Метаданни
Данни
- Серия
- Джим Броуди (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Japantown, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бари Лансет
Заглавие: Антикварят от Японския квартал
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Полиграфюг АД, Хасково
Излязла от печат: 02.09.2013
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-423-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2032
История
- — Добавяне
13.
Казах на Рена онова, което искаше да знае.
— Канджи са част от японската писмена система. Японският език има също две азбуки, всяка с около петдесет букви, но канджи са хиляди. Развили са се от примитивни символи и идеограми. Например знакът за „око“ първоначално се е изписвал по-реалистично, но с времето се е превърнал в изправен правоъгълник, разделен от хоризонтални линии. Имаш ли нещо за писане?
Рена извади химикалка. Взех една салфетка и нарисувах знака за „око“: стана 目.
Рена се вгледа.
— Интересно. Пак напомня за оригинала.
— Да, само че е по-стилизиран. „Планина“ отначало са три криви, които после се превръщат в прост абстрактен знак.
Добавих втори ред символи върху салфетката. стана 山.
— Това ми харесва — каза Рена. — Има вътрешна логика.
— Така е. Докато възприемали тези ранни символи, хората започнали да ги съчетават. Символът за „поле“ 田 се поставя върху символа за „сила“ или „мощ“ и се получава 原, „мъж“, или с други думи, „силата на полето“. Процесът е траел векове наред, най-вече в Китай, а по-късно и в Япония.
Сервитьорката се появи със сандвича на Рена, като клатеше подчертано бедра, и се наведе да разгледа японските знаци върху салфетката.
— Таен агент ли вербуваш, Франк?
Рена вдигна очи към нея. Сервитьорката беше на около трийсет и пет, с пищна коса с цвят на мед, прибрана върху изящната й глава с рязко откроена брадичка. Един кичур падаше свободно отстрани като рибарско въже. Запитах се дали успява да хване нещо с него.
— Вечерно училище, Керън. Искам да стана лингвист, ако шефовете решат да ме изхвърлят от работа.
— Теб ли, скъпи? Не биха посмели.
Погледът й изобщо не беше жизнерадостен като думите й.
Загледах я как се отдалечава, полюшвайки леко бедра.
— Сваля ли те?
Рена кимна.
— Наскоро скъса с мъжа си. Вкара ли ме в леглото си, ще е на седмото небе, защото знае, че мога да направя мъжа й на пихтия, ако случайно се изтърве пред него и той реши да се разправя с мен.
— А би ли се изтървала?
— И още как.
Рена поля огромния си сандвич с кетчуп, захлупи го с горната половина на препеченото хлебче и захапа, като го държеше с дясната ръка, а с лявата вдигна салфетката с моите драсканици.
— Добре, щом говорим за съставни части, защо не можеш да разделиш този символ на такива?
— По две причини. Първата е абстракцията. С добавянето на все повече и повече елементи комбинациите започват да се отдалечават от основното си значение. Ако съчетаеш „планина“ 山 със символа за „висок“ 高, получаваш 嵩 което е основа за по-абстрактни думи като касару, което означава „надигам се“ или „уголемявам се“. Наред с това имаш исторически филтър — дърво от „планината“ 山 заедно с „огън“ 火, под „покрив“ ти дава 炭, или „въглен“. Покривът е подпалката, използвана в миналото за получаване на въглени.
— Голяма каша.
— От една страна, да.
— Май напразно се надявах, че може да е по-простичко. — Рена пак отхапа от сандвича. Май с третия залък щеше да го довърши. — Колко време ти трябва, за да направиш справка с твоите хора в Япония?
Пресметнах часовата разлика.
— Работното им време е започнало преди час. Ще отбележа съобщението като „спешно“ и ще ми изпратят предварителни резултати в края на смяната си, но не очаквай чудеса.
— Разчитам на това.
Погледнах горчиво кафето си.
— И да те предупредя. Повечето японски неща са най-малкото двусмислени, дори за самите японци.
Това мнение беше неразривна част от мен. Макар да бях американец и син на бели родители, моята история, работата и професионалният ми живот бяха отчасти свързани с Япония. Бях прекарал повечето си детски години в игри из задните улички на Токио. Жена ми беше японка и дъщеря ми беше наследила много от нея. Баща ми беше живял зрелия си живот в Токио и беше създал „Броуди Секюрити“. Япония заемаше специално място в сърцето ми и обогатяваше дните ми, за което винаги ще съм благодарен.
И въпреки това, подобно на сдържан приятел или любовник, който винаги е нащрек, Япония продължаваше да стои настрана. Години наред вярвах, че статутът ми на гайджин на вечен аутсайдер в едно затворено общество, е причината тя да бъде така неуловима. Но това бе вярно само отчасти. На няколко бутилки саке с японски приятели в Шинджуку открих, че те страдат от същия проблем. Казаха ми, че с моето познаване на езика, хората и традициите на страната съм достатъчно вътрешен човек, за да проникна и под повърхността. Просто сдържаността е навсякъде. През вековете са се трупали тайни върху тайни. Онези вътре в кръга ги знаят; останалите се изключват. А има и кръгове в кръговете. Точно тогава разбрах изцяло работата на баща ми, която бях наследил — молбите за помощ идваха, когато тайните стигаха до онези извън кръга.
Рена изглеждаше крайно недоволен.
— Не разполагам със седмици, така че трябва да побързаш. За колко канджи става дума?
— Да го кажем по този начин. Средностатистическият японец може да разчита около три хиляди, а по-образованите разпознават между четири и десет хиляди. Един типичен речник съдържа между десет и петнайсет хиляди символа, а в „Дай Канва Джитен“, който е от тринайсет тома и е посветен на историята на писмеността, има петдесет хиляди знака.
— Петдесет хиляди? Господи! Това може да се окаже черна дупка. Колко символа знаеш ти?
— Като се включат старите, към шест или седем хиляди.
Рена сви юмруци.
— И въпреки това не можеш да прочетеш този? Не мога да повярвам. Наистина не мога.
— Добре дошъл в Изтока.
— Ще изчакам още два дни, но не повече. Накарай хората ти да се разтичат. Мини утре в десет през участъка да ми кажеш докъде си стигнал.
— Добре — отвърнах с безизразна физиономия. Знаех, че когато очакваш твърде много за твърде кратък срок, винаги оставаш разочарован.
Рена стана.
— Трябва да вървя. И благодаря.
— За какво?
— Ако не друго, поне си установил, че този канджи не е обикновен.
— И какво от това?
— Същото се отнася и за стрелбата.
Вперихме погледи един в друг.
На лицето на лейтенанта за момент се изписа тревога.
— И още нещо. Докато ровиш, пази си гърба. Някой броди на свобода и е по-добре да го намерим преди той да е намерил нас.
Думите му ме сепнаха. Сърцето ми трепна по онзи начин, по който го прави, когато разпознае зрънцето истина. Отново си помислих за наситените със събития осемнайсет часа, откакто кракът ми бе стъпил в Японския квартал — за неканения гост, за обира, който не беше обир, за неочакваното посещение на Хара.
Рена явно мислеше същото.
Изведнъж разбрах какво означава проникването в магазина. Не липсваше нищо, защото взломаджията беше дошъл за нещо друго, а не за произведения на изкуството. Което можеше да означава единствено информация за мен, за магазина или за графика ми. Или и за трите. И може би ми бяха оставили сувенир. От онези, с които може да се подслушва.
Може бе вече ме бяха намерили.