Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (47)

46.

Теджима наруши последвалата напрегната тишина.

— До интервюто, което чухте току-що, не бяхме в състояние да потвърдим дори съществуването на тази групировка. Разполагахме единствено със слухове и неясни сведения. На всеки няколко години се появяваше канджи като открития в Японския квартал и беше свързан със смъртен случай, но всяка подобна поява само подхранваше допълнително слуховете, засилваше страха и създаваше нещо като мит.

Козава се размърда.

— Този канджи е свързан с по-старите поколения. Има истории.

— Какви истории? — попитах аз.

— Истории за самоубийства. За високопоставени мъже, умрели в съня си.

— Злополуки, които може и да не са злополуки?

— Да.

Обърнах се към Теджима.

— Вие член ли сте на комисията, за която се споменава в записа?

— Да.

— Изпратихте ли хора в Сога-джуджо?

— Разбира се. Поразпитаха, но това е изолирана общност. Селяните говореха много уклончиво, ако изобщо отваряха уста.

Ние с Нода бяхме посрещнати по същия начин.

— Значи все стигате до задънени улици, така ли?

— Да. Всичко е разследвано според правилника и…

— … е прекратено според него?

Теджима сведе поглед.

— Неудобно ми е да призная, но да. По документи всичко е наред.

Възцари се мрачно мълчание: всички мислехме за безсилието на цялото министерство на отбраната, както и на японското правителство.

Теджима ме погледна колебливо.

— Позволете да ви попитам нещо, Броуди-сан. С какво впечатление останахте от разговора, който чухте току-що?

— Тая̀ беше информиран, решителен и убедителен. Вашият господин Азума ми прилича на малоумен, меко казано.

Ръцете на Теджима отново започнаха да треперят. Този път той опря длани в ръба на масата и се оттласна, разтягайки мускули и сухожилия. Пое дълбоко дъх и бавно издиша, след което повтори процедурата, докато ръцете му не се успокоиха.

След като укроти треперенето, домакинът ни продължи:

— Преди половин година шефовете ми ме назначиха да помагам на Азума-сан. Това беше три дни преди разговора. Като новак все още не бях пряко замесен в работата на комисията. От мен се очакваше да се запозная с материалите както намеря за добре. Затова копирах файлове и бележки, които да преглеждам в свободното си време, и една вечер, веднага след разговора, копирах и записа. Никога не съм обсъждал действията си по този въпрос и именно това вероятно спаси живота ми. На следващата сутрин оригиналният запис беше изчезнал от компютъра на Азума-сан. Той се безпокоеше, че може случайно да го е изтрил. Знаех, че не е така, но премълчах.

Теджима загледа ръцете си.

— Правя дихателното упражнение, което видяхте, всяка вечер преди лягане и всяка сутрин при ставане. Налага се да го правя и няколко пъти през работно време, винаги сам. Имам кошмари и не спя добре. Нямам абсолютно никакъв апетит. Всяка сутрин се събуждам с облекчение, че съм жив, после изпитвам ужас от предстоящия ден и се питам дали ще доживея до вечерта. Завърших един от най-добрите университети, Броуди-сан, и постъпих в министерството на отбраната, за да служа на страната си. Голяма част от работата ми се състои в ровене из документи. Важни, но просто документи. Седим зад бюра. Не сме войници или шпиони. За щастие, когато се обърнах за съвет към Козава-сенсей, той не остана безразличен. Уплашен съм, но не ме разбирайте погрешно. Твърдо съм решен да доведа това до успешен край, защото вярвам, че е от жизнена важност за страната ми. Разбирате ли ме?

Въпреки работата му и сблъсъка ни по-рано този човек започваше да ми харесва.

— Мисля, че мога да ви разбера.

— Сигурно ще се изненадате да научите, че вече споделям мнението на информатора, че във всички министерства има високопоставени лица на заплата при Сога. Мисля, че същото се отнася и за министерството на отбраната.

Леко се понадигнах.

— Защо смятате така?

— Преди срещата Азума-сан пазеше пълна тайна. Използваше необозначена кола. Говореше по предплатени телефони, които не могат да се проследят. От наша страна нямаше никакви посредници и пропуски. Доколкото можем да преценим, същото се отнасяше и за информатора ни. Сестрата на Тая̀-сан не знаеше нищо, никой друг също. Азума-сан докладваше устно на началниците ни — само на петима души.

— Но?

— Рано на следващата сутрин бяхме извикани на спешен случай в Сендай. Предишната вечер се обесил в хотелската си стая. Имаше бележка със собствения му почерк, че е покрусен от немарливата си работа.

„Те не убиват в Токио“.

— Доколкото мога да преценя, човек като него не би посегнал сам на живота си — казах аз.

— Да — каза Теджима. — Така е.

— А какво стана с информатора?

Теджима съвсем посърна.

— Въпреки че го скрихме веднага след разговора, четирийсет и осем часа по-късно той беше мъртъв.