Александра Маринина
Седмата жертва (56)

Убиецът

Вторият път, който би позволил да избегна смъртта, която смятах за недостойна, беше гибел от ръката на враг. Не какъв да е враг, какъвто може да стане и някой престъпник, а истински враг, който се опитва да нанесе вреда на моята Родина. За друго може би не бих го казал, но Родината си аз умеех да обичам. На това ме научи баща ми, който е беззаветно предан на интересите на своята (и моята) страна и винаги е бил готов да й служи до последната си капка кръв. Самата дума „Родина“ беше свещена за мен, а фразата „ако Родината поиска“ изобщо не беше празен звук.

Още от дете слушах от баща си, че нашата страна е най-хубавата, най-справедливата, най-добрата и най-красивата и аз трябва да се гордея, че съм се родил и живея в нея, и да бъда щастлив, задето съдбата ми е подарила възможността да направя нещо по силите си за благото на своята Родина. И аз не изпитвах и най-малки съмнения в думите на баща си. Баба естествено не споделяше тези възгледи, но аз научих това едва когато станах голям. Виж, в детството и в младостта си нито веднъж не чух и дума за това, че страната, в която живеем, не е чак толкова добра и справедлива, както е прието да се смята според официалния морал. Единственият път, когато имах случай да се запозная с бабиното мнение по този въпрос, беше въпросният й разговор с баща ми, в който тя го молеше да промени местоработата си, да се премести в Москва и да бъде по-близо до сина си, тоест до мен. Но този разговор, първо, тя проведе в кабинета си насаме с татко и смяташе, че аз нищо не чувам, а второ — той не остави у мен и най-незначително впечатление за бабината антипатриотична позиция, защото основното в този подслушан от мен разговор беше информацията за татко. Тогава научих, че той изобщо не копае канали и не е хамалин, а е заслужил учен, който се занимава с разработване на нови видове въоръжение, и това изпълни моята десетгодишна момчешка душа с такава радост и гордост, че всичко останало мина покрай ушите ми. Баба, въпреки сложния си характер, беше човек несъмнено мъдър и ясно разбираше, че щом все пак се налага аз да живея в тази страна, не бива да пълни главата ми с мисли и чувства, които ще попречат на успешното ми адаптиране към омразната за старата дворянка действителност.

Адаптирането ми наистина беше успешно, дори повече от успешно. Аз искрено обичах Родината си и от все сърце исках да й бъда полезен. Въпреки всичко, въпреки смяната на властта и отмяната на старата система от морални ценности, въпреки икономическите и политическите перипетии, които явно поставяха под съмнение идеята, че „ние сме най-най“. Както казват англичаните: Му Motherland, rght or wrong. Права или не, но това е моята Родина. Аз я обичам и се гордея с нея. И никакви икономически или политически сътресения не могат да изкоренят или разклатят това ми твърдо убеждение.

Та така, както вече казах, аз разбрах, че достойна смърт би била гибелта от ръката на враг, посегнал на интересите на моята Родина.

По това време афганистанската война вече бе завършила безславно, но бяха започнали въоръжени конфликти в „горещи точки“. Аз не можех самоволно да отида там, защото внушената ми от баба и баща ми дисциплина, която годините служба във военното ведомство бяха затвърдили, не ми позволяваше това. Обикалях кабинети и писах безброй докладни записки, в които говорех, че непременно трябва да поживея в бойни условия. Но кой знае защо, това беше ясно само на мен. Отказваха ми с обяснението, че аз умея добре да правя оръжие, но не и да го използвам. На война е нужно пушечно месо, а не специалисти по отбраната, които могат да бъдат използвани прекрасно в мирно време. Разбира се, не ми го казваха направо, но човек трябва да е пълен идиот, за да не го разбере. Постепенно конфликтите угасваха, от местата, където бих могъл героично да отдам живота си в името на Родината, останаха само Чечня и Таджикистан. Освен това самото понятие „в името на Родината“ някак странно се трансформира. Аз бих могъл да си затворя очите за това, като остана пламенен и предан патриот, отдаден изцяло на Отечеството, ако не бяха вледеняващите подробности за гибелта на много наши момчета. Можеха да ме убият коварно, в гръб, или да ме отвлекат и след месец да ме подхвърлят с отрязана глава и без гениталии. И тогава никой никога не би ме идентифицирал, биха ме заровили в незнаен гроб, а още по-лошото е, че биха ме сметнали за минал на страната на противника. За такава смърт ли мечтаех? Не, не и не.

Месеците мъчителни размисли донесоха плодовете си. Най-сетне измислих как да напусна живота, като спазя всички необходими ми условия. Това трябва да стане красиво. Трябва всички да го запомнят и аз да не изчезна в небитието. Нещо повече, то трябва да накара хората да се замислят за собствената си смърт и за подготовката си за нея. Това трябва да стане скоро, докато съм още относително здрав и не съм се превърнал в зловонен безпомощен боклук. И най-сетне — най-важното — това трябва да стане в името на моята Родина, по нейна воля и нейно желание. Само от нейните ръце съм готов да приема смъртта. И само в този случай смъртта ми ще бъде достойна.