Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (31)

30.

На един празен участък на три километра от Сога-джуджо Джордж стисна волана на вайпъра и спря на няма и пет пръста от сребрист „Нисан Блубърд“. В колата под наем Нода прелистваше следобедното издание на „Йомиури Нюз“ и явно се чувстваше доста комфортно в купето с климатик. Когато свали стъклото на прозореца, ме лъхна приятен хладен въздух.

— Това ли е мястото? — попита Джордж.

Нода кимна и каза:

— От другата страна на планината.

Джордж се огледа многозначително. Оризови ниви покриваха като кръпки всичко наоколо. На петдесетина метра от нас се издигаше самотна селска къща с тръстиков покрив, пред която бе спрян малък комбайн за засяване на ориз. Около постройката и по нивите не се забелязваше жива душа.

— Местенцето ми се струва малко затънтено — рече Джордж. — Провинциално и старомодно, но едва ли страшно. Освен ако не се страхуваш от засада на багери.

— Уговорката беше да останеш при колата.

— И се съгласявам великодушно — този път. За да ти покажа, че не тая никакви задни чувства към теб, предложението ми остава. Вземи вайпъра. Ще изглеждаш добре.

Нода сви рамене.

— Стига да не мърдаш.

— Защо?

— След залез-слънце ще ни трябваш тук, близо до реката.

На двеста метра под пътя, между тесните ивици бор и кедър, минаваше река и водата й проблясваше в оранжево-червените лъчи на залязващото слънце. Според пътните карти реката течеше през дълбока клисура, започваща от долината Сога. Колите трябваше да заобикалят по пътя през планината, а реката минаваше направо.

— Дадено. Неприятности ли очакваш?

— Нен ни ва нен о ирейо — отвърна главният детектив. Стара японска поговорка, която може да се преведе като „Трупай търпение върху търпение“.

Очите на Джордж проблеснаха.

— Ще видя ли малко екшън?

Нода се намръщи.

— Само ако късметът ни изиграе лоша шега.

— Е. готов съм.

— Разбира се — иронично рече Нода, — ако късметът ни е наистина лош, така и няма да видиш откъде ще ти дойде.

След двайсет минути двамата с Нода прехвърлихме билото.

Погледнахме от високото към Сога-джуджо — забравено селище в забравена долина в почти забравена префектура. От едната страна на пътя видяхме безобидно на вид скупчване на традиционни дървени къщи с очарователни покриви със сини керемиди, а от другата — зелени оризища, достигащи до отсрещния край на плодородния басейн.

Пасторална идилия a la Japonais.

Преминах на по-ниска скорост за спускането и стягането в гърдите ми се засили. Помислих си за невидимата сила на хиляди километри оттук, която бе избила цяло семейство в Сан Франциско. Същата, която ме беше принудила да откъсна дъщеря си от приятели, училище и всичко, което тя обичаше. Преди четири дни живеех в неведение за тази сила. Сега следите ме бяха довели на това далечно и затънтено място. На всичкото отгоре още не бях разговарял с Джени, тъй като Рена не беше успял да уговори безопасен протокол за свръзка с представителя на ФБР.

Докато се спускахме по виещия се път към долината, виждахме различни премазани същества.

— Мислиш ли, че ще намерим лингвиста? — попитах след третата змия.

Нода се намръщи, сякаш го бяха фраснали в корема. Знаех как се чувства. Най-вероятно ентусиазираното момче чудо беше мъртво. Младият специалист не беше обърнал внимание на настояването на Нода да стои настрана. Може би никога нямаше да открием дали професионалната амбиция, или младежкото любопитство са го накарали да пренебрегне предупрежденията на главния детектив, но така или иначе това не можеше да замаже факта, че по моя молба Нода бе насочил Ичиро Мори по пътя, от който той не се беше върнал.

Същия, по който сега пътувахме ние.

— Просто си помислих, че може би… — започнах аз.

Нода настръхна гневно.

— Да, а може би светът е направен от оризови топки и мизо^[1].

През останалата част от пътя мълчахме. Спуснахме се в долината и спряхме на един кръстопът. На трийсетина метра пред нас главната улица беше барикадирана с магарета за рязане на дърва и шатри на ивици. Зад барикадата пробягваха жени със синьо-бели летни кимона. Деца пееха, тичаха и скачаха на въже. В следващия миг светнаха окачени на въжета жълти и червени фенери.

Селото загряваше за Обон, Празника на мъртвите.