Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (72)

71.

Джени вдигна глава.

— Защо спряхме?

— Имам още работа.

— Бойна работа ли?

— Да.

В очите й заблестя страх.

— Не ме оставяй, тате.

— Всъщност имам нужда от помощта ти. Тя потръпна.

— Искаш и аз ли да се бия с тях?

— Не. Искам да ме чакаш тук. Ще го направиш, нали?

Тя заклати глава като механична кукла, чиито платки са полудели.

— Не, не! Не искам повече да оставам сама, тате. Не искам повече да оставам сама. Моля те!

Всяка дума беше като нож в сърцето ми. Исках от нея невъзможното. Бяха я отвлекли и самата мисъл, че можем да се разделим така скоро след събирането ни, я ужасяваше.

Прегърнах с все сили дъщеря си. Да я оставя сама щеше да е най-трудното нещо, което бях правил. Но нямаше друг начин.

— Чуй ме — зашепнах й. — Светът е полудял. А точно в този момент е много полудял. Но сега, точно в тази минута, ти и аз имаме шанс да го поправим.

— Тате, моля те, недей… — Гласът й трепна.

— Пак сме заедно, нали?

— Да, но…

— И това е добре. Затова първо ще се погрижа да си в безопасност. Което ще е още по-добре и за двама ни. Веднага щом те пусна, искам да се качиш на гърба ми.

Джени с неохота се спусна на земята. Преметнах чаршафа и одеялото около врата си, клекнах и Джени се покатери на гърба ми.

— Хвани ме през кръста — казах аз. Тя се подчини и аз преметнах чаршафа през главата й и го оставих да падне до бедрата й, след което вързах краищата на корема си и тънкото й тяло се оказа залепено за моето. — Стяга ли?

Джени поклати глава. Не можех да я видя, но усетих движението.

— Добре — казах аз. — А сега се дръж здраво. Ще се катерим.

Огледах избраното дърво с очилата за нощно виждане. Дъбът беше с огромна корона и як ствол. Вперих поглед към листата и клоните. Намерих един достатъчно висок и здрав за замисленото, набрах се на най-ниския клон и започнах да се катеря.

Докато се изкачвахме, листата ни закачаха и усещах как Джени трепва при всяко неочаквано докосване. На девет метра над земята се прехвърлих върху един здрав клон, седнах и се преместих заднешком, докато гърбът на Джени не се опря в ствола на дървото. Клонът, който бях избрал, бе дебел и здрав и можеше да издържи без усилие и два пъти по-голяма тежест от нашата.

Казах й да обвие клона с крака и да го хване с ръце и щом тя го направи, развързах чаршафа и внимателно се отдръпнах. Прехвърлих левия си крак през клона и го възседнах странично. Запазих равновесие, прехвърлих другия си крак и се озовах с лице към Джени. Преместих се по-близо до нея и тя ме прегърна през врата и прошепна:

— Знаех, че ще дойдеш!

Останахме дълго така. Шумоленето на листата и бръмченето на насекомите около нас постепенно ни успокоиха. Спомних си как Джени беше заспивала точно така в прегръдката ми. Спомних си всички спокойни вечери, които бяхме прекарали заедно у дома. Джени се настаняваше удобно в скута ми и двамата бъбрехме, смеехме се или гледахме някой филм на Дисни. Тази нощ тежестта на главицата й върху рамото ми бе най-идеалният товар, който можех да си представя. Ако останехме живи през следващите няколко часа, никога вече нямаше да смятам за гарантиран дори и един кратък момент с дъщеря ми. Нещата щяха да са различни.

Когато дишането на Джени се успокои, се отдръпнах. Тъжно. С неохота. И неизбежно.

Джени вдигна очи.

— Време е да тръгваш ли?

— Да.

Долната й устна потрепери.

— Те много ли са?

— По-малко, отколкото бяха. И не само това. Таткото на Кристин и Джоуи е тук с много полицаи.

— Той е на наша страна — каза тя и в гласа й се долови вълнение. — Може да ги арестува, нали?

— Именно.

— И после какво?

Спомних си ужасния ни телефонен разговор и подбрах внимателно думите си.

— Ако имаме късмет, те ще изчезнат и никога повече няма да ни досаждат.

— Какво да правя?

— Искам да стоиш тук, където не могат да те намерят, и да си много тиха, докато не дойда да те взема.

— Тук горе? Сама? Ами ако заспя?

Вдигнах чаршафа и се усмихнах.

— Ще те вържа за дървото.

— И одеялото ще ме топли! Къмпинг на дърво. Става!

— Добре, само по-тихо. След като тръгна, нито гък, нали? Никакви викове, никакво приказване, никакви песнички, колкото и да ти се иска. Не и тази нощ. Тук си в безопасност, защото около нас има хиляди дървета и никой няма да помисли да поглежда нагоре.

— Да не говоря? Ами ако стане нещо?

— Не ми се вярва да стане нещо.

— Но ако стане?

Погледнах я. Брадичката й трепереше.

— Вече си голямо момиче, Джен. Ще трябва да решиш сама. Както винаги съм те учил. Само гледай да е правилното.

— Но откъде да знам дали е правилно?

Вечният въпрос, зададен от шестгодишно дете. Намирането на правилния отговор и при нормални обстоятелства е достатъчно трудно. А докато Сога се спотайваше в сенките, задачата граничеше с невъзможното. Помислих си за покоя. За Японския квартал. За крадеца и хълмовете Оказани и връщането при същността. Там имаше само един отговор. Както е имало винаги.

— Просто слушай — казах й.

— Какво значи това? Аз съм още малка, тате.

Въздъхнах. Права беше, естествено. Ако не бях в състояние да й дам нещо, което да успокои страховете й, не можех да я оставя.

— Задай на себе си въпроса, който те притеснява, после остани абсолютно неподвижна, докато отговорът сам не се появи в главата ти.

— Откъде?

Потупах гърдите й.

— Оттук.

Тя сбърчи чело и се замисли върху думите ми сериозно като голям човек — или поне така си мислеше.

— Така ли научаваш нещата, които знаеш?

— За трудните неща това е единственият начин, който знам.

После я оставих с огромна неохота — и тръгнах обратно в нощта.