Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (36)

35.

Нода дълго остана приклекнал на прага — оглеждаше мрака пред нас — после се хвърли през трите метра открито пространство и изчезна в бамбука. Без да пропускам нито един звук или сянка, зачаках реакция на действието на главния детектив.

Не видях никакво движение, откъснах се от прикритието на странноприемницата и спринтирах след Нода, помъкнал багажа ни, като се питах дали нечии невидими очи не ме следят и дали някой куршум няма да се забие в гърба ми. Озовах се в гъсталака жив и здрав.

— Преобличане по-нататък — прошепна Нода. — Първо ти, аз ще пазя.

— Ясно.

Навлязох по-навътре в гигантския бамбук. Стъблата бяха по-високи от къщи и по-дебели от зряла тиква. Въздухът тук бе влажен, но прохладен въпреки царуващата в долината жега. Идеята на Нода да се преоблечем навън беше умна. Бамбукът ни предоставяше повече възможности за убежище, отколкото стените на стаята.

Скрит сред стъблата, съблякох юката. Наблизо пееха щурци.

— Мислиш ли, че ще успеем да се измъкнем живи?

— Такъв е планът.

Също като мен, Нода беше напрегнат и не изпускаше нито една сянка около нас. Говореше уверено, но аз не споделях убедеността му. Първо, намирахме се твърде дълбоко в тяхната територия. Второ, можехме да се спасим единствено ако отстъплението ни е безшумно и планирано. Сляпото втурване през планината беше равнозначно на бърза и сигурна смърт. А като бяха заложили експлозиви в автомобила. Сога бяха отрязали главния ни път за бягство и ограничаваха възможностите ни.

Навлякох джинси и тъмносиня тениска, вързах черните си маратонки и смених Нода, докато се преоблече. След като бяхме готови, той дойде в края на горичката и приклекна до мен.

— Вървим по реката.

— Това ли е? Целият ти план?

— Да.

— Кажи ми, че се основава на нещо повече от думите на съдържателката.

— Се.

Страхотно. Не можех да притисна майстора на лаконичното изразяване, без да го раздразня, а не исках да дразня човека, който може би държеше живота ми в ръцете си.

Върху една триетажна къща, построена сигурно преди сто и петдесет години, зърнах почти незабележима сянка, която не следваше съвсем точно очертанията на покрива. Продължих да я гледам. Сянката се раздвижи и се прехвърли върху съседната двуетажна постройка, плъзна се по застлания с керемиди стръмен покрив и скочи беззвучно на земята, след което се обърна.

— Видя ли? — попитах тихо.

— Да. Бъди нащрек.

Навлязохме в гората и тръгнахме бързо и безшумно по неравния терен. Оставих с неохота убежището на бамбука. Адреналинът ме тласкаше напред, а аз се мъчех да изчисля шансовете ни за оцеляване. Небето, надничащо тук-там през боровете и кедрите, беше черно като въглен и ужасно далечно. Звездите бяха като ледени сини точки: трептяха и премигваха и сякаш се местеха, ако се опиташ да се вгледаш в някоя.

Нода посочи една пътека.

— Виждаш ли разклонението наляво? На двеста метра нататък има дере, дълбоко пет-шест метра. Реката е долу. Слез там. Изчакай скрит пет минути. Ако не се появя, продължавай без мен. След три километра реката завива надясно. Изкачи отсрещния бряг. Джордж е там.

— А ти какво ще правиш?

— Ще се уверя, че не ни следят.

— Сигурен ли си за маршрута?

Нода ме изгледа.

— Днес минах по него.

— Докато бях на празника ли?

Нода кимна, без да спира да гледа гората. Въздъхнах с облекчение. Нямаше да се движим слепешком.

— Значи изобщо не си очаквал да получим някаква информация — казах аз.

— Само онази, с която разполагаме.

— Те знаят кои сме, нали?

— Да.

— Не е имало никакъв смисъл да използваме фалшиви имена.

— Да.

— Което означава, че са замесени с Японския квартал. Знаем го и те знаят, че знаем. — От внезапното осъзнаване на това отново ме полазиха студени тръпки.

— Съжалявам. Това беше единственият начин.

— Ще ни търсят, за да си отмъстят.

— Не, те са професионалисти. Ще се прегрупират и ще наблюдават.

— Ако се измъкнем от Сога.

— Да. Ако. Стигнем ли до Токио, ще се оттеглят.

— Защо?

— Защото знаят, че разполагаме с нещо.

— Значи ще се прегрупират и ще ни убият в Токио.

— Не там.

— Защо?

— Градът е недосегаем. Не знам защо.

Чухме някакво бързо отдалечаващо се животно и за известно време спряхме, напрягайки слух.

— Сигурен ли си, че не са те проследили следобеда?

— Сигурен съм.

— Ами ако грешиш?

— Тогава с нас е свършено.

Затворих очи, за да се овладея. Понякога ми се искаше главният детектив да не е така прям.

— Време е — прошепна Нода и се разделихме. Той ми напомни да изчакам пет минути, не повече.

Тръгнах по лявото разклонение. Земята под краката ми бе кафява и пружинираща от окапалите листа. Покрай пътеката растяха папрати и мъх. Кедри със стволове, дебели колкото малки коли, се издигаха високо над главата ми и образуваха балдахин. От всички страни пееха щурци и крякаха жаби.

Бях на нокти. Не ми харесваше, че оставям Нода сам. Ама никак. Това бе против всичките ми инстинкти за самосъхранение. Никога не бива да се разделяш с партньора си. В Саут Сентръл сигурността беше в бройката. Тук не можеше да е по-различно. Нода беше добър, но теренът бе техен. А това преимущество винаги е огромно.

Вървях по пътеката две минути и стигнах един завой. Възползвах се от възможността и обърнах назад. Върнах се бързо и забелязах Нода на десетина метра от мен, беше клекнал зад едно дърво. Последвах примера му и се скрих зад един висок кедър.

Пистолетът на Нода беше изваден и насочен към невидима за мен цел. В следващия миг той стреля и не улучи, но проблясъкът от дулото освети тъмен силует, който изчезна в гората без звук. След секунди един нож се заби в дървото над лявото рамо на Нода. Той се премести от другата страна. Заслуша се и се загледа. Направих същото.

Мина минута, после още две.

От нападателя нямаше и следа, но ние останахме нащрек. Въпреки заглушителя стрелбата беше накарала щурците и жабите да замлъкнат.

Изведнъж Нода нададе приглушен вик и с изумление видях как краката му рязко се вдигнаха от земята. През врата му беше преметната черна примка. „Господи!“ Без да поглежда нагоре, Нода вдигна пистолета покрай въжето и стреля три пъти.

Нападателят падна от дървото, но въжето беше вързано горе и Нода висеше на педя над земята. Незначителна височина по принцип, но предостатъчна, за да те убие. Нода пусна пистолета и се вкопчи във въжето. Тялото му се замята, докато той се опитваше да пъхне пръсти под примката.

Преди да успея да изляза от скривалището си, черна фигура с очила за нощно виждане се отдели от дърветата и загледа с интерес ритащите крака и извиващото се тяло на главния детектив. Нода риташе въздуха и движеше мощните си рамене, мъчеше се да се набере и да премести примката под брадичката си, после заби пръсти между въжето и челюстта си и вдиша шумно.

— Впечатляващи мускули, старче — чу се глас. — Признавам ти го. Но усилията ти са напразни. Сега ще ти видя сметката, а после ще пипна и партньора ти. Тъпо беше да се разделяте.

И говорещият извади пистолет от колана си.

Рязко скочих и се втурнах към тях, издавайки местоположението си.

Нападателят се извъртя заедно с пистолета.

Схватката продължи само секунди, но се разигра пред очите ми в разтеглено време. Кадър по кадър. Миг по миг. Скочих и насочих крака си напред. Видях, че траекторията е точна, и чух изпукването на челюстта, когато петата ми нанесе удар точно преди онзи да стреля. Ярък проблясък, след което гледах как противникът ми пада назад. Усетих как куршумът одраска ребрата ми, видях как главата на стрелеца отскача от меката земя. В следващия миг се надявах куршумът да не е обработен и да си е просто куршум. И в някакво отнесено кътче на ума ми се зачудих на мистиката на Сога, която ме караше да искам само да са ме простреляли.

Гръбнакът на стрелеца се удари в един плосък камък и чух остро изпращяване на кост. Тялото му се изви от болка, после се отпусна.

Приземих се на пръсти и с един скок се хвърлих към него. Той се опита да се надигне, но не успя. Гръбнакът му беше строшен. Изтръгнах очилата за нощно виждане и ги захвърлих настрани. Нищо чудно, че бяха открили така лесно Нода. Под черната качулка блестяха наблюдателни очи.

— Лингвистът — казах. — Къде е?

— В нашата ферма — прошепна той.

— Броуди, стой настрана — задавено се обади Нода.

Беше успял да напъха пръсти под въжето и брадичката му почиваше върху кокалчетата на двете му ръце. Продължаваше да се набира и бицепсите му се бяха издули от напрежение. Започна да движи глава напред-назад, като с всяко движение разхлабваше примката.

— Сериозно? — попитах. Знаех, че оками-сан не е видяла тяло.

— Взехме го жив — каза мъжът в черно.

— Те не вземат заложници — каза Нода. — Дръпни се.

Предупреждението му беше напълно основателно, но образите на жената на Мори и заобления й корем ме бяха направили непредпазлив.

Наведох се да чуя отговора му и повторих:

— Къде е?

— Мъртъв е. — Той се ухили. — Също като теб.

Сигурно го заля вълна от невероятна болка в гръбнака, когато се опита да вдигне ръка. Тя трепна и пистолетът, който не бях видял, падна от парализираните му пръсти.

— Ти го уби — изсъска той.

Взех оръжието и го насочих към него. Лингвистът наистина бе мъртъв. Крехката нишка на надеждата, за която се държах, се скъса. Сърцето ми се сви и изпитах някаква необяснима мъка.

Мъжът се изсмя студено.

— Ще се доберем и до теб. По-скоро, отколкото си мислиш.

Не му обърнах внимание. Мислех си единствено за госпожа Мори с конското лице, с опрощаващия й поглед и поведение, сякаш не беше от този свят. Стрелецът отвори уста да каже още нещо, но Нода опря дулото на пистолета си в главата му.

— Да не си гъкнал — изръмжа през зъби, бръкна в сака, извади някакви чорапи и ги напъха в устата му. След това уви около главата му една риза и я стегна. С друга риза му завърза ръцете.

— Мислех да си поговоря с него — отбелязах аз.

— Няма време. Трябва да вървим.

Думите му отекнаха в ушите ми. Залитнах настрани.

— Броуди?

Паднах на колене и усетих как влагата от земята се просмуква през джинсите ми. Изведнъж ми призля. Започнах да треперя.

— Нещо не е наред — чух се да казвам.

— Пусни пистолета — нареди Нода.

— Какво?

Нода изрита оръжието от ръката ми, клекна и го помириса.

— Отрова. — Еднопосочни оръжия, забрави ли?

Отвори ръката ми. Нещо синьо и мазно покриваше дланта и пръстите ми. Долових аромат на магнолия. Нода заби пръсти в земята, загреба мокра пръст, натри с нея дланта ми, изтръска я и повтори действието; опитваше се да махне отровата отпорите ми.

— Броуди?

По тялото ми изби студена пот, а в същото време по лицето и врата ми преминаха горещи вълни. Примигнах, тръснах глава, за да прогоня замайването, и повърнах в папратите до мен.

— Броуди, няма време. Дръж това и каквото и да правиш, остани в съзнание.

Пъхна буца мокра пръст в ръката ми и сви пръстите ми около нея.

Сложи си очилата за нощно виждане, които бях захвърлил настрани, взе и очилата на простреляния под дървото, метна ме на рамо и затича по пътеката по-бързо, отколкото си мислех, че е възможно.

Заряза саковете.