Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (9)

8.

Тиренско море, Италия

Анри Бертран се взираше в осветените от луната вълни. Какво в Мануел Касторе го смущаваше толкова много? „Не, бъди честен“, каза си той. Какво в Касторе го плашеше толкова много?

Беше на яхтата си, на котва недалеч от Капри, в каютата му спеше супермодел от френско-ирландски произход, а той мислеше единствено за Касторе.

Бертран беше един от най-големите предприемачи в областта на недвижимите имоти в Европа през последните две десетилетия и състоянието му възлизаше на близо четири милиарда долара. Фирмата му за архитектура и строителство щеше да построи сгради на стойност осемстотин милиона за следващата финансова година. Притежаваше къщи в Париж, Ню Йорк, Токио, Дубай и Флоренция. Движеше се сред елита и като „услуга“ проектираше летните им имения на Ривиерата.

Ривиерата — това беше проблемът.

Касторе ламтеше за последната сделка на Бертран. Алчният испанец му предлагаше двойна цена за дългата седемстотин метра ивица по италианския бряг, след което мина на план Б и излезе с предложение за съвместна работа. Бертран отхвърли и двете оферти и инстинктивно разбра, че си е създал доживотен враг. Но италианската находка беше твърде безценна, за да отстъпва дори сантиметър от нея — тя бе бъдещата Ривиера на Европа. Когато земята се появи на пазара, Бертран моментално видя потенциала й. Касторе също го забеляза, но седмица по-късно. След като Бертран отхвърли предложението му за съвместна работа, бялото на тъмните преценяващи очи на Касторе сякаш проблесна в червено от гняв.

Бертран пропъди спомена, направи няколко дихателни упражнения и се гмурна в кристалночистата вода. Спусна се на четири и половина метра дълбочина, преди да поеме обратно към повърхността.

Обожаваше среднощното плуване. В кобалтовосиньото море светът изглеждаше безграничен, изпълнен с безкрайни възможности. Когато се върнеше във Франция, щеше да смаже проклетия испански интригант — и знаеше как точно да го направи. Не беше в стила му да е толкова вулгарен или безмилостен, но инстинктите му подсказваха, че Касторе е изключението, което потвърждава правилото.

Усмихна се доволно… и в този миг някакви силни ръце го хванаха през кръста и в следващия миг изчезнаха, като оставиха след себе си странно усещане за тежест.

Наистина ли беше усетил ръце? В Тиренско море посред нощ?

Внезапно започна да потъва. Добра се до повърхността, успя да поеме въздух и отново беше повлечен надолу от необяснимата тежест.

Опипа кръста си и онова, което откри, го смая. На кръста му имаше водолазен колан с привързани тежести, предназначени за два пъти по-едър от него човек. Хвана катарамата и задърпа. Нищо. Очите му се изцъклиха от изненада.

Бертран можеше да задържи дъха си за около три минути. Разполагаше с толкова време, като се изключат — колко, може би пет секунди? Пръстите му опипаха катарамата. Коланът беше преправен и имаше ключалка!

Десет секунди.

Никога не беше виждал такъв колан. От съображения за сигурност всеки водолаз трябваше да е в състояние моментално да се освободи от тежестите. Това беше специално приготвен смъртен капан!

Вече беше на три метра под повърхността и потъваше бързо. Ушите му изпукаха. Размърда челюст, за да освободи напрежението.

Двайсет секунди.

„Без паника“, каза си той. Знаеше, че заливът е дълбок най-много десет метра.

Трийсет секунди.

„Стигни до дъното — посъветва го вътрешният му глас. — Знаеш какво да правиш“.

Сви крака до гърдите си, обърна се и заплува надолу. Синьо-сивата светлина на луната осветяваше неравното дъно. Допълнителната тежест на кръста работеше в негова полза, ускоряваше спускането и му спестяваше безценни секунди. Бертран продължи покрай дъното, докато не откри онова, което търсеше.

Петдесет секунди.

Пясъчното дъно на малкия залив беше покрито с обсидиан. Като строител Бертран разбираше от геология. Грабна едно остро парче и започна да реже найлона до катарамата. Материалът бе здрав, може би дебел около два сантиметра, но не можеше да устои на острото като бръснач вулканично стъкло.

Седемдесет секунди.

Работата вървеше бързо. Беше стигнал до половината.

Деветдесет секунди.

Може би вече можеше да скъса колана и да спести няколко секунди. Пъхна обсидиана под мишница и задърпа. Коланът издържа. Задърпа отново. Материалът отново оказа съпротива — и тогава настъпи катастрофата. От резките движения той изпусна парчето обсидиан и с ужас видя как то мързеливо се понесе към дъното.

Минута и четирийсет секунди.

Втурна се да хване инструмента си и отново се зае за работа.

Две минути.

Трябваше да продължи с рязането, а не да дърпа. Глупак! Да изгуби ценно време!

„Спокойно. Съсредоточи се“.

Пропъди съмненията и отново започна да реже.

Някаква сянка мина над главата му. Акула? Потисна желанието да побегне и отново насочи вниманието си към работата.

Две минути и двайсет секунди.

Беше почти приключил. Гърдите започваха да го болят. „Съсредоточи се, съсредоточи се! Още един сантиметър!“ Усещаше как тежестта започва да се плъзга по бедрата му надолу към дъното.

Готово! Последната нишка се скъса и коланът се освободи.

Две минути и четирийсет секунди.

Приклекна и загреба, за да доближи дъното, след което се оттласна от твърдия пясък и се понесе нагоре.

Дробовете му вече горяха. Искаше да си поеме дъх. Намираше се на шест метра от повърхността.

Две минути и петдесет секунди.

Започна да се задавя. Устата му се отвори.

Не!

Като черпеше сила от стоманената воля, която го бе издигнала до върха в кариерата му, Бертран стисна уста, но физическата нужда да вдиша незабавно отмени вътрешната команда и той нагълта вода.

Три метра.

Гърдите му се свиха от липсата на кислород и тялото му пое още вода през носа.

Не!

Метър и половина.

Солената вода минаваше през носоглътката му и той с последни усилия се помъчи да й попречи да влезе в дробовете му.

Изскочи на повърхността, изплю морска вода и повърна. Веднъж, два, три пъти.

Прочистил дробовете си, Бертран нададе тържествуващ вик в лунната нощ и той се понесе над ленивите средиземноморски вълни. Въздух, свеж въздух! Никога не се бе разминавал толкова близко със смъртта!

И тогава силни пръсти го сграбчиха за глезена и го дръпнаха надолу.

Бертран зарита, но пръстите не го пуснаха.

Главата му се озова на метър под повърхността.

На кръста му щракна втори колан.

„Господи, не!“

Зарита, но силите му се бяха изчерпали при първото измъкване. Трябваше му кислород, но го бяха завлекли под водата, докато издишаше. Дробовете му бяха празни. И копнееха да се напълнят с въздух. Вместо това поеха солена вода. Бертран се опита да изхвърли нахлуващата течност, но в дробовете му нямаше въздушно налягане. Още вода напълни гърлото му. Той се задави. Зарита диво. Коланът го влачеше неумолимо надолу. Дробовете му започнаха да се пълнят.

С периферното си зрение забеляза някакво движение и завъртя глава. Водолаз! А зад маската се виждаше странно безизразно азиатско лице.

Потъваше, но продължаваше да драпа с всички сили към повърхността. Зарита с яките си крака и се понесе нагоре. Върховете на пръстите му докоснаха въздух, след което усети нещо хладно в долната част на гръдния си кош — дробовете му се бяха напълнили с морска вода. Изгуби контрол върху мускулите си и когато солта достигна мозъка му, изгуби съзнание.

Престана да се бори и тялото му бавно се понесе към дъното на залива, в такт с ленивите движения на морето.

От тъмните води се появи черна сянка в неопрен и с кислородна бутилка, отключи колана и го свали. Тялото на Бертран започна да се издига. Минута по-късно изплава на повърхността, докато втори водолаз се спускаше към дъното да прибере другия колан.

Само двете дири мехурчета издаваха отдалечаващите се водолази, които отнасяха единствените улики за убийството.