Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (61)

60.

Ден 9. Отчаяние

На следващата сутрин телефонът в кабинета ми иззвъня два пъти и замлъкна.

Заключих и се качих в микробуса на магазина, необозначено бяло возило, паркирано отзад. Поех на изток по Ломбард, завих надясно по Ван Нес и след няколко преки спрях на бензиностанцията на ъгъла. Казах на Ал да напълни резервоара догоре и влязох в гаража. Хлапето на Ал беше сложило над канала микробус „Сафари“ и човъркаше нещо по предната ос. Кимнахме си. Измъкнах се през задната врата, минах през телената порта и влязох в съседната закусвалня. Момчетата на Сога несъмнено подслушваха уличните телефони около магазина ми и бяха поставили записващи устройства, които да засичат разговорите ми от мобилния, но измъкването в кафенето зад бензиностанцията ми даваше поне някакъв шанс.

Поръчах си кафе и датски сладкиш и продължих по коридора до тоалетните и двата телефона. Бърз поглед ме увери, че наблизо няма хора. Набрах номера, пъхнах необходимия брой монети и зачаках. Телефонът иззвъня веднъж и чух глас:

— Да?

— Аз съм. Имаш ли нещо?

— Тук са. Това е извън съмнение.

— В Ню Йорк? Сигурен ли си?

— Трябва да са те. Костюмирани са, но дрехите им стоят като лигавничета на булдози.

— Адски бърза работа.

— Мочирон. — „Разбира се“. — Десет души работят денонощно. Самият аз не се показвам. Същото е положението с Джордж в Ел Ей.

Побиха ме тръпки. Десет души си бяха цяла армия.

— Казах ти да не се набиваш на очи. Животът на Джени зависи от това.

— Водя само наблюдение от много голямо разстояние. Бинокли от съседни сгради, коли от дистанция. Нищо близко.

— Никой ли не е бил забелязан?

— Никой.

Заля ме облекчение.

— Добре. Какво откри?

— Нищо, докато не започнахме да наблюдаваме входа откъм задната уличка и подземния паркинг.

— Не използват ли главния вход?

— Може да са го правили преди, но не и сега.

„Винаги са с една крачка напред“, помислих си.

След като нашият хакер бе спипал техния, Сога бяха минали в пълен стелт режим.

— Колко са?

— Дотук петима.

— А при Джордж?

— Трима. Коли със затъмнени стъкла, подземни паркинги, използват стълбите вместо асансьорите. Трудно е да се засекат.

Но той беше успял, слава богу.

— Петима са много за такива като тях. Разполагаш ли с домашен адрес?

— Уединен участък на Лонг Айланд покрай северния бряг.

— Местенцето бива ли го?

— Голямо, залесено, на вода. Високи стени отвсякъде.

— Каква вода?

— Най-голямата.

— Имаш предвид океана ли? Не някой залив или нещо подобно?

— Не.

— Значи не могат да бъдат притиснати.

— Не. Имат кей и два катера. Изглеждат бързи.

— Собственик?

Нода изсумтя.

— Пратих човек до местната бензиностанция. Там живее стар японец, с двама по-млади.

Кохай-семпай. Младежи, слугуващи на господаря си. Типично японска йерархия. Добър знак.

— Да действаме тогава.

— Ще подготвя нещата тук.

— Добре. Ще се видим довечера.

— Добре.

— И още нещо — казах аз. — Имах посещение.

— Колко?

— Само двама. Простреляха помощника ми в магазина.

През нощта състоянието на Ейбърс не се беше подобрило.

— Разкажи ми — каза Нода и аз му разказах. След като свърших, той дълго мълча. — Не можем да направим нищо, освен да чакаме докторите да си свършат работата. Запази спокойствие и не вири глава.

— Такъв е планът, но някой трябва да си плати.

Нода изсумтя и затвори.

После се обадих на Рена. След визитата в магазина не можех да си позволя да ме засекат да се срещам с лейтенант от полицията, било то приятел или не. Когато вдигна, му казах какво предстои в Ню Йорк и го попитах дали не иска да се включи в купона.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — отвърна Рена. — Подадох молба за отпуска. Появи се в сутрешния вестник.

— Идеално. — Сога щяха да прочетат статията. — Е, значи ще се видим на другия бряг?

— Според плана. Само шефът и кметът ще знаят, че ме няма.

— Добре. Нещо друго?

— Много хора тук си мислят, че сме параноици.

— А ти?

— Знам как стоят нещата.

После звъннах в Токио за тяхна сметка и Горо Козава вдигна. Никой от двама ни не спомена името на другия.

— Време е да отворим вратите, за които споменахте — казах аз.

— Само ми кажете как.

Казах му. После излязох с кафето и сладкиша в ръце, върнах се при Ал, платих бензина и потеглих обратно към магазина. От кабинета направих онова, което искаше Кейси. Обадих се на Лиза Хара. Макар че тя с готовност се съгласи на втора среща лице в лице, се чувствах ужасно виновен. Използвах я, също като баща й. За него тя беше насочваща светлина за Сога. А за мен щеше да бъде щит.

 

 

На три преки разстояние

Веднага щом Джим Броуди запали служебния микробус и потегли в неизвестна посока, четири необозначени микробуса, по един за всяка посока на света, също потеглиха. Бяха екипирани с джипиес предаватели, настроени към устройството, прикрепено към рамката на колата на антикваря, и го следваха от разстояние. Докато целта караше по Ломбард, две от колите го следваха по успоредни улици отляво и отдясно, третата се движеше пред него по същата улица, а четвъртата бе на осемстотин метра отзад.

Когато Броуди зави по Ван Нес, колите отпред и отзад незабавно завиха в същата посока и се озоваха успоредно на целта. Колите от съседните улици пък завиха по Ван Нес и се озоваха пред и зад Броуди. Докато целта се движеше, никоя кола не поддържаше визуален контакт. Държаха се най-малко на три преки разстояние.

След като обектът стигна целта си, колите набраха скорост. Онази отзад настигна обекта, докато спираше на бензиностанцията, и сви в закрития проход от другата страна на улицата, та наблюдателят отзад да може да гледа през затъмненото стъкло.

Разположени на разстояние между седемдесет и сто метра от целта, останалите три коли включиха параболични микрофони, способни да засекат песента на щурец от двеста метра. Шофьорът на най-близкия микробус включи четвъртото устройство. Нагласиха усилващия софтуер и телефонните обаждания на Броуди бяха прехванати от три от четирите микрофона.

Два от записите бяха кристални.