Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (51)

50.

Следвани от трима охранители, с Нода нахълтахме в „Броуди Секюрити“. Други трима стояха на улицата пред сградата, а още четирима обикаляха района на двойки на различни интервали. Преди да се върнем в офиса си в Шибуя, Нода се беше обадил и служителите на агенцията бяха осигурили района и бяха установили охраняван периметър, в случай че Сога реши да направи втори опит по-близо до базата.

Щом прекрачихме прага, се чуха облекчени въздишки. Детективи и поддържащ персонал ме поглеждаха крадешком, сякаш преценяваха как съм се справил с кризата. Негодувах срещу потайната им инспекция, но това си вървеше с работата — както моята, така и тяхната.

Нода запозна Наразаки и Джордж с положението и преценката му беше брутална — отбиването на решителна атака на Сога граничеше с невъзможното. Бяха успели да заобиколят позицията му и ги бе засякъл в последния момент. Бяха ни спасили хората на Томи Томита. Понеже Сога не бяха очаквали екипа на журналиста и нямаха модел, по който да действат. Въпреки това, както и в селото, границите на безопасност се измерваха в секунди. Обадих се по спешност на Рена и този път той се откъсна от поредната си среща и отговори. Казах му за атаката, помолих го да предупреди ченгетата, които пазеха Джени, и го натиснах отново да проследи купувача на автосалоните. Проследяването на прехвърлянето им от собственик на собственик засега беше единственият факт, който бихме могли да използваме, за да разплетем нещата от другия край.

След разговора излязох от кабинета и видях, че всички са се струпали около машината на Тору.

— Как си, Броуди? — попита Наразаки.

— Добре, благодаря — отвърнах, все още под въздействието на адреналина. — Какво става?

— Тору има попадение.

— Повече от попадение. Направо ги отвяхме. Мари, премини на бета-версията за този ход.

Нода тупна Тору по рамото.

— Можеш ли да ми кажеш име?

— Още не.

— Адрес?

— Не.

— Значи нищо не си отвял. Само го духаш.

Без да спира да трака на клавиатурата, Тору погледна огорчено киселия детектив.

— Скоро би трябвало да го хванем. — Вкара още няколко команди и се обърна към Наразаки. — Приготвяме се за последната права. Проследихме го през Истанбул, Мароко, Лондон, Мадрид, после Нова Зеландия, Берлин, Хонконг и Мексико. А сега и Аризона. Ама че обиколка! Беше оставил страхотна текстура в берлинската мрежа.

Мари кимна и плитките й подскочиха.

— Трябваше да я видите. Жълто, черно, хром и дъгоцветни фрактали. — На екрана й се появи предупредителен прозорец и тя натрака отговор. — Имаме тревога.

— Каква тревога?

— Момент…

— Виждам — каза Тору. — Това пък какво е?

Екранът му експлодира в ослепителна бяла светлина, последвана от пулсиращи концентрични зелени кръгове, започващи от центъра. След това всичко се изпълни с червени вълни.

— Еха! Зелените понички са ми познати, но досега не бях виждал червените бебчета. Мари, пусни идентифицираща програма на фонов режим. Аз ще направя анализ на сайта. — Той натрака няколко команди. — Това е! Заковахме го. Домът на Черния шапкар. Мари?

— Червеното е артилерията, пръстените са огнените стени. Проникнем ли през зеленото, вътре сме.

— И после какво? — попита Нода.

Тору сви рамене. Продължаваше да пише, без да откъсва очи от дигиталните фойерверки на екрана.

— Трудно е да се каже, преди да сме влезли. Огнените стени обаче са трепач. Не е само една, а цели фаланги.

— Какво е огнена стена? — попита Наразаки.

— Електронни прегради — отвърна Мари. — Програми пазачи, които защитават системата. Пазят сайта и засичат пристигащи пакети и такива неща.

Пръстите на Тору полетяха още по-бързо и екранът му се изпълни с команди. В следващия миг мониторът замръзна — и изведнъж избухна яркожълта светлина.

Тору нададе ликуващ вик.

— Вътре сме!

После обясни, че е заблудил системата, като е забавил изходен сигнал и се е закачил за обратния сигнал за грешка.

Наразаки изглеждаше поразен.

— Значи си вътре в техния компютър?

— В търбуха на кита, човече!

Аз бях не по-малко поразен. Нашият събран от кол и въже екип беше успял. Беше надхитрил хакера на Сога.

Офисът забръмча възбудено.

— Броуди, защо ти не се заемеш с това? — каза Наразаки. — Компютрите са за младоците.

— Разбира се. Благодаря. — Възбудата ми растеше. Обърнах се към Тору. — Намери колкото можеш повече, без да се издаваш.

— Готово. Пускам протокол седем… вътре е… и… никой не ни е забелязал… сканирам… готово. Еха. Огнени стени, пазещи огнени стени. Повече системи за сигурност, отколкото и в Националната банка. Виждаш ли оранжевата решетка? — Той посочи мрежата в ъгъла на екрана. — Това е строго секретната зона. Обзалагам се, че съкровищата там си ги бива. Искаш ли да поогледам?

Поколебах се.

— Това ще ни издаде ли?

— Би могло.

Посочих един трептящ син квадрант.

— Това незащитената зона ли е?

— Напълно отворена.

— Можеш ли да надникнеш в някои файлове, без да те засекат? Да опитаме да разберем кои са?

— Разбира се… — Курсорът му приближи зоната и той зачете имената на файловете. — Газ… електричество… телефонни сметки… заплати. Май сме в счетоводството. Това е действаща компания. Това ли очакваше?

Ентусиазмът ми се поохлади.

— Не, точно обратното.

Цели триста години Сога беше останала като тъмна сянка на границата на обществото. Всичко, което вършеха, беше извън книгите, под масата, на тъмно. Действаха под прикритие. Заплати и счетоводство беше последното, което бих могъл да очаквам от тях.

— Чакай, идва някакво име… момент… готово. Агенция „Гилбърт Туийд“? Говори ли ти нещо?

Поклатих глава и погледнах Нода. Той се намръщи. Още едно не.

— Май сме в поредния сайт за камуфлаж — казах аз. — Не пасва на профила, но въпреки това го провери.

Огледах лицата на служителите на „Броуди Секюрити“. Всички си мислеха същото, което си мислех и аз — бяхме попаднали в задънена улица. В помещението се долавяше униние. Настроението ми помръкна. Дотук с удара. Никога нямаше да спипаме Сога. Бяха се изплъзвали от враговете си векове наред. А ние бяхме в играта само от пет дни. Кого заблуждавахме? Всичко беше приключило. При липса на нови отговори разследването просто буксуваше. Платната ни бяха увиснали, а Сога се носеха на попътния вятър. Можеха да правят каквото си поискат. Колко ли време щеше да мине, преди да ме хванат със свален гард?

Нода се намръщи и се извърна. Хората започнаха да се връщат по бюрата си. Тръгнах към кабинета си.

— Ако намериш нещо интересно, викай — подхвърлих на Тору.

Отворих вратата.

— Чакай малко — каза Тору. — Виж това. „Подбор на изпълнителни директори“. Това да ти говори нещо?

— Не, съжалявам.

От другия край на помещението Нода помоли за превод.

Обясних му на японски.

От гърлото му се разнесе глухо ръмжене:

— Те са.