Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (41)

40.

Беше петдесетина килограма крехки кокали и увиснала жълтеникава кожа, напъхани в италиански костюм и хромирана инвалидна количка, която сякаш го поглъщаше целия. Ръцете му лежаха като мъртви риби под алената кърпа на скута му.

Петнайсет минути след отвличането ми лимузината бе спряла пред неокласическа сграда от червени тухли, построена в началото на 90-те, и бях предаден на по-представителни типове със сини костюми и копринени вратовръзки, от които лъхаше на одеколон. Охранителите ме въведоха в мрачно засводено помещение с релефни тапети, дебел килим и кадифени завеси, спускащи се от тавана до пода — все аленочервени. Последният щрих бе тежък сребърен полилей. Това бе концепция за старата руска или европейска елегантност, прегърната от японските големци от миналите поколения и използвана често в приемните им.

— Надявам се, че ще простите, че в стаята е полутъмно — каза неизвестният ми домакин. — От ярката светлина ме болят очите.

Не знаех с кого си имам работа и запазих мълчание. Всички лампи бяха угасени и помещението се осветяваше само от един обърнат на север прозорец, гледащ към потънала в сянка каменна градина. Случвало ми се е да съм на по-светло и при изгаснал ток посред нощ.

— Моля, седнете, Броуди-сан.

— Благодаря, ъ-ъ-ъ… простете, но не знам името ви.

— Всичко с времето си.

Макар че уклончивите приказки са втора природа за подобни хора, отговорът не ми хареса. Беше потаен и намекваше за всичко друго, но не и за плодотворна среща. С неохота се отпуснах в мекото кресло — единственото в просторното помещение, което не беше с колела. Между двама ни имаше прекалено голяма маса за кафе, несъмнено целяща да ни държи на разстояние един от друг. Искаше ми се да разгледам по-ясно мъжа пред себе и напрегнах очи, за да свикна с полумрака.

— Извинявам се, че трябваше да ви извикам така внезапно. Позволете да ви предложа нещо освежаващо. Фреш? Кафе, бира, уиски?

Появиха се две прислужници, очакващи с внимание отговора ми. Кимоната им бяха копринени и скъпи, маниерите им — внимателни, но лишени от естествената грация на отлично обучените.

— Нищо, благодаря.

Щом чуха думите ми, прислужниците се поклониха и се оттеглиха. Парфюмираните цербери заеха позиции при изходите в противоположните краища на помещението. Нямаше да мръдна оттук без позволение.

— Научих, че сте запознат с нашата култура — каза старецът. — Знаете ли израза Но ару така вас цуме о кукусу?

— „Умният орел крие ноктите си“? Разбира се.

— Добре. Защото искам да обсъдим точно това.

За мнозина японци тази фраза въплъщава начина на живот — никога не показвай истинската си сила. Безличната форма в сенките е позиция на силата. Япония общува именно по този начин не само със своите, но и със света като цяло. Позицията има и допълнителното преимущество, че е трудна за атакуване. Не е лесно да се прицелиш в мишена, ако не можеш да я видиш. Най-влиятелните мъже в неотдавнашната история на Япония са били скрити създатели на крале, скрити от ярката светлина. Тези търговци на власт биват наричани понякога куроко, на почти невидимите сценични работници в кабуки, които помагат на актьорите при смяната на костюмите им пред очите на публиката. Тези хора зад сцената са известни също и като шогуни в сянка. Повечето японци знаят, че те съществуват, но малцина знаят истинската им самоличност. Пред мен седеше един такъв фантом.

— Нима изгубихте дар слово, Броуди-сан? Хайде стига. Чувал съм толкова много неща за вас.

Споменаването на силата на другия е нарушение на основното правило, така че думите му явно говореха за друг център на власт.

Хвърлих единствената си въдица.

— Японският квартал?

Той кимна окуражително и едната му кокалеста ръка помръдна едва-едва под алената кърпа на скута.

— Канджи?

Наблюдавах го, докато изговарях думата. Той не показа никаква изненада, объркване или любопитство. Знаеше. В Сан Франциско никой извън разследващия екип от полицията и неколцина подбрани не знаеха за съществуването на символа. В Япония само шепа високопоставени лица от правителството бяха информирани за канджи. Което ясно говореше колко влиятелен е човекът в инвалидната количка пред мен.

— И трябва ли орелът да прояви интерес? — попита домакинът ми.

— Може да покаже ноктите си. Често това е достатъчно.

Кожата около очите му се набръчка.

— Радвам се, че разбирате разликата.

Замислих се върху разликата. Той ми предлагаше една от няколко възможни интерпретации за убийството на семейство Накамура. Спрях се върху най-вероятната.

— Случилото се в Японския квартал е било послание, така ли?

— Доста добро предположение.

— Предназначено да събуди страх?

— Проницателен коментар.

Направих завой.

— Ако извършителите са хора, които не желаят да се разкриват, би трябвало да искат висока цена, за да оставят подпис под работата си.

— Все по-добре и по-добре. И?

Орел… канджи… послание…

— Това е заплаха на най-високо ниво, така че само най-високопоставените да разберат значението на канджи и да се уплашат от него.

Домакинът ми извади съсухрените си ръце изпод алената кърпа и ги постави върху меките облегалки на стола си. Беше търпелив. Внимателен. Изпълнен с очакване.

Погледнах несветнатия полилей. Убийствата… послание… протакането на Хара… кучи син! Наистина ли бях толкова тъп, сляп и малоумен? Беше ясно като бял ден — „Броуди Секюрити“ играеше ролята на стръв.

Атаката беше насочена срещу вироглавия бизнесмен, който я бе отбил и на свой ред беше използвал нас, за да накара Сога да излезе на светло.

Нищо чудно, че Хара избягваше обажданията ми. Нищо чудно, че секретарката му ми каза да продължавам в същия дух. След като бе поел атаката и ме задейства, шефът й се беше покрил. Използваше ресурсите на „Броуди Секюрити“ и връзките ми с полицията на Сан Франциско, за да принуди Сога да се разкрие. Прилъга ни да влезем в прицела на Сога, като ме посети в магазина, а после прати и прочутата си дъщеря, докато японските папараци, естествено, правеха същото, което правеха винаги — записваха всяка нейна сълза и усмивка. Неволна пионка в ръцете на баща си, Лиза дори бе позирала пред магазина ми. „Никой не знае какво мисли баща ми“ — беше ми доверила тя. И беше ужасно права. Изчервих се от гняв от предателството на Хара и в следващия миг трепнах при мисълта какъв наивник съм.

Хара беше режисирал постановка, която да сложи край на всички постановки.

Беше подхвърлил примка, която сам си бях надянал.