Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (12)

11.

„Таверна и скара М & М“ клечеше на северозападния ъгъл на Пета и Хауард като жаба на камък, компактна, безцветна и безлична — идеално място за лейтенант от полицията, който не иска да бие на очи.

— Хубава маса — отбелязах, докато сядах.

— Обичайната ми.

— Защо ли не се изненадвам?

Двуместната маса на Рена до облицованата с тъмна ламперия стена беше отделена от останалите от пътеката към бара. Ако не повишавахме глас и ако сервитьорката не се навърташе наоколо, никой не можеше да ни подслушва, а Рена беше в състояние да наблюдава входната врата, като оставаше незабелязан за всеки минувач, решил да надникне през стъклото.

Рена забеляза лекото ми накуцване и попита:

— Порязване при бръснене?

— Не. Попаднах на един кретен с нож.

— Обади ли се в полицията?

— Не. Реших, че имате по-важни задачи.

След като Хара си тръгна, бях изкуцукал до кабинета на доктор Шандлер на съседната пряка, където ми бе съобщено, че съм направил забележително постижение — успял съм да отворя раната и да удължа разреза. Победата ми над Великата китайска стена ми струваше петнайсет шева и сметка, която добрият доктор предпочиташе да получи в натура. Вкусовете на Шандлер бяха насочени към изящен японски порцелан, а аз имах няколко нови попълнения, сред които два елегантни подноса негуро в червено и черно. Бях готов да заложа месечния си доход, че щом ги види, ще му потекат лигите.

— Има и друго — добавих и разказах на Рена за случилото се в магазина и в дома ми след Японския квартал.

— Доста храна за размисъл — рече той. — Ще се заема. Знаеш ли менюто?

— Какво има да му знам? За мен кафе.

„М & М“ е реликва в Сан Франциско. Тук се предлага средноамериканска кухня с огромни порции домашни пържени картофи, а от време на време може да се намери и някой ексцентричен деликатес като варен луизиански омар с царевица. Може да си поръчаш също обичайните сандвичи, печени пилета и омлети. Един ден някой кулинарен критик с нетърпелива за работа писалка и наближаващ краен срок за предаване на материала ще влезе тук и ще опише заведението като ретро крайпътен ресторант, ще използва думи като „непретенциозен“ и „очарователно старомоден“ и постоянните клиенти като Рена ще трябва да чакат да се освободи маса. Освен ако първо не дойдат булдозерите.

Устните на Рена леко се свиха.

— Какво има? Миеко ли?

— Миеко, малката Мики, майката. Всички.

— Нещо като онова в Японския квартал ще прогори дупка в теб, ако не внимаваш.

— Цяло семейство. Франк. Цяло проклето семейство.

Двама пощальони в летни униформи погледнаха към нас от бара.

Рена прекара пръсти през косата си.

— По-тихо, ако обичаш. Виж, никога няма да го забравиш, но ще се научиш да живееш със спомена. Ако извадиш късмет, овесената каша на закуска пак ще има вкус на овесена каша. Но ти вече знаеш това, Броуди. Не си девственик. Иначе нямаше да седиш тук.

— Така си е.

Оцеляването в Саут Сентръл е безкраен, убийствен и първобитен танц. Никога не можеш да се отпуснеш. Ако проявиш нехайство, си патиш. Виждал съм насинените, пребитите и мъртвите. Но до снощи никога не бях виждал цяло семейство, минало под ножа.

 

 

Появи се руса сервитьорка с химикалка и бележник. Поръчах си кафе, а Рена — безалкохолно и чийзбургер. После ме загледа мълчаливо.

— Нещо против да ми кажеш защо се нахвърли с такъв хъс върху този случай? — попитах го.

— Пет жертви не са ли достатъчна причина според теб?

— Знам, че не са.

Снощи бях видял в очите му още нещо. Просто не можех да разгадая какво.

Рена погледна към стената, на която имаше черно-бели снимки на работници, издигащи високи стоманени греди по времето, когато Сан Франциско е бил устремен, горд и е строил мостовете си. Яки мъже с каски и по тениски мъкнеха дебели колкото пъпеш кабели и вървяха по пътеки, увиснали на десетки метри над неспокойните води на залива.

— Миналата година купихме на Кристин същата рокля като онази на Мики Накамура, само че синя. Ето заради такива неща станах ченге. Няма да се откажа от този случай.

Кимнах. При толкова безсмислени убийства човек никога не знае какво ще му влезе под кожата. Какво може да попадне в десетката.

Рена се наведе напред. Очите му пламтяха.

— Виж, ще те държа в течение, но искам да продължиш да работиш по случая. Колкото е необходимо. Ще го направиш ли?

— Да.

— Дори ако канджи не е същият като на Миеко?

— След онова, което видях ли? Няма проблем. Докато смъртта ни раздели — казах. Мислех си за съпругата си.

— Добре.

Рена извади от джоба си плик, в който имаше два листа. Постави ги на масата. Единият беше онзи от местопрестъплението, прибран в торбичка за доказателства, другият — уголемено ксерокопие.

— Канджи продължава надолу точно по начина, по който каза.

Един поглед върху черните щрихи върху грапавата японска хартия беше достатъчен сърцето ми да прескочи. Пред мен лежеше точно копие на символа, който бях видял на избелелия от слънцето тротоар в Лос Анджелис. Не подобен. А абсолютен двойник, до последната чертичка. Така Японският квартал ставаше четвъртото място, на което бе нанесъл удара си един и същи убиец.

— Е? — попита Рена.

Трудно ми беше да проговоря.

— Същият е. Абсолютно същият.

— Съжалявам — рече Рена. — Ако искаш, ще натисна полицията в Лос Анджелис да отвори отново случая с Миеко.

Дъхът ми секна. Открай време се бях надявал точно на такъв сценарий, но сега, когато офертата беше на масата, се поколебах. Бяха минали повече от две години. Долу на юг от уликите беше останала само студена пепел. Ченгетата нямаше да имат никаква мотивация.

— Ще излезе ли нещо от това?

Рена сви рамене.

— Ако питаш мен, топката е в нашата половина. Хванем ли извършителя, ще решим и случая на жена ти.

— Може би си прав.

— Може би — повтори той и гласът му падна с половин октава, но си остана ясен. — В такъв случай искам следното. Първо, стрелбата в Японския квартал раздвижва малко нещата, така че искам да погледнеш на този канджи със свеж поглед. И този път ми трябват отговори. Много отговори.

Потърках хартията със знака между пръстите си.

— Ами, като начало, това е стандартен японски калиграфски пергамент. Масово производство. Машинно. Не е ръчно изработена уаши.

Уаиш е традиционната японска хартия, върху която можете да очаквате произведения на калиграфията. Ще я откриете също в свитъци, фенери и параваните шоджи. Най-качествената все още се изработва ръчно по техника, останала една и съща стотици години. Рамка с мрежа се потапя в съд с растителна каша, разтворена във вода. Мрежата улавя пласт от кашата, после майсторът я вади и я оставя, докато фибрите изсъхнат и се превърнат в набразден лист.

Рена ми хвърли поглед, с който недвусмислено ми казваше, че трябва да направя нещо повече от това да цитирам културни тънкости, ако искам да си изкарам хляба.

— Предполагам, че лабораторните ти плъхове вече са ти казали това — казах аз.

— Още преди часове.

— В такъв случай ето ти нещо друго. Масово произвежданата уаши се продава из цяла Япония, както и в много магазини тук. Ръчната се изработва в ограничени количества от хора и лесно може да бъде проследена по стила й, който е различен за различните региони. Плъхчетата споменаха ли и това?

— Не.

— Иначе казано, ако този къс хартия е оставен нарочно от стрелеца, използването на масова уаши говори за предпазливост.

— Добре. Ами символът?

— Момчетата ти нищо ли не могат да кажат за него?

— Пуснали сме го по каналите. Искам отговори преди настъпването на следващата ледникова епоха, за предпочитане по време на глобалното затопляне. Кажи ми защо не можеш да прочетеш това чудо.

— Символът не е джойо, тойо или късен исторически канджи.

— Нещо против да преведеш на нормален език?

— Знакът не се използва днес, нито в годините преди или след войната. Не се е използвал от средата на седемнайсети век, доколкото мога да кажа.

— Нима наричаш седемнайсети век късна история?

— Когато става въпрос за култура, способна да проследи корените си две хиляди години назад, определено да.

— Това хич не ми харесва. Друго?

— Знакът е дело на възрастен мъж, на шейсет-седемдесет години.

Рена едва не подскочи.

— Сигурен ли си?

— Доста. Изписан е от мъжка ръка, при това зряла.

— Японец ли е?

— Японски знак, изписан от японец, ако това означава нещо. Създателят му не е китаец. Но самото изписване е някак особено.

— Може да си имаме работа с фалшификатор или имитатор.

— Не, дело на японец е. Линиите са плътни и с добри пропорции, а това е невъзможно да се постигне, освен ако не си японец или не си се учил в Япония години наред и от съвсем ранна възраст.

— Защо?

Проследих щрихите с пръст, без да докосвам хартията.

— Защото изписването на канджи с правилно балансирани компоненти изисква опит. Освен това трябва да знаеш наизуст реда на щрихите. Тук редът е правилен и балансът е такъв, какъвто трябва да е, което означава, че символът не е прерисуван или копиран от имитатор от някакъв съществуващ ръкопис. Създаден е от японец със специална четка или писалка с четка на върха.

— Тогава какво му е особеното?

— Линиите са несигурни. Неравномерни на някои места. Същото се отнася и за мастилото.

— Може старецът да е пийнал някоя чашка в повече.

— Не, стилът е стегнат. Подозирам, че авторът не е изписвал често този знак. Или страда от артрит или някакво друго заболяване, свързано с възрастта.

Рена се оживи.

— Дотук много добре. Нещо друго?

— Засега не.

Рена се облегна назад и сплете пръсти на корема си, поне за момента доволен от трохите, които му бях подхвърлил.

— Знаеш ли, ако извадим късмет, можем да приключим бързо със случая.

Изгледах го със съмнение.

— Това какво беше? Партийната линия ли?

Той се умърлуши.

— Така си мислех снощи. Сега мисля, че случаят ще се окаже много по-гаден. Още смятам да спипам копелето, но нещата вече стават неудържими. Хората са уплашени.

Гласът му се понижи още повече, което ме стресна. Рена никога не се беше правил на пророк на Апокалипсиса.

— Това не е вещерство, Франк.

— Убийства посред нощ и неразгадаеми шифри? Знаеш колко подозрителни са ченгетата. Казват, че човек е по-добре да заобикаля Японския квартал отдалеч. И че случаят ще се превърне в блато и ще завлече всички.

— А ти какво мислиш?

— Смятам да довърша нещата каквото и да става. А сега ми кажи какво е това и защо този проклет канджи кара хората ми да треперят, сякаш са видели дявола. Искам да вляза в мозъка на оня кучи син.