Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (53)

52.

Задействахме се. Здравата.

След опита за отвличане всичко беше възможно. Нямахме представа какъв може да е следващият ход на Сога. Със сигурност знаехме само, че те нямат угризения да избиват жени, деца и други невинни, нямащи почти нищо общо със случая, така че всички в „Броуди Секюрити“ минахме в режим на повишена бойна готовност.

Време беше да се връщам в Сан Франциско. Време бе да се посъветвам с Рена. И исках Джени да е до мен. Да не се отделя от мен. Исках да заведа дъщеря си у дома, да сплитам косата й сутрин и да й правя бъркани яйца, които я карат да киха. Не исках да я пазят непознати, докато мен ме няма.

Преди да напусна Япония обаче трябваше да обърна още един камък. Рано на следващата сутрин се обадих в офиса на Хара и когато научих, че се е върнал от Тайван, но графикът му за целия уикенд е зает, казах на секретарката му, че идвам веднага. И че ако Хара не ме приеме, ще се установя на лагер пред прага му с дузина охранители, докато не му се освободи време. Без изобщо да се опитваме да скриваме присъствието си. Тя схвана и ми уреди среща.

„КомпТел Нипон“ заемаше горните три етажа на четирийсет и пет етажна офис сграда в Западно Шинджуку, като ъгловият мезонет на бизнесмена бунтар беше черешката на тортата. В кабинета му доминираха хладни сребристи и сиви постмодерни тонове. Тръбни столове бяха разположени около бюро от мрамор с цвят на стрида и размери на малък басейн, а до отсрещната стена имаше канапе от сивкава слонска кожа, напълнена с полиуретанова пяна. Единственият полихромен детайл в помещението бе картина на Джаксън Полък, окачена на северната стена над канапето. „Черната Мерилин“ на Уорхол с нейната елегантна сребърна прическа ни гледаше от източната стена. Другите две стени бяха от бронирано стъкло от пода до тавана и разкриваха изглед към Токийския залив на юг и силуета на Фуджи далеч на запад. Недалеч от бюрото стоеше бодигардът, когото бях разпердушинил в Сан Франциско, и се опитваше да не изглежда като скъпо украшение. Присъствието му не говореше за доверие или добра воля.

— Вече сме в изправено положение, а? — подметнах му.

Той ме измери с хладен поглед, в който не се четеше негодувание или опасение от предишната ни среща, но ме накара да се зачудя какво ли му е.

Хара седеше зад грамадното си бюро със скръстени на гърдите ръце. Не стана, когато влязох.

— Добре дошли, господин Броуди. Радвам се да се видим отново.

Косата на магната вече не беше снежнобяла, каквато я видях в магазина. А черна, със сребристо по слепоочията, както го помнех от снимките по списанията. Естественият му цвят преди Японския квартал. Царствената му грива бе побеляла за една нощ, но в бързината да стигне до Щатите и семейството си не беше намерил време да я боядиса. Сега беше поправил този пропуск.

— Иска ми се да можех да кажа същото.

Хара повдигна вежда.

— Доста остър език имате. Но като се замисля, един от информаторите ми ви беше описал като „прискърбно избухлив“.

— Помага ми да гледам от перспектива.

— Не се и съмнявам. Да ви предложа питие?

Идеше ми де се метна през бюрото и да го сграбча за самодоволната гуша, но вместо това само го изгледах кръвнишки.

— Не, няма да се задържам.

— Е, имате ли да ми докладвате нещо?

— Имам въпроси.

— Аз пък си мислех, че вече имате отговори.

— О, имам и отговори. Искате ли да ги чуете?

— Да, разбира се.

— Пращането на дъщеря ви при мен беше нарочен ход.

Лицето на Хара си остана безизразно.

— Какво ви кара да мислите така?

— Целта ви е била да привлечете тяхното внимание. Тя нямаше почти никаква представа за живота на сестра си.

— Не знаех.

— Напротив, знаели сте. Както и че японските папараци ще я последват в Сан Франциско.

Очите на Хара се присвиха от нахалния ми неуважителен тон.

— Да, тя има този особен талант. Беше ви платено добре, нали така.

— Не и за да играя ролята на примамка. Не и за да ми бъде скроена шапката от клиент, който няма никакви скрупули да използва собствената си дъщеря като инструмент. Пътуването до Сан Франциско я травматизира.

Хара се изправи, обърна ми гръб и се загледа към Фуджи на хоризонта.

— Джо, този младеж е досаден. Изхвърли го.

— Джиро Джо? — попитах аз и той кимна. Същият, когото Наразаки искаше да привлече в „Броуди Секюрити“. — Чувал съм за теб — казах.

Погледите ни се срещнаха.

— Първия път те подцених — каза Джо.

— Знам.

— Антиквар. Свалих гарда.

— Съвсем мъничко.

— Няма да се случи отново.

— И това знам.

Хара се обърна рязко.

— Изхвърли го.

Джо не му обърна внимание. Продължи да ме наблюдава внимателно, лицето му не изразяваше нищо. Погледът му обаче ми каза, че при следващия ни сблъсък ще трябва доста да се озоря, ако искам да изляза победител.

Хара повиши глас.

— Искам да го раз караш!

— Не виждам защо — каза Джо.

— Защото аз ти казвам!

— Аз не върша мръсна работа. Вие сте го натопили. Излъгали сте го. Излъгали сте и мен.

— Не ти плащам да слушаш други хора.

— Да ви запазя жив означава да мисля непрекъснато, при това и напред. Броуди работи върху същия проблем от другата страна. Ако има нещо, което смятам за полезно, ще го изслушам.

Хара загледа кръвнишки разбунтувалия се бодигард.

Джо наведе глава.

— А Йошида ми беше приятел.

Бодигардът, който умря в Японския квартал.

Сега беше мой ред да гледам свирепо. Насочих вниманието си обратно към магната, макар и без удоволствие.

— Животът на твърде много хора е изложен на риск заради вас, Хара.

— А на „Броуди Секюрити“ се плаща, за да поема подобни рискове — контрира той. — Просто ви принудих да станете по-въвлечени.

Кипнах.

— По-въвлечени ли? Та вие ми нанесохте удар в гърба.

— Така или иначе щеше да има такъв.

Поклатих глава.

— Има други начини за решаването на тези неща. Трябваше да ми дадете цялата информация.

— Тогава щяхте ли да се заемете със случая?

— Вероятно не. Не се занимаваме с такъв тип работа.

— Аз пък прецених, че сте в идеалната позиция.

Сдържаната през последната седмица ярост се отприщи в мен и се хвърлих към магната. Ако помежду ни имаше само един метър вместо два, Хара щеше здравата да си изпати. Джо обаче с лекота се озова между двама ни и избоботи:

— Броуди…

Вдигнах ръце и отстъпих. „В идеалната позиция“. Двамата с Нода заемахме първите места в списъка на Сога, а аз бях принуден да крия Джени. Баламата се бе оказал точно там, където искаше Хара.

Поех дълбоко дъх.

— Кога разбрахте?

Хара ме изгледа ледено.

— Защо да разговарям с вас?

Джо отново скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Защото ако не го направите, ще изляза.

Хората от калибъра на Джо са рядкост — и това може да е от жизнена важност, когато става въпрос за секунди. Хара би трябвало да осъзнава това, но въпреки това се запитах дали заплахата на бодигарда е достатъчна, за да укроти гордостта на магната.

— Мога на секундата да наема още петима като теб.

— Нищо не ви спира да го направите — отвърна Джо, без да помръдва от мястото си.

Хара видимо посърна и започна да мести поглед между мен и Джо. Номерът му не беше минал. Знаеше в какво положение се намира. Или може би беше изгубил желание за борба.

— Източник в японското правителство ми каза за канджи — рече той. — Не можеше да разбере значението му, но аз можех.

— Значи сте знаели от самото начало кои са те? — попитах аз.

— Не. Точно там е проблемът.

— Обяснете.

— Знаех слуховете. Частна армия от наемни убийци с японски произход, с централа някъде в чужбина. Чух да ги наричат „бизнес посредници“. Позицията ми е достатъчно висока, за да познавам тези истории и да зная, че канджи е знак, че те имат пръст в нещо.

— Значи е било послание?

— Така изглежда.

— Заради „Тек КюЕкс“ ли?

Хара ме погледна изненадано, после на лицето му заигра триумфална усмивка.

— Ето виждате ли, явно не съм сбъркал в избора си. Доста далеч сте стигнали за толкова кратко време.

Идеше ми да изтрия усмивката от физиономията му, но този път успях да овладея гнева си. Трябваха ми отговори. Нуждаех се от тях, ако исках да се измъкна по някакъв начин от капана на Хара.

— Отговорете на въпроса ми — казах и усетих как раменете ми се напрягат.

Погледът на Хара се стрелна към Джо.

— Не съм сигурен, но предполагам, че да.

— Забавихте сведенията за семейството ви, защото не означаваха много, нали?

— Соно тори — с лека усмивка отвърна той. „Точно така“. — Не исках да се отплесвате по ненужни подробности. Исках да вървите право към целта и да вдигате шум. Да предизвиквате вълни. Неравномерните движения привличат акулите. И вие се представихте великолепно.

— А прехвърлянето на голямата сума на „Броуди Секюрити“ беше поредната вълна — казах аз.

Хара ме погледна преценяващо.

— Доста бързо се учите.

— Докато аз привличах акулите, вие с какво се занимавахте?

— Проведох свое разследване.

— И получихте ли някакви резултати?

Хара оклюма.

— Мисля само за това. Занимавам се само с това. Не спя, не се храня, но така и не постигнах успех. Натоварих и петима други със същата задача. Инвестирах стотици човекочасове в проекта, но не открих нищо.

Думите му ми подействаха по-силно, отколкото той би могъл да предполага. Помислих си за собствената си бездънна мъка след смъртта на Миеко и си спомних как бях рухнал пред лицето на тази невъобразима загуба. През дните и нощите след Японския квартал Хара се беше сблъскал със същото отчаяние. Беше сред най-богатите хора на планетата, но богатството не можеше да върне близките му. Парите му бяха безполезни като изгърмени конфети.

Схванах всичко това за миг. Яростта и омразата ми се изпариха. И тогава двамата разменихме погледи, пълни с толкова разбиране, с такава болка, отчаяние и пълна разруха, че се стреснах.

— Да видим дали мога да се сетя за всички, които проявяват интерес към „Тек КюЕкс“ — казах аз, вече без онази заядлива нотка в гласа. — Корейските чаеболи, американците, холандците, китайците, тайванското правителство и всички големи японски корпорации, занимаващи се с високи технологии.

Хара отново ме погледна в очите. Болката му вече бе като отворена рана.

— Защо да спираме дотук? Отказах предложенията на две австралийски компании, на една европейска банка и още десетина други фирми от цял свят.

— Защо?

— Защото технологията няма равна на себе си. Ще я лицензирам в подходящия момент и на онази цена, която определя. А междувременно КТН ще разполага с продукт, който няма равен на себе си.

— Имаше ли и други заплахи?

— Само една. Казаха, че е по-добре да се науча да съм по-гъвкав.

— „Казаха“? Кои?

— Министрите. Или по-скоро министрите, които представляват един от японските ми конкуренти. Дойде пратеник с „молба“ „Тек КюЕкс“ да бъде придобита съвместно, за да може корпоративна Япония да споделя технологията. Както се прави винаги.

— Пратеник, а не някой висш служител?

— Те не биха благоволили да удостоят с внимание офиса ми. Дори пратеникът се държа арогантно. Беше по-скоро заповед.

— И вие отказахте?

— Защо да се занимавам с нечий помощник-секретар?

— Щеше ли да е по-различно, ако към вас се беше обърнал някой по-високопоставен?

— Честно казано, не и този път.

— И какво стана, когато отхвърлихте предложението на пратеника?

— Той каза, че щяло да има „последствия“.

Не се връзваше. Колкото и надути да бяха повечето висши администратори, нямаше смисъл да пращат някакъв нископоставен помощник при човек от калибъра на Хара.

— Свързаха ли се отново с вас?

— Да. Веднъж, за да ме помолят да размисля.

— Този път някой от върха, нали?

— Не. Друг пратеник, който повтори молбата и заплахата.

Потръпнах. Да повторят грешката си след първия отказ на Хара? При положение че „Тек КюЕкс“ разработва технология за следващо поколение чипове и цял куп японски компании точат лиги и се стремят да се докопат до наградата? Това изобщо не ми харесваше.

— Властите заплашвали ли са ви преди?

— Най-редовно — пренебрежително отвърна Хара.

— Имаше ли някакво наказание след втория ви отказ?

— Не.

— А заплахата включваше ли семейството ви?

Магнатът се тръшна на стола си.

— Да. Но си помислих, че е просто блъф.

— Значи можем да стесним издирването до японската компания, която работи с въпросните министри.

— Вече го направих, но без резултат — отвърна Хара. — Включиш ли и главните подизпълнители, бройката става твърде голяма.

Прехапах безсилно устна. Бях бесен. Толкова много изгубено време. Как можеше доказано талантлив бизнесмен като Хара да е толкова бездарен? Следите никога не са прекалено много, ако разпределиш мъдро времето, човешките ресурси и парите.

— След като акулите вече кръжат, имате ли да ми кажете още нещо?

— От години чувах слухове за тези хора. Но те никога не са докосвали живота ми. До този момент. И го унищожиха. Искам отмъщение, Броуди-сан. И ви платих щедро за това.

— Казах ви, че „Броуди Секюрити“ не се занимава с убийства.

— А аз ви казах, че винаги получавам онова, което искам. Това са животни. Безсърдечни, лишени от морал животни. Заслужават да бъдат преследвани и смачкани като хлебарки. Последният им миг трябва да е изпълнен с позор, а не със слава. Можете да го направите, защото видяхте семейството ми в Японския квартал.

Беше показал същата страст и при първата ни среща, но днес знаех, че зад силните чувства има и коравосърдечност. И двамата бяхме изгубили любими хора от ръцете на Сога, но само единият от нас се бе превърнал в безжалостен манипулатор.

Лицето ми отново пламна от гняв.

— Дъщеря ми се намира под охрана заради вашите номера.

Хара разпери ръце.

— Вие сте професионалистът. Защитете я.

Едва се сдържах. Бодигардът видя убийствения ми поглед и пристъпи по-близо до клиента си. Ръката му се плъзна под сакото към оръжието, което несъмнено бе скрито там.

Ако Джо не беше въоръжен, сигурно щях да извадя деветмилиметровия от джоба си и да пробия дупка в арогантната усмивка на Хара. Вместо това се овладях и процедих през зъби:

— Кога взехте решение да се разправите с тях?

— В мига, в който научих новината.

— А кога решихте да използвате „Броуди Секюрити“?

— Моите хора ми представиха списък от три агенции в Сан Франциско с нужната ми организация. Вие просто имахте нещастието да сте забъркан в случая. Онова, което ви казах при първата ни среща в магазина ви, е самата истина. Просто използвах своето… своето лично страдание в своя полза.

Стиснах зъби.

— Може и да си мислите, че хората винаги правят онова, което поискате, но сега ще видите, че има и изключения.

— Не се заблуждавайте, Броуди. Или потъвате, или плувате. Изборът си е ваш.

— Утре отлитам.

— Заминавате ли? Те ще ви намерят.

— Не се знае.

Очите му проблеснаха.

— Намерили сте ги. Къде са?

Обърнах се и тръгнах към вратата.

— Кажете ми — обади се Хара зад мен. Не успя да скрие напълно възбудата в гласа си, но въпреки това гордостта не му позволяваше да ме моли.

— Когато приключа работата си, ще получите доклада, за който платихте. Както се разбрахме.

— Като ваш клиент имам правото да знам още сега.

— А аз имам правото да остана жив. Въпреки всички опити на клиентите ми.

Кипнал, се обърнах настрани и погледът ми се спря върху „Мерилин“ на Уорхол. Загледах се с изненада в линията на косата й. Има една малко известна история как претовареният с работа Уорхол изпратил цветоотделките на портрета си на Монро в галерията си в Европа с инструкции да направят разпечатки преди пристигането му, които той след това да подпише. Една нощ цветоотделките „изчезнали“ за няколко часа, след което се появили в един ъгъл на галерията, сякаш някой случайно ги бил забравил там. След няколко месеца на пазара се появили портрети с едва забележима тънка ивица с друг оттенък при линията на косата вместо постепенната градация, каквато би трябвало да има. Оказало се, че са направени нелегални разпечатки, като цветоотделките били разместени само с два милиметра.

— Знаете, че този Уорхол е фалшификат, нали? — казах аз и се обърнах да видя реакцията му.

Хара като че се стресна, а после се изчерви.

— Забравям, че под мускулите се крие ценител. Разбира се, че знам.

— Не съм изненадан. Не ми се изпречвайте на пътя, Хара, защото ще съжалявате. И ще спазя обещанието си, независимо дали около вас има бодигардове, или не.

Кимнах на Джо и излязох.