.

— Добре, ще излъчим това още днес. Люся ще ви изпрати. Ще направим въведението към обръщението ви, както се разбрахме, ще напомним ситуацията с телевизионния мост, ще се позовем на интервютата на Образцова, ще споменем вашата длъжност и звание.

— Благодаря.

Докато следваше администраторката Люся по дългите, зле осветени коридори към изхода, Настя отново се връщаше към изказването си и мислеше дали не направи грешка, като каза: „Знам, че смятате да убиете още двама. Моля ви, не ги лишавайте от живот“. По-правилно беше да каже: „Знам, че смятате да убиете още един човек, а после и мен. Моля ви, не ни лишавайте от живот“. Беше мислила за това вчера и днес преди записа, но бе решила, че щом признава неговото превъзходство, трябва да бъде достоверна. Щом казва, че той е по-умен, трябва да го покаже на дело. Че не се е сетила, че на нея е определена ролята на седма жертва. Нека Шегаджията смята, че тя не е толкова умна, че наистина не разбира и не схваща неговия замисъл. Може би това ще го накара да съжали поне шестия. Тези разсъждения й изглеждаха разумни, но сега тя отново започна да се съмнява. Правилно ли бе изградила изказването си? И изобщо беше ли права да захваща тази история с обръщението към Шегаджията по телевизията?

На улицата я чакаше Коротков. Не й се искаше да пътува с униформата в обществения транспорт и Юра бе предложил да я закара.

— Е, как стана? — попита той, когато Настя се качи в колата.

— Не знам. Довечера ще видим какво се е получило.

Тя запали цигара, пръстите й трепереха.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Не знам — повтори Настя. — Но нали трябва да се прави нещо. Юра, имаш ли познат нотариус?

— Нотариус ли? Трябва да помисля. За какво ти е?

— Искам да се консултирам относно завещанието.

Коротков леко намали скоростта и я изгледа смаяно.

— Какво завещание?

— Моето.

— Не те разбрах…

— Ако с мен се случи нещо… Искам да кажа, ако Шегаджията извърши замисленото докрай, не бих искала Льошка и родителите ми да имат проблеми с моето жилище. Знам, че е ужасно тягостна процедура, събиране на безброй документи, за да докажеш, че имаш право да наследиш и няма други наследници. И да чакаш шест месеца, докато се открие наследството. Ще се започнат разправии и със спестовната каса.

— Парите ти в спестовната каса ли са?

— Че къде другаде да бъдат? Ето, хонорарите на Льошка бяха в Инкомбанк, сега се късаме от яд. Знаеш ли кое е най-гадното? Той си откри сметка в Инкомбанк изобщо не заради по-високите лихвени проценти. Много по-лесно му беше да си държи парите в спестовната каса, защото тя има филиал в съседния блок. Откри си валутна сметка там, за да му превеждат хонорарите от чужбина, а парите ги няма и няма. Той изпрати запитване до Чикаго, защото оттам трябваше да му преведат двайсет и пет хиляди долара, а от Чикаго отговориха, че парите отдавна са преведени, и му изпратиха по факса копие на платежното нареждане. Льошка изтърча в спестовната каса, показал им платежното, а там свиват рамене — не знаем нищо, викат, трябва да търсите. И какво, мислиш, става? Минават още два месеца, от Чикаго му се обаждат и съобщават, че парите са се върнали при тях. Тоест някакъв гад от спестовната каса не е начислил парите на сметката на Льошка, а ги е въртял почти половин година, спечелил е от това, а после по „най-честния“ начин ги е върнал: видите ли, не можем да намерим бенефициента. Чистяков заряза тая спестовна каса и си откри сметка в Инкомбанк. И там парите постъпиха още на втория ден. Ето ти го сега резултата. — Тя въздъхна. — Хората вече не смеят и да се доближат до търговските банки. Пестим, колкото можем, събираме за плащането на данъците. Льошка има своя сметка, в Жуковски, аз — своя, в Москва.

— А защо са ви две? — не разбра Коротков.

— За да ни е по-удобно да внасяме. Който има време, той отива. И после, аз имам отделна сметка за плащане на комуналните услуги. Знаеш ли, много е удобно за забравяни като мен. Откриваш си сметка, влагаш пари в нея и поръчваш всеки месец да превеждат еди-колко си за жилището, еди-колко си за телефон, еди-колко си за електричество. Защото аз вечно забравям да платя навреме. Като нищо могат да ми изключат телефона, ако закъснея. Спомням си, че когато откривах тези сметки, там имаше и една бланка, на която можеш да напишеш на кого завещаваш влога си. Тогава само хвърлих един поглед и се засмях вътрешно — че нали, това не ме засяга. И не написах нищо. Глупаво съм постъпила. Трябва да прескоча да попитам как може да се оформи това. Имам и още един проблем със спестовната каса: там държа сейф. В него са подаръците от Льошка. Нали си спомняш, гривната с изумруди, обиците — изобщо всичко, което ми е подарявал. Ако ни оберат или избухне пожар, поне за тях да не берем грижа. Ако… е, нали разбираш за какво говоря, тогава Льошка няма да може да вземе тези неща от сейфа просто така. Всичко се прави със завещание.

Коротков спря колата до тротоара и се обърна към Настя:

— Ти сериозно ли го говориш всичко това?

— Абсолютно.

— И не те е срам?

— Защо трябва да ме е срам?

— Защото вярваш, че Шегаджията ще се докопа до теб, а ние няма да те защитим.

— Но той ще се докопа — спокойно възрази Настя. — Ако не му подейства това, което днес ще излъчат по телевизията, съвсем скоро ще имаме шести труп. Тогава вече и моят няма да закъснее. Защо спря? Да вървим.

— А, не, драга ми приятелко, никъде няма да вървим, докато не си поговорим и не се разберем. Ти какво, не вярваш ли, че ще те опазим?

Настя опита да се усмихне, погали Коротков по рамото.

— Юрочка, у теб сега говори началникът, който няма право да се съмнява в подчинените си и трябва да поддържа у тях увереност и сила на духа. Ти действаш напълно правилно. Но не е нужно да залъгваш точно мен, достатъчно е, че аз се самозалъгвах почти месец и половина. И после, цялата тази история със завещанието няма пряко отношение към Шегаджията и към твоята способност да организираш защитата ми. Шегаджията е само повод, подтик да помисля за възможността да умра. Изобщо не е задължително да стана седмата жертва на тази отрепка. Напълно достатъчно е да ме сгази кола, да ме удари ток, да се отровя от лоши консерви или да попадна при недобросъвестен зъболекар и да се заразя със СПИН. Всеки от нас може да умре във всеки един момент, Юра. Това е неприятна мисъл, ние я пропъждаме от съзнанието си, защото тя прави живота ни непоносим и го лишава от перспектива, но като пропъждаме мисълта, начинът, по който е подреден животът, не се променя. Той е такъв, разбираш ли? Човекът е крехко създание, организмът му може да бъде разрушен вследствие на много причини, такива ни е създала природата и никой от нас няма право да бъде сигурен, че ще доживее до дълбока старост. Защо хората смятат, че е прилично да мислят за завещание не по-рано от седемдесетгодишна възраст? А много хора не мислят за него и на деветдесет. Когато разбрах, че Шегаджията се кани да ме убие, очите ми сякаш се отвориха. Изведнъж ясно си представих, че наистина може скоро да умра. Може. Скоро. Да умра — повтори тя бавно, сякаш се вслушваше в думите си. — От една страна, трябва да се постарая да предотвратя това. Но от друга, трябва да направя всичко възможно, та моята смърт, ако все пак тя ме сполети, да причини на близките ми колкото може по-малко грижи и тревоги. Би било идеално да си купя и гробно място или ниша в колумбарий, та Льошка да не се занимава с това. Да знаеш случайно как се прави това?

Коротков седеше с посивяло лице и хлътнали очи. Той гледаше Настя с такъв ужас, сякаш пред него стоеше оживял покойник.

— Какви ги приказваш бе? — каза, като подбираше думите с усилие. — Поне чуваш ли се какви ги приказваш?

— Чувам се, Юрочка. Слухът ми е наред.

— Главата ти не е наред на теб! — избухна той. — Защо се погребваш? Съвсем ли откачи?!

— Юра — укорително проточи Настя и се усмихна, — пфу, колко грозно разговаряш с дама, и то със своя подчинена, употребяваш такива груби думи.

— Охо, и още какви ще употребя, ако не престанеш да откачаш! Ще те… Ще те… — Той се задавяше от ярост. — Ще те заключа у дома ти и никъде няма да те пусна, докато не заловим Шегаджията, разбра ли?

— А той ще взриви блока, от него може да се очаква — спокойно възрази тя.

— Ще поставим охрана около блока.

— Хайде бе! И кой ще ти го позволи? Аз да не съм министър на отбраната? Или президент на страната? И после, би могъл да забележиш, че нашият Шегаджия е човек твърде целеустремен и изобретателен. Знаеш ли какво ще направи той в отговор на твоята охрана? Ще понаблюдава блока, ще си хареса някой подходящ човечец, ще се запознае с него и ще го помоли срещу солидно заплащане да внесе във входа една чантичка. И ще му изпее при това такава песничка, че човекът нищо няма да заподозре. Твоята прехвалена охрана няма как да не пусне в блока негов обитател. Няма да преравя и чантите. Това е цялата история. Стига, Юра, достатъчно си ми чел морал на тема вечен живот, да вървим на работа.

Коротков запали колата и по целия път до „Петровка“ мрачно мълча.